0
997

По делата им
ще ги познаете

AZahariev

Погребението на Маргарет Тачър премина без неприятности за лондонската полиция. Обърналите гръб на траурното шествие и на оръдейния лафет-катафалка, загърнат със знамето на Обединеното кралство (на Великобритания и Северна Ирландия) и украсен с цветя, не бяха много. Или най-малкото британската телевизия-първоизточник не ни ги представи в такъв вид, сиреч във вид на множество. Вероятно защото не ги е видяла като нещо, заслужаващо си показването. Широката жила в централната част на класическия център на Лондон, по която протече процесията, преживя една спокойна, отработена, рутинна и заедно с това адекватна на замисъла си атракция. Както се изрази Дейвид Камерън в желанието си да оправдае разпореденото от неговото правителство и одобрено от кралицата изпращане на баронеса Тачър във вечността. С военни почести и с отпускането на нужните за това държавни средства. Изразходването на тези няколко милиона британски лири от бюджета се видя излишно на някои, но нима това учудва някого. Вярно, че в числото на учудените от правителствената  целесъобразност беше и епископът на Грантъм.

Траурната церемония и обстоятелствата около нея съвсем естествено обостриха наново разномислието между британците по въпроса за доброто и злото на тачеризма и на работите покрай него. Прорезна рана, която се възпалява всеки път, когато се отвори дума за Маргарет Тачър и за нейното единайсетгодишно управление. Поляризацията на мненията в случая (удвоена от ехото извън Британия) представлява чудесно потвърждение на клишето, според което големите личности не оставят след себе си безразличие. Тъкмо защото не са безлични, продължава клишето. Въпросът, който остава да виси все пак, е в какво, как и пред кого си бил голям.

Назначените и разписани приживе от баронеса Тачър стъпки, следвани от изпълнителите на завещанието й при провеждането на погребалната церемония, разкриха детайлно промислен от вече покойната завет. Една философия за пред-назначението на човешкия живот и една произтичаща от него политическа идеология. Програмата на заупокойната служба в катедралата „Свети Павел“  в Лондон беше публикувана предварително без ограничения. Жест, недвусмислено доказващ манифестния (макар и, разбира се, в завещателен, а не в програмен смисъл) на документа, а заедно с това и на осъщественото в съгласие с предписанията събитие. Всъщност ще е по-добре да говорим за изповед при това положение, но за изповедта, такава, каквато е тя при непокаяние в катехизиса, в сбитото изложение на изповядваните идеи. Добре, но ако стана принципно ясно за всички ни, че зад избора на химните и текстовете, както и зад логиката на тяхната подредба и зад разпределението на ролите, стои концепция, трансцендираща категориите за красиво, възвишено, сюблимно и т.н., то разбиването на кода, разтълкуването на стратегията ни изправя пред съществен херменевтичен проблем. Защото се видяхме, мисля си, конфронтирани с двусмислия, заложени съзнателно от авторката в нейното произведение. В този неин опус, който по силата на последната й воля трябваше да  бъде изпълнен post mortem.

Веднага след публичното огласяване на документа някои британски анализатори разчетоха в него знаците на самоирония и дори на (толкова важния за самовъзприятието на британците) автосарказъм. BBC UK разположи на сайта си мнение, според което баронеса Тачър направо е пародизирала себе си и социалния си Dasein. Може би в това има нещо много вярно.

Съдържанието на фрагментите от Евангелието на Йоана, прочетени от внучката на госпожа Тачър и от министър-председателя  Дейвид Камерън, не извикват нуждата от по-специално разтълкуване. Упование в Спасителя и в съединяването с него и с Отца му през отстояването на вярата. Важен е обаче и моментът, отбелязан от известния британски историк Доминик Сандбрукс в неговия незабавен коментар към погребението.  Аманда Тачър, внучката, отбелязва Сандбрукс, прочете откъса от Писанието с кристално ясен американски акцент. Демонстрацията несъмнено беше и иронична, но на дъното й стоеше и едно друго послание – за неразтрогаемото единство на две нации, коренът на които остава и ще остане завинаги общ. Нации, общуването и обменът между които в същината си са диалектни и ще пребъдат такива. Независимо от това, че обособяването на американците е било отделяне. Нали в това е и диалектическото.

След това в „Сейнт Пол“ дойде ред на речта на епископа на Лондон. Словото му стана и си остана център на цялата церемония. Ако щете, дори само поради факта, че посредством същото това слово беше прокаран преднамереният излаз от режима на  химните и стиховете. На епископ Чартрийз и на словото му  беше предоставена привилегията да кажат онова, което протоколът и церемониалността обикновено не предвиждат. След като думата за обществото  не отиде при Дейвид Камерън, през устата на когото беше отредено да излиза явно единствено Словото Божие ( Евангелието на Йоана ), политическата апология на покойната министър-председателка дойде от духовника. Забележете, че не на съпартиеца, ученик, почитател и наследник беше поверено да говори обобщено за британските сметки пред траурното сборище, а на естествения наставник и надзорник на конгрегацията в „Сейнт Пол“. Ще рече, на епископа. И какво излиза в крайна сметка? Че проповедникът говори вместо и от името на политическия лидер, както и обратното. Ролите се размениха: значи епископ Чартрийз изрази и защити политически възгледи от амвона, докато премиерът Камерън проповядваше Словото Божие, четейки от Йоана. Величествена методика, която най-вероятно има нещо общо и с методизма от детството на Маргарет в родния Грантам!

Методизмът не означава манипулация. Методисткият произход, свързаното с него възпитание и временната принадлежност (до 1951 г.) на мисис Тачър към тази деноминация дават ключа към методистките химни, включени в програмата на траурната церемония. Но не и към цялото. Връзката между методизма и пиетизма на Баховата музика, прозвучава по време на прощаването с Маргарет Тачър, не учудва никого. Изразът на лоялност към Хановерската династия ( нарекла себе си „Уиндзор“ по конюнктурни причини ) лети, може би, и на крилете на това Бахово присъствие, но най–вече на фрагмента от „Немския реквием“ на Йоханес Брамс. Е, личното никой не може да го знае!

Бог да прости Маргарет Тачър!

 

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).
Предишна статияГЛАС НЕЗАГЛУШЕН
Следваща статияТрябва да се види и да се помни