0
1071

По-малко митология, повече въображение

„Викингът“

След хорър драмата „Вещицата“ (2015) и психотрилъра „Фарът“ (2019) едва ли ще ви изненада рецидивиращият интерес на Робърт Егърс към фолклор, митология, мистицизъм, натурализъм в отношенията, бруталност в сблъсъците (словесни и физически), мрачна визия и още по-мрачно взиране в първичността на човешката природа. А самият Егърс определя новия си филм „Викингът“ като „Андрей Рубльов“ (1966) среща „Конан Варварина“ (1982)“…

След „вакханалията“ на „Фарът“, претоварен с авторски амбиции и мултикултурни влияния, американският режисьор пристъпва в жанра на епоса, деформирайки го според своите предпочитания и без да обръща гръб на киноманските влияния, „олекотява“ сюжета и се съсредоточава върху (право)линейната фабула. До степен, че „Викингът“ може да ви се стори малко сух и скучноват, що се отнася до събития, развитие на персонажите и многопластови внушения. От друга страна, знаем, че епосът работи „на едро“ и е зает предимно да създава легенди, а не да изгражда характери.

Базиран на първата писмена история на датския народ Gesta Danorum (автор Саксо Граматик, края на XII век), но също така на множество скандинавски митове и фолклорни предания, сценарият ни среща през 914 г. с „прадядото“ на Шекспировия Хамлет. Младият принц Амлет става свидетел на бруталното убийство на баща си краля и на отвличането на майка си. Бягайки с лодка през морето, той се заклева да отмъсти. След двайсетина години, когато е станал свиреп и мускулест „берсерк“ (исторически погледнато, викингски войн, а чисто човешки – мародер), който плячкосва села и хора някъде сред източните славяни, Амлет получава прозрение, че е време да се върне по родните си земи, за да изпълни клетвата. Речено-сторено. Предрешен като роб, той се озовава в Исландия, където междувременно норвежки владетел е прогонил високомерния му чичо Фьолнир, който живее с братовата вдовица Гудрун и двамата си сина. С помощта на славянката Олга и един омагьосан меч Амлет разпалва яростта си и изготвя план за безмилостното отмъщение. И след два часа екранна подготовка събитията се разливат вулканично…

„Викингът“

Дали ще бъде паралел с по-познатата ни гръцка митология, или познаване (почти наизуст) на „Хамлет“, но интригата на „Викингът“ не е голямо предизвикателство за съвременния зрител, дори и да няма предварителна подготовка относно намеренията на Робърт Егърс. Друг е въпросът дали мрачният визионер умишлено не е решил да жертва потенциала на сюжета, за да изпъкне формалното решение, което (както и във „Фарът“) изнася филма на раменете си. Добре де, заедно с Александър Скарсгард. Или казано по-директно: случващото се в тази интерпретация на скандинавски митове не е особено интересно, по-интересното е как е представено.

Крал Орвандил посвещава момчето си Амлет в тайнствата на съзряването сред свръхестествени ритуали и онтологични прозрения, в епизод, който силно напомня за стилистиката на „Игра на тронове“. В същия дух са решени срещите на принц Амлет с вещицата, „разговорът“ с черепа, сдобиването с меча, мотивите около родството с Вълка или пророчествата за наследниците на кралството. С този мистицизъм ярко контрастира натурализмът на бойните сцени и особено епизодът, в който вече възмъжалият Амлет и „дружките“ му избиват цяло село – волна или неволна препратка към филм като „Иди и виж“ (1985, реж. Елем Климов). А финалната сцена носи нещо от естетиката на „300“ (2007, реж. Зак Снайдър)…

Друга част от визуалната специфика на „Викингът“ е въплътена в самото актьорско присъствие или поне режисьорското решение предоставя възможност за подобно тълкуване. Още от „Вещицата“ екзотичната Аня Тейлър-Джой е перфектна подправка за необикновената смес от свирепа решимост и свръхестествен привкус а ла лейди Макбет. Смразяващата страст, която Никол Кидман е овладяла до съвършенство, помага на кралица Гудрун да изглежда едновременно уязвима и безмилостна, загатвайки противоречивата ситуация в кралското семейство още в началната сцена със завръщането на Орвандил. Изправен между тези две крайно различни жени – миналото и бъдещето си, принц Амлет е изпълнен с ярост, огорчение и убийствена решимост. Факт е, че Александър Скарсгард много добре подбира екшън ролите, които не просто му позволяват да демонстрира импозантната си физика, но я изискват като незаменима част от актьорското му „въоръжение“. И дори Итън Хоук, въпреки краткото си екранно време, предоставя на филма ленивата двусмисленост, характерна за актьорския му натюрел в последните години… Може би един ден някой режисьор ще се осмели да постави „Хамлет“ точно с тази амбивалентност и ще успее да надмине свирепата средновековна лудост на най-ефектния датски принц, този на Мел Гибсън (създаден под режисурата на Франко Дзефирели през 1990 г.).

„Викингът“

Но тъй като тук все още не става дума за Шекспировата пиеса, легендата за принц Амлет от „Викингът“, изградена в сътрудничество между Робърт Егърс и исландския писател Сьон Сигурдсон (може би сте мяркали името му покрай „Танцьорка в мрака“), е малко постна откъм митологични съставки, но пък богата на визуално въображение и актьорски подправки. Въпрос на вкусови предпочитания.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияКъде е центърът на ада?
Следваща статияЗмийски езици