0
1492

Почит към Иван Ненов

ivannenov

Изданието, което съдържа 238 черно-бели и 75 цветни репродукции, представя творчеството, житейския път и словото на художника Иван Ненов. Публикуваме думите на съставителя и откъс от книгата.

Тази книга е опит да се представи творчеството на Иван Ненов в сложната и многопланова еволюция на европейското и българското изкуство през ХХ век. Роден в началото на века –1902 г., и достигнал почти до края му – 1997 г., Иван Ненов е свидетел на всички светли и велики, трагични и противоречиви събития през това толкова драматично за човечеството столетие. Художникът познава всестранно явленията и теченията в пластическите изкуства, появили се след залеза на импресионизма в края на ХIХ в., и сам участва в художествените процеси на българското и италианското изкуство. 1

Роден с независим характер и свободен бунтарски дух, надарен с богат аналитичен ум, дълбока чувствителност и жадна любознателност, той намира своя път извън каноните на утвърдените течения и школи. Път, по който любовта му към предметния свят, към живота и човека извежда неговото изкуство в пределите на класичното.

Живописта на Иван Ненов не винаги е посрещана с разбиране и одобрение. Картините му, показвани някога в общи художествени изложби, са будели спорове, неодобрение, отрицание, а понякога са определяни дори като чужди на живописта. Авторът е съзнавал тази съпротива срещу изкуството му в известни кръгове от тогавашното българско общество, затова още през 1943 г. подготвя своя изложба, с която се надява да защити личните си пластически принципи. За съжаление, тази изложба не се осъществява – подготвените картини са унищожени при първата бомбардировка над София през същата година.

Съвременната художествена критика определя Иван Ненов като „мислещ”, а не като „импулсивен автор”, като концептуален художник, обречен да бъде модерен, като художник на светлината. Тези определения, верни или условни, противоречиви или неточни, говорят за многообразието на пластическите прозрения на Иван Ненов. Те показват интереса на критиката към творчеството му, стремежа й да проникне и разкрие богатството, дълбочината и оригиналността на неговите естетически възгледи. Уроците на Сезан, на посткубизма и футуризма, на конструктивизма и неокласицистичната интерпретация на формата и пространството се сливат успешно и обогатяват неговите пластически открития.

Иван Ненов създава една уникална живопис, която се съизмерва и сродява с големите явления в европейското изкуство на XX век.

Светлината в картините му облива всички съставки на композицията и създава неизразимото вълшебство на емоционалното излъчване. Или, както казва сам художникът: „Светлината е живописен елемент в моите картини и тя приобщава интимността с всемира”.

Иван Ненов е роден в разгара на пролетта – на 17 май 1902 г. в София. И без да търсим, наивно и предубедено, съдбовно знамение в рождената дата на художника, прекрасно е, че неговото изкуство носи животворната светлина и обновителното дихание на разцъфналата пролет. А битието му никак не е било леко и не с артистично безгрижие достига върхове на творчески прозрения.

Роден е в семейството на д-р Васил Иванов Ненов и Сенка Венкова Кметова. Уви, само година и половина след раждането, майка му умира. Може би затова този образ на отсъстващата от живота му майка дава отпечатък на цялостното възприемане на Жената в световете му. Тя е едновременно жива и сакрализирана, еротична и чиста, с плът, лъчиста, монументална и чувствителна. Може би и затова в изкуството на Иван Ненов главно място заема образът на жената. За нея той винаги говори с пиетет и възхищение. „Жената е живият съсъд на живота и любовта, казва той. Винаги съм се стремял да пресъздам женското тяло с топлота и искреност”.

В многобройните си срещи и интервюта, с дарбата на разказвач Иван Ненов ни води из своето детство, юношество и младост, а по-късно и през зрелите си години. Запознава ни с колоритни детайли от детските си наблюдения и преживявания, със скиталчествата на семейството си. Баща му, „лекар по професия и общественик по призвание”, е бил принуден често да сменя работното си място из далечни краища на страната заради социалните си възгледи. Вълнуващо разказва Иван Ненов за войните, за холерата, за атмосферата след края на войната и войнишките бунтове. Въвежда ни в интелектуалния елит на столицата от онова време, говори за писатели, поети и учени в средите, близки на баща му, в които израства и младият Ненов.

С уважение и благодарност Иван Ненов разказва за своите професори Никола Маринов и Никола Ганушев, възпитаници на Академия „Албертина” в Торино (Италия). Незабравими са впечатленията от първото му романтично пътуване до Италия през 1923 г., от Истанбул, през Атина до Бриндизи, а после – Неапол, Вечния град, Флоренция, Венеция. Дълбоко възхищение оставят у него Атинският некропол и творбите на великите майстори на Ренесанса. Още в студентските си години Иван Ненов проявява неудовлетвореност от познатото и създаващото се тогава, от постигнатото. Един стремеж към „нещо ново, нещо друго” не го напуска до последните му години.

Първите произведения на Иван Ненов след завършване на Академията в София през 1925 г. са цикъл картини на тема „майчинство” и цикъл портрети, в които се открояват „Автопортрет” от 1925 г. („последната му студентска работа”, както сам авторът казва), „Портрет на Екатерина Савова-Ненова” (1928), „Мома с Ружи” (1929). В тези творби се усеща влиянието на сецесиона.

През 1928 г. Иван Ненов е приет за член на най-представителното дружество на художниците в България „Родно изкуство”. През периода на 30-те и първата половина на 40-те години на века Иван Ненов проявява изключителна творческа активност и създава най-значителните си произведения. През 1932 г. се включва в новообразуваното „Дружество на новите художници”. В него са събрани талантливи млади творци с модерни възгледи за обществената значимост на изкуството, за връзката му с живота, за необходимостта от нов пластичен език. Мнозина от „новите” художници са завършили престижни европейски академии и са повлияни от модерните течения в съвременното изкуство на Европа. През същата тази 1932 г. пристига идеологът на италианския футуризъм Фелипе Томазо Маринети, който изнася публична беседа „Задачи, същност и история на футуризма”. Отново през 1932 г., по покана на своя другар от Кюстендил – Николай Дюлгеров (установил се от 1926 г. в Торино, архитект, дизайнер, художник, уважаван член на групата на торинските футуристи), Иван Ненов посещава Италия. Там той получава огромна информация за европейското изкуство: на XVIII-ото Биенале във Венеция са показани творци като Андре Дерен и Андре Лот от Франция, Александър Дейнека, Пьотр Кончаловски и Фаворски от Съветска Русия, Оскар Кокошка от Австрия, Осип Цадкин, Моис Кислинг, Джорджо де Кирико и Джино Северини, италианските футуристи. Иван Ненов се запознава и с творчеството на Карло Карра, Акиле Фуни и Джорджо Моранди.

Завърнал се в София, той създава серия картини, които носят нови за българското изкуство пластически възгледи и решения, внушени от срещата му с посткубизма и футуризма: „Венеция” (1933), „Алберго Менини” (1933), „Жена на балкона” (1933), „Жената и огледалото” (1933), а след тях „Стъклената кана” (1933) и „Зелената кана” (1933). Едновременно с тези творби, през 1933–1934 г. художникът създава картини с подчертано реалистичен характер и неокласицистично интерпретиране на формата и пространството като „Момиче, което се реши” (1933), „Мома” (1934), „Портрет на селско момиче” (1934), „Натюрморт с дюли” (1935). За това двойствено отношение на художника към натурата критикът Димитър Аврамов в своята студия от 1972 г. „Живописта на Иван Ненов” пише: „Любовта му към външния свят, към неговата материалност и плътност наистина не го напуща и тук, в тази „модернистична” фаза на неговото изкуство. При все това обаче, или може би тъкмо поради това, докато експериментира в духа на посткубистичната живопис, Ненов очевидно е изпитвал известна неудовлетвореност, която прераствайки в съзнателна реакция, скоро ще го изведе окончателно извън пределите на тази живопис”. По този неокласицистичен възглед Ненов създава в следващите години своите най-значителни творби: „Утро” (1936), „Композиция. Къпещи се” (1938), „Композиция. Край морето” (1938) и най-поетичния натюрморт „Делфиниумът” (1938).

През 1936–1937 г. той пребивава за по-дълго в Италия, създава нови произведения и участва в художествени изложби. В Триеналето на модерните приложни изкуства през 1936 г. в Милано Иван Ненов е отличен с бронзов медал и диплом; в Торино (в изложбата на художниците от областта Пиемонте) през 1936 г. показва „Синьора Роси” (1936), „Жена, която се облича” (1936), „Балкон с канарче” (1936) и „Прегръдка” (1936), а в Албисола през 1937 г. – „Композиция. Рибари” (1936), „Поджоло д‘Албисола” („Балкон с парапет”, 1936). В Албисола участва в честването на известния италиански физик Гулиелмо Маркони – един от изобретателите на радиото. За честването, устроено от поети и художници футуристи, Иван Ненов създава монументален портрет на Маркони от метални плоскости. Творбата му е приета с възторг. Свидетелство за това е надписът на поета и художника Фарфа върху подарения екземпляр от поемата му „Маркония”: „На Иван Ненов – българина, по-чувствителен от латинските артисти във всички свои изяви”.

В периода 1939–1942 г. произведения на Иван Ненов участват във всички представителни изложби на българското изкуство в чужбина: Атина, Будапеща, Берлин, Виена, Венеция. През 1937 г. негова графична творба е показана зад океана – на международна изложба на офорта и гравюрата в Чикаго (САЩ). През 30-те години Иван Ненов проявява активна критическа дейност: публикува статии за изложбата на модерното френско изкуство в Белград, за изложбата на италианското съвременно изкуство в София, за Пикасо, за редица български художници.

През 1939 г. той е инициатор и организатор на честването на 100-годишнината от рождението на Пол Сезан, редактира юбилейния вестник и пише в него голяма статия за великия френски художник. Дори пожарът на голямата война, която обхваща една след друга болшинството от европейските страни, не прекъсва неговата активна творческа дейност. През 1941 г. пребивава в Германия, където създава известния цикъл портрети на немски жени.

И тъкмо в този период, жадният за творчество и изпълнен с все нови и нови планове и проекти художник, е сполетян от тежка и непоправима беда – при бомбардировките в София през 1943 г. ателието му е разрушено. Всичките му готови картини за замислената самостоятелна изложба са унищожени. Това е тежък удар за художника, но той едва ли е предполагал, че в близко бъдеще предстоящите събития ще му донесат нови неочаквани предизвикателства и още по-тежки изпитания и горчивини.

Както болшинството български интелектуалци, и Иван Ненов посреща благосклонно промените след преврата на 9 септември 1944 г. и се включва в следвоенното възстановяване на страната.

През 1946 г. е избран с конкурс за редовен доцент в Художествената академия, създава и ръководи ателието по мозайка.

През 1946 г. Иван Ненов създава Созополския цикъл картини със сюжети из живота на рибарите от старинния черноморски град Созопол. Тези картини предизвикват острата критика на апологетите на социалистическия реализъм. Художникът е обвинен във формализъм, а след това – в „прикрит враг”, проводник на упадъчното влияние на буржоазното западно изкуство. Започва най-трудният период от живота на художника, който той сам нарича „в немилост”.

През 1950 г. художникът е отстранен, или по-точно казано изгонен от Държавната художествената академия с държавен указ, картините му са свалени от залите на Националната художествена галерия и както той сам се изразява „забранено му било да бъде художник”.

През 1952 г. неговата юбилейна 50-годишнина е отмината мълчаливо. През същата година, на поредната национална изложба той показва изпълнения в каменна мозайка портрет на „вожда” Георги Димитров. Творбата притежава убедителна портретна прилика, високо професионално майсторство и е приета много добре, както от ценителите на изкуството, така и от висшия партиен апарат и в известна степен укрепва незавидното обществено положение на автора. Години по-късно пред приятели Иван Ненов споделя: „Този портрет ме спаси”.

През периода „в немилост” Иван Ненова започва да се занимава с керамика, внедрява нови материали и техники, ратува за преодоляване на утилитарния характер на българската керамика и създаване на произведения с нови художествени качества. Неговите постижения в тази област получават заслужена висока оценка през 60-те и 70-те години, когато ги представя на авторитетните международни изложби във Фаенца (Италия) и Валорис (Франция), в Прага и Варшава.

В края на 1956 г. се провежда т.нар. реабилитация на репресираните интелектуалци, между които е и Иван Ненов. Той остава недоверчив и заявява открито, че не може да се радва на този факт, защото практически нищо не се променя, че партийните дейци, осъществили репресиите, са на своите места и че тази реабилитация е само на думи. Отхвърлянето на картината „Нощна разходка” от журито на Националната изложба – 1957 г. потвърждава неговото недоверие. След първите плахи действия на политическо разведряване обновителните процеси в културата вървят мъчително бавно. Все пак картини на Иван Ненов се включват в представителни изложби на българското изкуство: през 1957 г. в Делхи, 1960 г. в Москва и Париж, през 1961 г. в Мюнхен, Букурещ и Варшава. Художникът отново има възможност да пътува, посещава Будапеща, Берлин, Варшава и Краков.

7
Иван Ненов

През 1962 г. по случай 60-годишнината на Иван Ненов издателство „Български художник” публикува малък албум репродукции, представен от Евгени Клинчаров – първия изследовател и биограф на художника. В предговора проникновено и емоционално Евгени Клинчаров разкрива високите качества на живописта на Иван Ненов. Този албум е първата лястовица на признанието на творчеството на художника. Ето какво пише в предговора: „Пластическите открития на художника въздействат убедително и категорично, защото той никога не загубва конкретността и топлотата. […] Той научава тайните на Сезан, без да е сезанист, умее да изгради обема чрез топлото, полутона и студеното; без да е кубист, той търси всеобхватността на формата и ритъма на пластичните съставки; без да е импресионист, той се вълнува от играта на светлината […]. Светлината – това е най-същественото в картините на Иван Ненов, всичко в тях излъчва светлина”. Съюзът на българските художници предвижда юбилейна изложба по повод 60-ата годишнина на Иван Ненов. Избрани са произведенията, отпечатан е каталогът, определен е периодът на изложбата – месец март 1963 г. и излиза съобщение за откриването на тази изложба в столичен вестник. Но… изложбата е спряна или по-точно отменена по идеологически причини. Това като че ли е едно от последните огорчения за художника.

През 60-те години той често пътува все във връзва с художествени изложби на керамиката, посещава Венеция (1966) и пише голяма статия за Биеналето.

През 1967 г. публикува статия „Пабло Пикасо на 85 години”, в която за първи път представя пред българското общество творчеството на един от великите художници на ХХ в.

През 1972 г. за първи път по повод 70-годишнината на Иван Ненов официалната власт урежда голямо тържество в залите на Националната художествена галерия. Художественият критик Димитър Аврамов прочита своята студия „Живописта на Иван Ненов”. Това толкова закъсняло официално признание е последвано от също така твърде закъснели награди и отличия: държавно звание „Народен художник” (1972), „Герой на социалистическия труд” (1976), два пъти най-високия орден „Георги Димитров” (1982, 1987). В тези закъснели признания има нещо абсурдно: така обвинявания във „формализъм” и „прикрит враг”, проводник на упадъчно буржоазно влияние в изкуството, изгонен от Художествената академия, отхвърлил безкомпромисно постулатите на социалистическия реализъм, 25 години по-късно е обявен за „Герой на социалистическия труд”! Художникът Иван Ненов посреща тези награди и отличия с благородна сдържаност, присъща на големите личности, осъзнал отдавна величината на своето творческо дело.

През 1994 г., в дните на демократичните промени в българското общество, Иван Ненов е избран за академик в Българската академия на науките. През 1997 г. е удостоен с най-високия орден на Републиката „Стара планина” – първа степен.

През последните години от своя живот, който продължи близо век, той бе непрекъснато заобиколен от почитатели, по-млади колеги и приятели. Те с жив интерес и безкрайно уважение поглъщаха всяка негова дума.

За всички той бе духовен баща и мъдрец, който образно и красиво, често с чувство за хумор разказва перипетии от своето житие. Без да поучава, без да се самоизтъква, с онази недостижима Неновска любов към изкуството и живота.

От съставителя

„Почит към Иван Ненов“, изд. Галерия „Александър“, съставител Александър Апостолов, художник Буян Филчев, преводач Никола Георгиев, София, 2015

3. Глава

В немилост

 

(1947 – 1961)

Животопис

В едно от своите интервюта Иван Ненов сам употребява израза „в немилост“. Макар да е казвал, че не обича да говори за тези години, художникът описва кратко и синтезирано тягостната атмосфера на подозрения и обвинения спрямо и най-малкия опит за самостоятелно мислене и личностна изява.

Отрицателното отношение към Иван Ненов и неговата живопис не избухва изведнъж. Това е бавен, но настъпателен процес, който има за цел да елиминира както изкуството на твореца, така и личността му. В началото обвиненията във формализъм не са пречка картината на Иван Ненов „Плетене на мрежа“ да бъде предложена от Академичния съвет (1947) за новоучредената Димитровска награда, а неговата композиция „Нощна разходка“ да бъде включена в представителната изложба на българското изкуство в Ню Йорк (1949), където е и откупена.

Този период е беден на събития в живота на художника. Достатъчни са обаче само две, които слагат траен отпечатък в душата му. Първото „събитие“, ако може да се нарече така, e пълзящото като октопод обвинение във формализъм в живописта на Иван Ненов. Отначало то има чисто професионален характер, но скоро приема политически смисъл, за да стигне до зловещата квалификация „враг на народната власт“. Второто „събитие“, с не по-малко съдбовно значение, е отстраняването, или по-точно – изгонването му от Художествената академия с указ на най-висшия държавен орган – Президиума на Народното събрание, а след това – обследването и наблюдението му от агенти на Държавна сигурност.

Как се стига до този абсурден завършек на „акцията“ срещу Иван Ненов? Художникът и неговата живопис невинаги са приемани безкритично. Той е съзнавал това и го е приемал за нормално. „Беше ми много добре известно, че моите пластически възгледи пораждат спорове, че картините ми бяха считани за дръзки. От някои дори те бяха отричани като чужди на живописта. В ония години те доста се различаваха от всичко, което се излагаше по салоните. Те шокираха някои, особено като ги съпоставяха в общите, „сборни“ изложби с картините на други художници. Затова исках да направя една своя изложба, в която да се видят именно моите последователни пластически търсения, които, колкото да изглеждаха на пръв поглед противоречиви, мисля, че бяха обединени от възгледа ми за строежа на композицията, за изграждането на пространството, за ролята и функцията на колорита“. [1] Тези мисли вълнуват художника при подготовката на първата му изложба през 1943 г., картините за която са унищожени при бомбардировката над София.

През 30-те години в Дружеството на Новите кипят творчески спорове, за които Ненов разказва: „Не бяхме единомишленици. Но споровете не ни разединяваха, а на- против – те ни обединяваха, ние се допълвахме и изяснявахме нещата чрез споровете“.[2]

Иван Ненов е критикуван от левите в Дружеството за това, че разяснява естетиката на италианските художници от Valori plastici, за това, че е инициатор за честването на 100-годишнината от рождението на Сезан, защото „по Сезански не може да се направи идеологическа картина“. Тези критики през 30-те години са професионални и добронамерени. Но в края на 40-те критиките в изкуството придобиват друг смисъл, друга оценка и друго значение.

В Созопол през 1946 г. Иван Ненов създава Созополския цикъл картини: „Плетене на мрежа“ („Рибар“), „Момичета плетат мрежи“, „Момиче с риби“, „Рибари с мрежи“, „Мома с грозде“, „Рибар кърпи мрежи“, „Простиране на мрежи“. Тези картини се излагат в поредната Обща художествена изложба през 1947 г. Светла и жизнерадостна, живописта на Иван Ненов е посрещната остро, критично. „Аргументите“ на проповедниците на социалистическия реализъм, за които остроумно разказва десетилетия по-късно Ненов, са не само несъстоятелни, но биха били и смешни, ако не еволюират абсурдно с политически смисъл. Критиката по Иван Ненов продължава като пълно отрицание на неговата живопис в статията на Богомил Райнов „Проблеми на днешната ни живопис“ (сп. „Философски преглед“, бр.3, 1948 г.). През 1949 г. Александър Обретенов критикува „конструктивизма“ на Иван Ненов. От статиите, докладите и „научните“ разработки на проповедниците на социалистическия реализъм лъха непоносим, смразяващ догматизъм.

В Държавната художествена академия, където Иван Ненов е редовен доцент и ръководител на ателието по мозайка, облаците над него се сгъстяват. Поради това, че няма производство на смалт за мозаична работа, студентите по негово внушение се обръщат към естествения камък. Ентусиазирани и всеотдайни, събират от различни краища на страната камък, обработват го сами – правят мозаични кубчета и постигат добри резултати.

От Москва обаче пристига художникът Фьодор Решетников, вероятно за да „помогне“ в процеса на въвеждане на българските художници в пътя на социалистическия реализъм. Иван Ненов много цветисто разказва за ролята на съветския емисар. Възгледите за мозаичното изкуство на преподавателя Ненов са разкритикувани като изцяло формалистични. Комисия на Комитета за наука, изкуство и култура, която обследва работата на Художествената академия, обрисува Ненов така: „формалист в живописта си и прикрит враг“, като великодушно признава, че ателието по мозайка е създадено „с много труд“, но не пропуска да подчертае „упадъчното“ му влияние върху студентите.

Вероятно по инициатива на Иван Ненов по време на френската изложба в кино „Славейков“ се излъчва прожекция на филм, посветен на Анри Матис. Преди прожекцията Ненов изнася лекция за Матис и модерното френско изкуство. Всичко това се оценява като „пропаганда на упадъчното буржоазно изкуство“. В същото време в София е уредена изложба на Александър Дейнека, Сергей Герасимов, Александър Герасимов и Аркадий Пластов. Ненов проявява известно критично отношение към произведенията на съветските художници, което не убягва от вниманието на защитниците на утвърждаващия се социалистически реализъм.

На 27 и 28 март 1950 г. на Научна конференция на катедрата за приложни изкуства в Държавната художествена академия доц. Иван Ненов прави отчаян опит да защити своето създание – ателието по мозайка. Конференцията приема предложението в основния доклад, изнесен от проф. Стоян Райнов, за сливане на ателиетата по стенопис и мозайка. Иван Ненов взема думата няколко пъти и професионално и страстно излага аргументи за необходимостта от ателието по мозайка и изпълнението с естествен камък. Той говори за сътрудничество на двете ателиета по мозайка и стенопис, като добавя: „Но не е сега въпросът за сътрудничество, а да се удари в самото сърце производството на каменна мозайка, за да се постигнат други цели“. А тези „други цели“ ясно прозират – да се закрие ателието по мозайка и да се отстрани Иван Ненов от Академията.

След по-малко от месец в. „Работническо дело“ публикува Постановление на ЦК на БКП „За състоянието и най-близките задачи на Държавната художествена академия“. Името на Иван Ненов не се споменава, но се задължава Комитетът за наука, изкуство и култура да направи „грижлив преглед на преподавателския състав“, за да се изпълни „основната задача в настоящия момент – борбата против формализма в изобразителното изкуство и в учебно-преподавателската работа“. В резултат доц. Иван Ненов, доц. Борис Иванов и проф. Кирил Цонев са отстранени от Академията. Картините на Иван Ненов са свалени от експозицията на Националната художествена галерия. И както той се изразява много по-късно пред приятели – „забранено“ му било да бъде художник. И добавя с горчива усмивка, че „ей така“ – с една бележка, пристигнала от ЦК, е уволнен.

Само пет години трае академичното летоброене на преподавателя, чиито лекции и практически уроци остават завинаги запечатани в паметта на неговите студенти.[3] Неслучайно, години по-късно един от тях – Евгени Клинчаров, става първият изследовател на големия творец…

Словото на Иван Ненов 

Авангардът

Ние нямахме за себе си представата за авангард, нямахме самочувствието на авангардисти. То сега се създаде. Вижте, това е сякаш много точно: като че ли умирането на художествения реализъм[4] създаде това чувство за авангард. И авангард на какво са днешните авангардисти?

Във Франция по този въпрос Жан-Луи Баро написа една статия, която за мен беше това, което го решаваше. Той каза: Много хора, млади, буйни се проявяват по един такъв начин, както младото конче скача по една ливада и буйства. Това не е авангард. Когато обаче някой почувства, че образува една кора и го сковава, сковава го онова, което някой път може би е било нещо: желанието да го разчупиш, за да освободиш новите енергии – това е авангард…

Разговор с Георги Каприев, 14 март 1992, „Много лично“, изд. ЛИК, 1998 г.

 

Класиците трябва да се преодоляват, а не да се заобикалят.

Пред Димитър Аврамов, сп. „Проблеми на изкуството“, 3, 1972 г.

 

Да покажеш необичайното, голямото в обикновените и прости неща, покрай които ние минаваме в живота, без да ги забелязваме. А нашето изкуство може да ви обърне внимание върху тях, за да ги забележите, да ги усетите по новому. Цял живот съм се борил за това нещо.

Разговор с Татяна Димитрова, сп. „Изкуство“, 10, 1987 г.    

 

Самотата

Аз съм в самота от началото до края. Не съм го казвал това, а и не е удобно да го говоря… Първата самота е, че аз виждам как всичките ми приятели си имат майки, а аз викам на баба си „майко“. И че цял живот не се приказва за това. Даже когато се връщах през ваканциите при леля ми, жените си приказваха, шушукаха, ама аз да не ги чуя. Значи, аз нямам даже правото да кажа, че съм сирак…

И после, може би както баща ми е останал сам със своите леви възгледи, социални и професионални, аз също така останах сам със своите възгледи. Сега, който ме уважава, казва: той е неслучил човек, той е нереализиран. Те не могат да го разберат.

Началото за мен винаги е било духовното начало. Аз съм бил сам, защото съм бил самотен духовно. И до ден днешен. Нашата работа е едно пленничество страшно. Ти си живееш с едно конкретно нещо, с конкретна вещ. Ето, аз съм градски човек. Аз не мога да отида да рисувам навън… Ние затова се разбирахме с Атанас Далчев. Така казваше: „Хайде, разправи ми нещо за тези, конкретните неща“. Даже имам една работа, която е това: по време на бомбардировките се разхождаме с него и луната изгрява от вътрешността на една стая през прозореца. Той го е писал във „Фрагментите“. Аз го нарисувах, а той казва: „Ще го напиша. Когато, казва, луната изгряваше от стаите ни“.

Разговор с Георги Каприев, 14 март 1992, „Много лично“, изд. ЛИК, 1998 г.

 

За своето изкуство  

Мотивът на прозореца в моите картини има съдържателен смисъл. За мен „вън“ и „вътре“ имат голямо значение. Прозорецът – това е моето отделяне извън мен и проникване на света в мен. А колкото до синьото небе, синьото трябва да Ви кажа, ми представлява трудност. Синият цвят не е пластичен. Искам някой ден да нарисувам облаче, но така, като че ли някой е духнал върху небето.

Разговор с Весела Янчева, в. „Народна култура“, 51, 1979 г.  

 

Чувствам се по-близо до класицизма, отколкото до романтизма или експресионизма. Аз не съм намерил названието „стопен класицизъм“ за моето изкуство. Някой друг, не си спомням кой, го е казал, но аз го намирам много близо до това, което правя. Не ме привличат бурните, усложнени и странни сюжетни проблеми. Обичам обикновените – семпли неща. Сдържаните, но задълбочени чувства, овладените изблици на радост и мъка…

Иван Ненов, ЦДА, ф. „Иван Ненов“   

 



[1] Цитати и преразкази от интервюто на Татяна Димитрова с Иван Ненов през 1997 г. и от книгата и` „Иван Ненов“, Изд. „Български художник“. С., 1998 г.
[2] Пак там.
[3] Фрагменти от непубликуван текст на Катя Зографова.
[4] През 30-те години под понятието „художествен реализъм“ се прокрадва идващото от Съветска Русия понятие „социалистически реализъм“.