1
701

По Коледа

vlaikov_1

Откъс от мемоарната книга на Тодор Г. Влайков „Преживяното“, Част 1: Детски години, София, 1934, с. 237-244

Коледните пости са към своя край. Броя вече още колко дни остават до Коледа, когато ще отговеем.

Един ден, току-що съм се върнал от школото, както си седим в собата, вратникът шумно се отваря и по двора се разнася рухтене и квик. – Свиня, е докарал, тато, свиня! – и затичвам се навън. Колко е голяма! И виж как се лута по двора – търси нейде да се скрие. Аз й се радвам. Ала в същото време, като помисля, че ще я колят, тръпки ме побиват…

След пладне дохожда у нас и чичо Ифтим. Иде да помага тату. Тато наточва голям свой нож. Започват да гонят свинята. Тя лудешки припка и силно квичи. Обзет от страх, побягвам в собата, скривам се в кюшето и затискам с ръце ушите си. Макар и по-слабо, квиченето все пак се чува. По едно време то се засилва, издига се високо, става ужасно, па отслабва, отслабва и полека замира. Нещо ме заболява на сърцето. Горкичката!

Подир някое време, като не чувам вече шум и глъч отвън, ставам и някак колебливо излизам. Гледам от отвода: на двора е накладен голям огън. Тато и чичо Ифтим примъкват закланата свиня, слагат я над огъня и почват да я обръщат отсам и оттатък – пърлят я. Дворът се изпълва с тежка миризма на изгоряла четина…

Когато привечер се връщам от училище, свинята, опърлена и хубаво измита, е сложена в едно голямо корито на отвода. Тя е разтворена. Откроила се е дебела сланина. Вътрешностите, добре изчистени, са сложени в две тепсии. Клекнал пред коритото, тато започва да разпорежда свинята. Отрязва главата й и я слага настрана – тя ще се вари за Коледа. Краката ще бъдат пак за пача. Отделят крехчината. Мама ще я скълца и ще натъпче с нея наденици. Сланината нарязва на едри парчета, които слага на редове в принесеното голямо каче и всеки ред наръсва със сол. Нея пък ще пазим за през цялата година.

До вечерта всичко е изчистено и разтребено. – Уредихме я свинята – дума със задоволство мама, като влиза в собата. – Сега дай Боже здраве, ще чакаме вече и Коледа…

А тя, баба Коледа, все повече се приближава. Само четири-пет дена остават. Ей-го, отъркаля се още един ден, и още един… И вече радостно възкликвам: – Утре вечер Бъдни вечер, други ден – Коледа.

Ето го най-после и бъдни вечер. В собата кака е раздигнала и разтребила всичко, както бе за службата. Мама пак се е разшетала из къщи. Мен ме не сдържа на едно място: сега съм при кака, помагам й да постила шарените черги, па току ще изскоча от къщи, за да видя какво прави мама. Тя вече е приготвила много нещо и от захлупените менчета, тенджури и гърнета около огнището се носи миризмата на хубави гозби…

Тато се прибира тая вечер по-рано. Той е важен, както винаги, но в същото време и благоразположен. Изправя се, според своя навик, с гръб към пещта. Тя е много топла. Че сега мама, като никога, повторно я е запалила. И видях турна вътре един голям кютюк – бъдника било това. Ще гори той цялата нощ. Кака внася голямата паралия и слага я не до пещта, както други път, а под куностаса, дето свети добре измитото кандило. Мама запринася от къщи каквото е останало и каквото трябва и заедно с кака започват да нареждат бъдни-вечерската трапеза. Аз, свит до байко в топлото кюше, нетърпеливо хвърлям поглед към широката паралия, която все повече се пълни и кити с различни работи.

Когато всичко е напринесено и наредено, тато бавно пристъпя, скръства крака и разполага се начело на паралията. Скоквам бързо и аз и отивам, та сядам до коляното му. От другата му страна пък тихо се намества байко. Като дотъкмява още едно-друго и мама присяда отсреща, а до нея и кака.

В средата на паралията е сложена бяла, хубаво загладена турта. Върху нея е поставена разлата паничка с мед. До туртата в малък съд, напълнен с пепел от огнището, гори забучена восъчна свещ, а до него от кадилницата се издигат струи дим от измирски тамян. Наоколо са наредени гозбите: в едни тас е джурканият боб, нарязан на квадратчета и полят отгоре с петмез, в сахан са свитите от пресол пилци с ориз – така казвахме на сърмите – в голяма паница е сипан ошав, а в друг разлат съд са сложени орехи, лешници, ябълчета и смокинки.

– Сега да се чете молитвата! – нарежда тато. Байко се изправя. Ставам и аз и казвам: „Святий Боже”. Всики се кръстим. След това байко изчита: „Ядат убози”. Мама взима димящата кандилница и прикадява три пъти паралията. Кади после и по всички кюшета на собата. Излиза да прикади и вкъщи. И като се връща, туря кандилницата на скемлето под куностаса и сяда на своето място.

Сега тя разчупва туртата и слага пред всекиго по един къс. – За много години! – дума тато и натопва залък от туратата в мед. – Амин, дай Боже! – викаме всички ние и също започваме да топим. Много ми се вслажда топлата ченична турта с медец! Ала таман се разяждам, неизтопили още половината от меда, мама дига паницата. – Тоя да остане, та да се намира през годината за лек – и поставя в средата на паралията пад джуркания боб. Сладък е и той. И ям го с особена охота. Че тая гозба мама готви само на Бъдни вечер, та цяла година копнея за такъв джуркан боб…Като се наяждаме, мама взема и раздава всеки от нас по един орех. – Чукни си сега твоя, да видим какъв ти е късмета. – чуквам го. Ядките му са здрави и хубави. – Ще бъдеш здрав цяла година! – дума весело и подава ми една ръка ябълчета, лешници и смокинки.

Тато се кръсти и става. Ставаме всички. Кака не раздига паралията, а само я помества в кюшето, под куностаса – трябвало да седи тъй до заран, че нощеска, като се роди малкият Иисус, да има Божата Майка с какво да покани. Щом премита трохите, кака бърза да приготви леглото за спане. Сега ще си легнеш по-ранко – отвръща мама, нощеска ще дойде баба Коледа да та събуди.

Преди да си легна, излизам да се поразходя навън. Колко на хубаво се е размирисало вкъщи! Из закачения над огъня медник, който силно ври, се подават големи уши – ушите на свинската глава. До него в по-малко менче нещо весело клока. То изпуща гъста пара. Понадзъртам – премятат се там дебелите краища на завързаната кървавица… Веднъж да се мине и тая нощ!…

През нощта ме пробужда някакво шумолене. Чувам маминия глас: – Ха, ставай, че баба коледа дойде! Стани да видиш какво ти е донела. – Разтърквам си очите и скоквам бързо. Всички са вече накрак. Тато и байко са се май стегнали. Гледам, над ковчега е наредена и моята нова премяна. Измивам се вкъщи и почвам и аз да се обличам: нова риза, нова антерийка, нови чиширчета – колко нови неща! Само поясът и минтанчето ми са лански, ама и те се още като нови… И какви шарени чорапи ми е оплела мама! А ето ги най-после и новите постелчета. Не мога да се нарадвам на хубавата коледна премяна…

Черкова пуща още в тъмно. Връщаме се радостни. Ще се облажим сега. Мама принася в саханче парчета от кървавицата, а в друго – резенчета от черния дроб на свинята, поръсени с миризлива шарена сол, слага ги над пресланото скемле, нарежда наоколо тънки порязаничета от коледния кравай и поканва ни да отговеем. Колко са вкусни джигретата! А пък кървавицата – пръстите да си оближеш!…

Тато полегва до пещта да си почине. – Хайде, потърколи се и ти край баща си да си доспиш – казва ми мама. Не искам. Сдържа ли ме мен сега да легна да спя! И излизам от къщи, та сядам до огъня, на който довира пресола със свинската глава. Ала и там не ме сдържа. И час по час току ставам да поотворя вратата на отвода. Не е ли взело вече да се разсъмва?…

Най-после, развиделява се. От пътя се дочува шум и глъч. Излезли са вече деца от махалата. Изскачам бързо и аз. Събрани на купчинка, те радостно се хвалят с новите дрехи. – Я, вижте мойто мантанче с какви кожи е подплатено! – Ами я моя пояс какъв е голям! – казва Ачо. Широк е колкото байковия… – Аз пък соча новите си чиширчета: На, видите ли, крачулете им са по два ката гайтани, като на голямо момче. Друго дете показва пискюлчето на новия си фес, което е кичесто и дълго. Аз го поглеждам със завист, че моят фес, дето ми е още от ланшния Великден, е без пискюлче. Ала съвземам се бързо. – Ти пак нямаш нови постале, а аз, я виж… – и с гордост подигам единия си крак. – Нови постале, ама само с подкови на пенчета. Гледай, мойте са подковани отдоле и с топчести пирончета, като кондри. – Това ме съкрушава. Но пак се съвземам: Ама пък ти нямаш такива капачета на антерията като моите! И протягам двете си ръце, на които са спуснати две хубави капачета с по едно клупче на всеки ъгъл. Всички деца свеждат глави и с удивление разглеждат моите капачета. Никой от тях няма такава антерия. Аз тържествувам…

koledari 1
Бинка Вазова, Коледари

Но ето, задават се отдолу две деца, момче и момиче. Момчето носи цедилник на гърба, а момичето държи в ръката си един палур. На кумеца Кирил са те. У нас идат. Аз отивам да обадя мами. – Идат ли? – Тя излиза и радостно ги посреща вънка на отвода. Те й целуват ръка. – Жаденките ми кръщеничета! – и като поема цедилника и палура, въвежда ги в собата и ги настанява да седнат до пещта, та да се посгреят.

Сега ще дойдат децата на други кумци. Много деца ще се съберат. Колко весело ще бъде! Мама ще сложи трапеза и ще ги нагости. Какви ли сладки гозби е приготвила тя! Ала аз не ще мога да видя тяхната весела трапеза. И не ще хапна от сладките мамини гозби. Че, ето на, мама е принесла шарения цедилник, слага в него голям кравай, туря и увит в един пешкир къс сланина и като попривързва прашките на цедилника: – Хайде – дума ми – да вървиш и ти у кръсничини си, че стана късно! Без сърце някак се откъсвам от гостенетата. Мама ми нагажда цедилника на гърба, подава ми в едната ръка прашките му, а в другата ми дава да нося палур с ракия и ме изпраща до вънка. – Па да не се съпикясваш! Най-напред ще целуваш ръка на кръстник си, ако е там…

Тръгвам. Чувствам, че някаква голяма работа ми е възложена и неразположението ми бързо се изпарява.

Кръстницата ми ме посреща много сърдечно, милва ме по главата и ме обсипва с благи думи. Че и тя е приказлива и сладкодумна като мама. В собата има вече две-три деца. На Симон Слъпника са те – той също е кумец на кръстничини.  Сядам при тях край пещта. Наоколо са кръстничните момичета. Стеснен изпърво, малко по малко се поотпущам. Дохождат и други деца. Кръстница всички посреща сърдечно, всички весело разпитва, на всички се радва… Ама, не знам защо, на мен най-много се радва. Слага след това да ни погости. Нареждаме се всички. Колко сме много – цяла трапеза все деца! Сладки гозби е наготвила и кръстница. И току ни кани… сега мен и на ум не дохожда за трапезата на децата у нас. Тук е така весело! И когато някои от по-големите момчета се прекръстват и почват да се вдигат, мен чак ми се не става…

Най-после ще си тръгваме. Кръстница дава на всички ни по една кривача от нещичко и ни изпраща чак до вратника. Излизаме шумно и весело. Едни от децата тръгват нагоре, други завиват из сокака, а аз вземам при моста. Вървя леко и подрипвам сегиз-тогиз. Тръпна от радост. Душата ми е изпълнена с някакво топло и приятно чувство…

И днес още, дойде ли първият ден на Рождество, у мен винаги се буди мил спомен за оная весела, детска трапеза у кръстничини. И чини ми се все, че тя бе за мен най-хубавото нещо на Коледата…

Тодор Влайков е роден в Пирдоп на 13 февруари 1865 г. в семейство, съхранило патриархалните традиции, които оказват силно влияние върху оформянето на мирогледа му. Завършва  Историко-филологическия факултет на Московския университет през 1888 г. Той е един от основателите и председател на Българския учителски съюз.  Автор е на творбите: „Леля Гена”, „Дядовата Славчова унука”, „Преживяно”,  „Когатo бях момче” и други. Действителен член  БАН от 1900 г. Умира на 28 април 1943 г. в София.

На главната страница: Наум Хаджимладенов, Бъдни вечер, 1948 г.