1
1884

По-дългият път към къщи

DEnev

Спрях колата на паркинга на театър „София”. Пресякох булевард „Мадрид” точно срещу сергията на книжаря, който всеки ден подрежда стоката си на тротоара в кашони и тапицира с книги поне на метър височина ъгъла на къщата, всеки ден издига своята кула от книги, позяпах старите книги на този човек, овързан с дрехи като ескимос, погледнах черното му от студа лице, поклоних му се невидимо и продължих. Добре че вече се стъмваше и работното му време свършваше. Как ли щеше да изгони насъбралия се в тялото му студ този човек? Може би всяка вечер изчиташе по един разказ от сборника „Хиляда дузини” на Джек Лондон, добре, че я има тази книга, видях че и нея продава сред другите.

Имах време до началото на премиерата на стихосбирката в „Това+”, накъдето се бях запътил. Взех си една кутия цигари от светещата хралупа на продавачката на кафе и цигари, взех си и едно кафе, изпих го на крак. Кое поред кафе за деня беше това, петнайсето, двайсето? Ето нещо, по което стопроцентово си приличам с Балзак. Момичето вътре в хралупата беше много красиво. Или вече просто започвах да сливам младостта и красотата? Сигурно и това момиче искаше някой да напише стихотворение за него, но то живееше в свят, в който стиховете не можеха да проникнат по никакъв начин. И това нейно желание беше смътно и безформено, като бързото крило на птица, отразено в уличната витрина.

Стихосбирката, за чиято премиера се бях запътил, също е на едно момиче, Мария. Тя е съученичка на дъщеря ми. От години живее и работи зад Океана. Дошла си е тук за празниците и след някой и друг ден ще заминава обратно. Това е втората й стихосбирка.

Едно от тези момичета и момчета, без които улиците ни станаха по-празни.

Изпих кафето и продължих нататък. Стигнах до „Асен Златаров” и свих по нея. Едно улично куче ме погледна с човешки поглед. Минах край един празен ресторант. Масите бяха подредени, чашите, салфетките, но вътре нямаше никого. Може би това беше нещо нормално в средата на седмицата, не знам. Знам едно – че ако бях богаташ, щях да резервирам цяло сепаре в празния ресторант и да заповядам да нахранят това куче с първо, второ и трето.

Заповядай, куче, яж!

Стигнах до мястото на премиерата. Вътре вече бяха дошли издателите, Силвия и Калоян. Прегърнах се със Силвия, пожелахме си крепко здраве. Чели ли сте нейния роман „Зелено и златно”? Eдна прекрасна мелодия за детството, изпълнена на различни инструменти, така го бях нарекъл някъде.

Но всъщност Силвия е поет. Жрица. Много нишки водят към нея. Поетичното кълбо, което държи в ръцете си, е огромно. И една от нишките тази вечер водеше към стихосбирката на Мария.

После говори Митко.

После самата Мария прочете няколко свои стихотворения.

После и Алекс прочете още две стихотворения на Мария.

И Стефан беше тук, и Ангел, и Сашо, и Дена. На Дена дължах присъствието си тук, на моята щерка. Тя ми каза за премиерата. Иглика също беше, преводачката на „Одисей”. И Кристин, и Владо.

После излязох отвън да пуша и си поговорих със Сашо и Алекс. Със Сашо си припомнихме нашето хубаво пътуване с двете коли, с майка му и баща му и с моето семейство, до Руенския манастир. И се заклехме тази година да го повторим.

Творчеството е нашата връзка с Бога, беше казал преди години в едно мое интервю с него Иван Кулеков. Освен сценарист на Слави, той е и поет. Истински поет. От най-добрите. На които дори и думи не им трябват.

Затова и поетите са нашите ангели-хранители, мисля аз.

Мария дойде за малко отвъд Океана, за да се превърне тази вечер в нашия ангел-хранител.

Тук ще свърша текста. Остана да изброя само имената на участниците – Мария П. Василева, Силвия Чолева, Калоян Игнатовски, Кристин Димитрова, Владо Трендафилов, Александър Шпатов, Димитър Кенаров, Цвети Джувинова, Цвети Чанкова, Ангел Игов, Стефан Иванов, Дена Попова, Алекс, на която сега забравих второто име, и ще се опитам да й се извиня, като цитирам думите на една стара, но много красива в старостта си писателка, която ми каза: „Деяне, проблемът на моята възраст е, че имената пристигат в паметта ми с половин час закъснение.” Е, Алекс, при мен закъснението е все още само пет минути, но вече трябва да пращам текста.

А за финал ще ви препиша началото на едно от стихотворенията на Мария П. Василева от втората й стихосбирка „Повторения”, издание на издателство за поезия „ДА”. От това стихотворение взех и заглавието на моя текст.

Цял ден скиташ сам

няма кого да срещнеш

в това празно време

само сенките треперят от вълнение

Толкова сиво и застинало е всичко

че се слива с гълъбите

 

Избираш по-дългия път към къщи…

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияЗа храната и миналото
Следваща статияВместо състезание