Начало Идеи Гледна точка По-добре сълзи, отколкото кръв
Гледна точка

По-добре сълзи, отколкото кръв

2669

Световното първенство по футбол събира пред екраните и такива като мен, които не са омагьосани от най-популярния спорт. Подозирам, че дори любителите на турските сериали през този месец са предпочели футбола. Навярно това е част от магията му. Огромните стадиони, огромните финанси, огромният медиен интерес, огромната енергия и емоция и не на последно място двадесет и тримата мъже на терена – всичко това прави футболното първенство несравнимо с нищо друго и не оставя пасивни дори лаиците. Затова споделям накратко как изглежда всичко през моя непрофесионален поглед.

Това първенство, освен чисто спортните емоции, има и още нещо, което го прави различно от всички досегашни – провеждането му в малка арабска страна, която не е сред най-популярните туристически дестинации и е без традиции във футбола. Това създаваше предпоставки за необичайност, за изненади, за скандал, дори за провал. Забраната на алкохола беше допълнителен катализатор.

Скандали наистина имаше. Те започват още с избирането на Катар за домакин преди десет години. Там, където има нефт, има много пари, а където има много пари, няма как да няма корупция. Появиха се подозрения, проведоха се разследвания, но резултат нямаше – където корупцията е най-голяма, тя най-трудно се доказва. В самия разгар на мондиала избухна корупционен скандал на още по-високо равнище – заместник-председателката на Европейския парламент Ева Кайли беше задържана от белгийската полиция след разследване за организирана престъпност, корупция и пране на пари, свързани с лобизъм в подкрепа на Катар. Бяха арестувани също баща ѝ и други политици, а в жилищата им бяха открити куфари и чанти, натъпкани с пари. Катар е малка държава, но с много пари. Около футбола често има финансови скандали, но този се очертава да бъде най-големият. Вероятно след изиграването на финалния мач ще започне истинското разкриване на финансовите афери.

Но първенството премина при пълни стадиони, които очевидно са построени много здраво, за да издържат на горещите емоции. За да се избегнат пък климатичните горещини, за първи път мондиалът се провежда през зимния сезон. А осемте нови стадиона наистина са фантастични – това е първото, което предизвиква възхищението на зрителя. Но това не е изненада, като виждаме футуристичните сгради, построени в този регион с петролните печалби.

Все пак основното на футболното първенство беше футболът. Големите изненади дойдоха на терена. Много от тях са дори шокиращи. Това като че ли беше световно на изненадите и абсурдите. Как иначе може да се определи отпадането на отбори като Германия, Белгия, Уругвай още в груповата фаза и класирането на Мароко, Япония и Корея. А какво да кажем за отсъствието на Италия? Шокиращи бяха и някои резултати – на първо място победата на Саудитска Арабия над Аржентина, но също така на Тунис над Франция, на Корея над Португалия и на Япония над Германия и над Испания. Но защо се изненадваме от японския футбол – след като Япония преди десетилетия усвои и разви висшите технологии от Европа и САЩ, защо да не може да усвои и футболната технология. Целият свят се е научил да играе добър футбол, но за нас остава удовлетворението, че целият свят играе европейска игра.

В следващите фази подобни изненади ескалираха най-вече с победата на Мароко над Испания и отпадането на бившия световен шампион. Тези резултати, които никоя прогноза не предвиди, усилиха интереса към първенството. Следващата изненада беше елиминирането на Португалия от Мароко, но по-нататъшното представяне на мароканския отбор показа, че не е изненада. Мароко се оказа най-добрият от подценяваните отбори. Пропуснатата от Хари Кейн дузпа пък ни лиши от удоволствието да гледаме още десет дузпи.

Спечелиха отбори, считани за аутсайдери, фаворити изгубиха, всеки от крайните победители претърпя и загуба, но ако всичко се развива по план, ако няма изненади, какво ще остане от футбола. Те изправят публиката на крака, те предизвикват възторзите и сълзите.

Много сълзи имаше на това световно, много разочарования, завършващи със сълзи – и на терена, още повече на трибуните и навярно много повече пред телевизионните екрани. Но пък и колко радост. Мисля, че стадионите се строят по технологиите за противоземетръсно строителство, защото скачането на ентусиазираната публика натоварва конструкцията като при най-тежко земетресение. Аз бих се притеснила, ако попадна в епицентъра на такава бурна радост. Притеснявам се и когато съотборниците наскачат с прегръдки и целувки върху голмайстора и целият отбор се струпа на камара върху него. Футболистите са много издръжливи, но най-голяма издръжливост се иска да издържиш тежестта на всичките си съотборници върху себе си. Но за тях явно не е неприятно, след като всеки се стреми да вкара гол. Наистина възторгът, с който се поздравяват съотборниците, е сред най-трогателните и най-заразяващи моменти в играта. Но само след миг камерата показва сълзите на губещите, а ние пред екрана споделяме и радостта, и мъката. Това е футболът – не само голове, не само победи и загуби, но и сълзи на радост и сълзи на мъка. Триумф и поражение, едните в задушаващи прегръдки, другите проснати отчаяно на земята, всички са с изцедени сили, но у победителите умората в миг е изчезнала, а победените са като простреляни. Същото е на трибуните – подскоци, скандиране, песни, знамена или покруса, унило мълчание и сподавен плач.

За мен едно от най-необяснимите неща във футбола е невероятната енергия на играчите. Във всеки спорт се изисква енергия, но това изтощително тичане в продължение на 90, а понякога и на 130–140 минути с продълженията, като че ли не е в човешките възможности. Динамиката на играта е несравнима с никой друг спорт. Особено когато има голова ситуация пред вратата или при внезапна контраатака. Ритане, ритане, безкрайно ритане към вратата, неспирен устрем, тотален напор, а голът не идва и не идва. Топката е кръгла и много често отива където тя си поиска, а не накъдето се е стремял да я насочи играчът. Голът идва трудно, защото колкото е силен напорът на нападателите, толкова всеотдайни са и бранителите. Най-после заветната цел е постигната. Гол! Радост! Прегръдки! Само след три минути другият отбор вкарва гол. Радостта грейва върху разплаканите лица. Набезите се редуват ту към едната, ту към другата врата. Правоъгълникът на терена е като бойно поле.

Като гледам спортните битки на терена, неволно мисълта ми се пренася на бойното поле в Украйна. Еднакво разгорещени и яростни, но на спортната арена се леят пот и сълзи, а на бойната се лее кръв. Спортните битки са създадени да заместят военните, да пренасочат енергията на състезателния терен, да излъчат победител без кръвопролитие. Затова спортът привлича такъв огромен интерес. И заслужава адмирации. Ако не беше измислена спортната битка, човешката енергия щеше да причинява само пагуба. Затова – адмирации за спорта! Но нищо не може да ме утеши за кръвопролитието в Украйна.

В разгорещено оспорване краят на най-краткото първенство дойде бързо. На малкия финал хърватите заслужено триумфираха. За тях стана традиция да си тръгват от мондиала с медал. Отборът на малката страна обра симпатиите на първенството. Моите със сигурност. „Ватрените“ наистина са огнени. Извоюваха с чест и свободата си, и медалите, и влизането в Еврозоната, и всички други успехи.

А големият финал наистина беше голям междуконтинентален сблъсък. Гледахме не футбол, а драма. Гледахме сякаш два мача в един. Развръзката дойде в последната секунда при последната дузпа. Обратът на финалния мач събра в себе си всички изненади и обрати на цялото първенство. Френските футболисти получиха сребърните медали, но бяха по-скоро тъжни – загубата си е загуба. И златото, и среброто са благородни метали, но златото блести по-ярко. В Менделеевата таблица е на 79-о място, но на спортната стълбица е на първо. Заблестя на гърдите на аржентинските виртуози – за трети път световни шампиони. Името на Аржентина идва от сребро, но в Доха спечели чисто злато. Отнесе златото, но даде на света папа Франциск и Меси.

След финала на финала стадионът изглеждаше като подпален. Сигурна съм, че фойерверките са се виждали от космоса. Затова чакам да видя сателитни снимки от Катар.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора