0
5061

По английските пътища

„Това е едно любопитство, което самостоятелно избира обекта на своето внимание. Затова този обект е свой, свое откритие, свой свят, който прави и пътуването свое.“ Едно от британските есета на Георги Марков от поредицата му за Би Би Си.

Всяко туристическо пътуване предполага някакво романтично намерение. Нашето беше да видим големия висящ мост в Бристол. Но истинската причина за пътуването си оставаше любопитството ни да срещнем Англия извън Лондон, да зърнем отблизо лицето на английската земя. Бристол се намира на около два часа път с кола от Лондон в западна посока. Въпреки ранните часове на уикенда, трафикът ни поднесе цялата досада на безбройните спирания и тръгвания, докато се изтръгнем от уличната мрежа на този необятен Лондон. Беше истинско гъмжило от коли, като че ли половин град беше решил да пътува в нашата посока. Толкова по-приятно и радостно чувство ни посрещна, когато се намерихме сред окъпаната от нощния дъжд ярка и буйна зеленина, неотразимо блеснала под ранното слънце. Беше истинско удоволствие човек да съзерцава спокойното очарование на този жив зелен простор, чиито хоризонти не се виждаха.

По автострадата около нас хвърчаха коли, настигаха ни, задминаваха ни, но като че просторът поглъщаше бързината и шума на автомобилите, за да ни даде усещането за вековно спокойствие.

Все по-често настигаме момчета и момичета, натоварени с раници и спални чували, със спортни панталони и туристически якета, които крачат успоредно на пътя и от време на време протягат ръка, за да замолят някоя кола да ги вземе. Мисля, че това е най-познатата картина и на континента, където през цялата година човек може да срещне вдигнати ръце и същите лица. Би могло да се каже, че ако пътуващите ламарини на колите отделят човек от човека, автостопът с цялото му неудобство се явява като нов начин за общение между хората. И едно напомняне за християнския принцип за двете ризи. Взимаме една двойка. Двамата са студенти. Момичето е червенобузесто, весело, с пеещ глас, току-що започнала да следва биология. Момчето е толкова високо, че краката му едва се побират в колата, бакенбардите правят лицето му по-мъжествено, докато сините му очи имат съвсем детски израз. Той е филолог, учи италиански и испански, бил е вече два пъти в Италия и е кръстосал цяла Испания. Сега отиват да видят някаква много красива стара къща, недалеч от Бристол, край морето. А техни колеги по същия начин тръгнали вчера за Шотландия. Слушам неговия разказ за впечатленията му от Равена, от концерта на органистите в прастарата църква Сан Витале, и си мисля за тази пътуваща младеж, която е пренебрегнала удобствата на хотелите и спалните купета, за да ги замени с привлекателната неизвестност на пътищата. И като че това е най-характерно за английските млади хора. Струва ми се, че те са световните шампиони на тия чудесни странствания, някакво потомствено продължение на традициите на дедите-пътешественици. Три момичета, които познавам на същия принцип, миналия месец отидоха до Мароко. В един бар се запознах със студент, който се връщаше от подобно пътуване до Истанбул. Питам се какво всъщност характеризира това движение на младите хора? На първо място е естественото любопитство да се видят и разберат повече и по-интересни неща, но това е едно любопитство, което самостоятелно избира обекта на своето внимание. Затова този обект е свой, свое откритие, свой свят, който прави и пътуването свое. Става въпрос не за формален, а за действителен контакт между човек и свят. Или с други думи – свободата да избереш посоката на пътуването. На второ място – правото да пътуваш. Този въпрос е генерален, защото се отнася до характера на обществените институти и до свещеното човешко право всеки да разполага със себе си. Защото няма нищо по-естествено от това да се събудиш една сутрин с желанието да видиш Хелзинки и малко по-късно с една раница на гърба да потеглиш за Хелзинки. Патологичен абсурд е да се говори, че човек може да бъде свободен, без правото да пътува в посоката, която сам си е избрал. Още преди няколко века Монтен великолепно формулира свободата чрез пътуването. „Аз никога не съм имал намерение да ходя в Индия. Но ако сега някой забрани моя достъп до тази страна, от това животът ми ще стане непоносимо тежък“. В този смисъл може да се добави, че Монтеновата Индия е напълно достъпна за младите англичани. За да стигнем до третата характерна черта на тези пътувания. Възможността да пътуваш. Тук вече трябва да се възхитиш на цялата млада романтика, която пренебрегва гаранцията на чековите сметки и с няколко фунта в джоба прави световни пътешествия. След като имаш правото да пътуваш, не е трудно да си създадеш и възможностите.

Така човек може да си обясни защо пътищата на Запад гъмжат от пътници, как се стигна до този фантастичен процес на демократизация, който Втората световна война донесе, процес, който нито Маркс, нито Ленин можаха да предвидят.

Преминали сме повече от половината път до Бристол. Но отново настигаме млади хора, които махат с ръце за автостоп. Вятърът е зачервил лицата им, развява косите им, те продължават да крачат с големи спокойни крачки. Очевидно не е въпрос на романтично увлечение, нито на авантюристична страст, а на едно много голямо и категорично чувство – че планетата им принадлежи. Те вървят в своите посоки, независимо от капризите на времето и неудобствата на автостопа, замръкват и осъмват на открито, за да се намерят някъде или никъде, но явно целта не е същественото, а пътят, пътуването. Или ако си спомним чудесния стих на Пеньо Пенев: „Човекът е човек, когато е на път!“

И веднага ми идва наум изповедта на един български приятел: „От моя дом до бюрото ми има сто метра, от бюрото ми до стола, където се храня, има други сто метра, и от стола до моя дом има пак сто метра! Целият ми живот се състои в изминаването на триста метра!“

Нашето пътешествие към Бристол продължава. Зеленият простор продължава да мами очите ни и ние отбелязваме колко неверни са литературните описания, в които се казва, че английският пейзаж е тъжен. Мисля си, че не слънцето прави пейзажите тъжни или весели.

Минаваме край старинния и твърде респектиращ град Бат, известен не само с минералните си извори, но и с твърде старата забележителна архитектура.

Десет мили по-нататък Бристол ни посреща ухилен върху хълмовете си, със самонадеяността на красавец, който знае чара си. Зад него е безкрайният простор на морето.

Ето го и нашият повод за пътуването. Големият висящ мост над река Ейвън. Клифтън съспеншън бридж в Бристол е построен от прочутия Брунел между 1832-1864 година. Като не пренебрегваме блестящите му технически качества, една твърде ранна демонстрация на модерна техническа мисъл, трябва да кажем, че той наистина е невероятно красив с цялата живописна картина, която се открива от железните му перила. Но още толкова по-ефектен е той, ако се погледне отдолу, откъм самата река – като че ли строителят е удовлетворил желанието на природата.

Тръгваме назад към Бристол, за да видим старата катедрала и другите забележителности на този голям английски град. И се разделяме с нашите млади спътници, които нарамват раниците си и тръгват да търсят долу, по брега на морето своята стара, интересна къща.

Гледам завистливо след тях и си мисля, че може би най-важният път в живота е този, който води към някоя стара, неоткрита още къща, защото знам, че човек живее не толкова с откритието, колкото с откриването.

И тъкмо това е цялата прелест на тази младеж, която е тръгнала сама да си открива света.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияПтиците в изкуството
Следваща статияТрите опори на новия „консерватизъм“