0
2659

По време на диктатура всички са деца

Дьорд Драгоман,

С унгарския писател Дьорд Драгоман, който е гост на Софийския литературен фестивал, разговаря Стефка Хрусанова, преводачка на неговия роман „Белият цар“.

Дьорд Драгоман е ярка фигура в съвременната унгарска литература, световната си слава дължи на втория си роман „Белият цар“ (2005), познат и на българските читатели (изд. „Ерго“, превод от унгарски Стефка Хрусанова). Литературните му успехи започват с „Книга за опустошението“ (2002), автор е на сборника с разкази „Хор от лъвове“ (2015), превежда художествена литература от английски език, занимава се с литературна и филмова критика. През 2017 г. на български език излезе и третият му роман – „Клада“ (изд. „Ерго“, превод от унгарски Адриана Петкова Пападопулос).

Роден е през 1973 г. в Търгу Муреш (Марошвашархей), Румъния. Семейството му се преселва в Унгария през 1988 г. Възпитаник е на Будапещенския университет „Лоранд Йотвьош“, завършва английска филология, защитава докторат по филологически науки, за писателската си дейност е носител на няколко унгарски и международни престижни награди. По романа „Белият цар“  е създаден игрален филм (копродукция между Великобритания, Унгария, Швеция и Германия, реж. Алекс Хелфрект). Произведенията на Дьорд Драгоман са преведени на повече от тридесет езика.

„Белият цар“ разказва за най-тежките години от живота на едно тринайсетгодишно момче, след като баща му е интерниран в трудов лагер заради подписването на протестна декларация. Действието се развива в румънска Трансилвания от 80-те години на ХХ век, края на управлението на диктатора Чаушеску. Светът на възрастните е безмилостен към момчето: възпитанието му е съпътствано от обиди, от рани – духовни и физически. А сякаш всички, включително и главният герой, смятат това за естествено. Властта безшумно, но неумолимо присъства навсякъде.

„Клада“ е историята на тринадесетгодишно момиче в неназован град, в една неназована източноевропейска страна, което остава сираче. Нещастието му съвпада с рухването на диктатурата, от която е пострадало цялото семейство. История, написана в сегашно време от името на едно дете. Тя поставя въпроса за личната отговорност в тоталитарното общество, за паметта и прошката.

Стефка Хрусанова: Колко време е необходимо, за да бъде забравена една диктатура?

Дьорд Драгоман: Когато умре и последният човек, чиито родители са живели по време на диктатурата, тогава може да започне истинското забравяне. Дотогава можем да говорим най-много за амнезия, а тя често започва още по време на диктатурата.

С. Х. Една от главните теми във вашите романи е гледната точка на детето по време на диктатурата и след нейното падане. Защо избирате деца за главни герои в произведенията си?

Д. Д. Имам и книги, в които героите са възрастни. Но по време на диктатура всички са деца, затова децата навярно виждат по-ясно, без да наблюдават съзнателно.

С. Х. „Белият цар“ е роман, който се състои от епизоди, последователно и в стегната форма разкрива напрегнатото действие. В „Клада“ времето минава много по-бавно, но привидното спокойствие внезапно се нарушава от неприятни случки. Невъзможно ли е освобождението от бруталността на всекидневието, щом не знаеш кой ти е приятел и кой враг?

Д. Д. Всекидневието винаги е брутално, защото хората са брутални. От това никога и по никакъв начин няма да се освободим. Основната причина за разликата между двете книги е, че разказвачът в „Белият цар“ иска да разкаже само интересните истории, само това, което привлича вниманието му. А в „Клада“ Ема иска да мълчи, да бъде сама и да се вглъби в себе си.

С. Х. Дори в романите ви се усеща вашето предпочитание към по-кратките форми. Можем ли да очакваме нови сборници с разкази след „Хор от лъвове“?

Д. Д. Разбира се, непрекъснато пиша разкази, вече имам готово количество за няколко тома, но първо бих искал да издам един роман, после може отново да публикувам разкази.

С. Х.  Кой е любимият ви жанр?

Д. Д. Новелата, защото е най-трудна, с нея има най-голяма вероятност да се провалиш, обаче във всеки момент тя може да се превърне в роман.

С. Х. Кои световноизвестни творби са ви въздействали най-много в детството?

Д. Д. „Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война“, „Моби Дик“, „Винету“ и „Приключенията на Хъкълбери Фин“.

С. Х.  Световният успех на „Белият цар“ окрилява ли ви или ви обременява?

Д. Д. Помага ми да живея и да работя. Той е знак, че трябва да продължа да пиша.

С. Х.  Кога ще видим филма „Белият цар“ на голям екран в България?

Д. Д. Трябва да попитате разпространителите.

С. Х.  И в „Клада“ се повтарят някои елементи от всекидневието. На какво са символ кестените в двата романа?

Д. Д. Не зная, много обичам печени кестени, винаги си купувам, щом ги видя. Надявам се, че и в България ги продават на улицата. Най-вкусните кестени съм ял в Южен Тирол.

С. Х. Вярвате ли в магии?

Д. Д. Не. Въпреки това са ми се случвали загадъчни неща по време на писане.

С. Х. Може ли да се постигне свободата?

Д. Д. Постижима е творческата свобода. Мога да пиша за каквото си поискам, никой не може да ми се меси. Това никак не е малко в сравнение с времето, когато на тринадесет години започнах да пиша и баща ми каза, че през целия ми живот ще ме трови цензурата.