0
1638

По повод на Солженицин (II)

„Беше време, когато на всеки български гражданин, който не се завърнеше в страната след пътуване на Запад, се гледаше като на заклет враг на режима.“ Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ век.

Беше време, когато вестниците, излизащи в България, обясняваха незавръщането на български граждани обратно в страната (след пътуване на Запад) единствено с дейността на разни разузнавателни централи, които успявали да купят невинните души на строителите на социализма. Беше време, когато на всеки, който не се завърнеше, се гледаше като на заклет враг на режима, човек който си няма друга работа в живота, освен да мрази комунистите. Все още помним стотици басни, поместени по страниците на тези вестници за активни политически центрове, които организирали невъзвращенците и направлявали някакви техни действия срещу Народната Република. Привеждаха се и показания на завърнали се блудни синове, които не могли да издържат на болката, която носталгията предизвиквала в чувствителните им души. Разбира се, така загрижените за съдбата на българските вестници, издавани у нас, нито веднъж, нито с един ред, нито дори с намек се запитаха ЗАЩО ТЕЗИ ХОРА НЕ ИСКАТ ДА СЕ ЗАВЪРНАТ? Защото и за децата у нас е ясно, че всички тия басни за западни разузнавателни организации, които придумвали или купували българите, за да не се завръщат, се оказаха инфантилна измислица на полуинтелигентни полужурналисти, или пък плод на жълто писателско въображение. Всеки, който е имал възможността да изпита пътя на едно оставане в чужбина, би се усмихнал с горчиво снизхождение на подобни нелепости.

Но сега изглежда, че политическото обяснение също е омръзнало на хората, които списват тези вестници и затова започва все по-силно да се набляга на друг елемент — престъпният, чисто криминален характер на българите, живеещи в чужбина без съгласието на паспортния отдел в София. Особена активност в това отношение проявява едно особено вестниче, което се нарича „АНТЕНИ“, седмичник за политика и култура. В един от последните броеве на „АНТЕНИ“ е поместен обширен материал под патетичното заглавие „КОГАТО ИЗМЕНИШ НА РОДИНАТА“. Ако един невинен български гражданин прочете този материал, ще му хвръкне шапката. Излиза, че Ал Капоне, Киршвенг, големият влаков обир в Англия и други подобни бледнеят пред дейността на българските емигрантски гангстери, които разтърсвали (съгласно „Антени“) Швеция и Австрия с бандитските си и кървави дейности. Взимайки повод от два конкретни случая, авторката на този материал, чието име или псевдоним е Калина Канева, си поставя за задача да подведе едва ли не всички българи, живеещи в чужбина, под знаменателя на потенциални убийци или касоразбивачи. Сантименталната другарка лее сълзи на патриотично възмущение за това как тези „изменници“ петнели името на родината.

Най-установената практика на комунистическия печат, откакто съществува, е произволното обобщение. Тъй като диалектиката освобождава хората, които списват тези вестници, от моралното задължение да правят разлика между лъжа и истина, те въртят нещата, както им изнася в момента. Колко пъти заради едно малко и незначително петно са се отричали огромни чисти и блестящи пространства. И колко пъти въпросните граждани са се правили, че не забелязват блатото, в което сами се давят.

Нямам никакво намерение да оспорвам достоверността на двата криминални случая, които са цитирани. Може би те отговарят на истината, може би — не. В двата случая безкрайно трудно е да се повярва, че подобен вестник може обективно да разкаже дори едно очевидно престъпление. Така както фактите са изложени, струва ми се, че въпросният убиец Стефанов прилича повече на патологичен случай. Зад всичко обаче стои една многозначителна истина — че този Стефанов, който след като извършва куп престъпления и убийства, не се предава на австрийската полиция, нито пък се укрива, а бяга обратно в България, където вероятно е смятал, че ще намери закрила. На човек не може да убегне впечатлението, че описаният герой е това, което ние тук наричаме „продукция на режима у нас“. Ако се приеме поне част от материала на Канева за що-годе обективна, човек среща типични характери и типични отношения на хора, израснали и възпитани в познатата атмосфера у нас. Главните елементи на това възпитание, което се култивира от режима са: мързел, жажда за удоволствия, дребнобуржоазна алчност, безскрупулност, отчайваща неинтелигентност. Човек трябва наистина да притежава вродени високи нравствени добродетели, за да се запази от разложителната атмосфера на обществено възпитание у нас. Не е време и място да анализирам пагубното въздействие на това възпитание, данък, на което всички сме платили и още плащаме. Възпитание, което идва не от вековните нравствени закони на народа ни, а от една конюнктура на крещяща обществена несправедливост, от привилегии, които са равни на престъпления — и престъпления, които се прикриват като привилегии. Защото ако един важен гражданин на Народната Република може да прави каквото си иска в интереса на собственото си щастие, то защо друг, обикновен гражданин, да не прави същото? Безогледността и в двата случая, изглежда еднакво оправдана. Така че, що се отнася до полученото възпитание, описаните престъпници имат твърде малко общо със страните, в които са се проявили, а стоят здраво в днешната нравствена атмосфера на родината си. Те са откърмени в тази атмосфера, те са нейни рожби и политическите подмятания тук нямат място. Канева, изглежда, чувствува, че е върху хлъзгава почва, и затова се опитва да премести нещата в по-друга посока. „Откъде започва измяната към родината — пита се тя и сама отговаря: тази измяна се предшествува от предателства към семейството, към родителите, към социалната среда, към любовта, от предателството към най-обикновените и чисти човешки качества — честност, искреност, трудолюбие, любов към човека.“

С удоволствие бих се подписал под нейния отговор. Наистина измяната към родината няма нищо общо с това дали живееш в нея или извън нея, дали са ти дали паспорт да излезеш, или не са ти дали. Измяната наистина е свързана с изброените човешки качества и ако дефиницията на Канева се приеме, това означава, че огромен брой днешни български величия ще бъдат наречени с името, което заслужават. Всички познаваме този тип важни граждани, които всекидневно предателствуват спрямо честността, любовта, искреността, трудолюбието. Но за съжаление те са тези, които са си присвоили правото да преценяват кой е изменник и кой не е. Но явно Канева няма предвид тях. Иначе едва ли би могла да се появи отново във вестник, издаван у нас. Тя, горката, има предвид хора извън пределите на България и косвено се опитва да им лепне етикета и на криминални престъпници. Тя се опитва да си затвори очите и да сложи знак за равенство между неколцина криминалисти (израснали и отгледани в социалистически условия) и огромен брой българи, които са намерили нравствена сила да се откъснат от една унизителна и съсипваща действителност, и са запазили себе си чисти за новия живот, който са поели.

Трябва да кажа, че далече от сълзливите срамове и обвинения на платени наши патриоти — като въпросната журналистика — името на България и българите има безспорен авторитет и вдъхва уважение навред на Запад. Но нека подчертая, че това уважение и авторитет съвсем не се дължат на българските дипломати, нито пък на подскачащи народни ансамбли, пет оперни певци и десет спортисти, а преди всичко на упоритата, достойна, резултатна работа на хиляди българи, които Канева и Каневци за кой ли път дръзват да обиждат. Това са учени, инженери, лекари, професори, специалисти от най-всеобхватен спектър, производители, търговци, служители, обикновени работници. Хора, които с труда си и с честното си отношение към човек и общество са си извоювали най-добро име — и за себе си, и за България. Нещо повече, много от тези хора трябва да поправят лошите впечатления, които туристическите безобразия в България създават у чужденците. И ако Канева наистина се вълнуваше от патриотични чувства и трепереше за името на България, щеше да бъде по-добре да пропътува на Запад и да се опитва да срещни някои от хората, които тя сега безотговорно свързва с престъпления.

Съвсем неотдавна предприех пътуване през Европа. През целия си път срещнах познати и непознати за мен българи. Като всички емигранти по света, и ние сме една дълга верига от роднини. Посетих дузина домове, запознах се със съпруги и деца, говорихме за всичко — минало, настояще и бъдеще, изразиха се цели поменици от имена на приятели и познати, и във всеки един от тях аз видях една малка странствуваща България. Гостоприемството, добродушието, чистосърдечието, любезността, щедростта им носеше неизбежно онзи носталгичен, сладък и горчив вкус на трайна привързаност към онова, което бе останало отвъд Калотина. Бях щастлив да видя мнозина, които преуспяваха в работа и живот, силни, инициативни характери, които знаеха как да се борят в условията на свободно човешко съществуване. Не ще преувелича ако кажа, че извън пределите на България съм срещнал толкова оригинални и интересни българи, колкото и в нейните предели.

Беше радост за мен да видя д-р Б., който сега е душата на един от най-авторитетните химически изследователски институти в Западна Германия. Познавах го добре от София, където винаги бе ограничаван и потискан от тежка полуинтригантска атмосфера и талантът му явно страдаше. Сега си бе извоювал възможности за работа, които съответствуват на способностите му. Слушах възбудения му разказ за изключителния проблем, който той и колегите му са си поставили, и чието решаване може да революционизира цяла наука. Радвах се да открия хубавите чувства на колегите му към него и доверието, с което се ползуваше. Единственото съжаление на д-р Б. беше, че при други условия би могъл да бъде в български институт и да работи за успеха на българската наука.

В Мюнхен ме заведоха на упражнения по атомно строителство. Преподавателят бе българин — инженер, неотдавна напуснал България. Съвсем млад, той говореше свободно немски, френски и английски, студентите го обожаваха, защото притежаваше дарбата да разказва всичко най-увлекателно. Живееше скромно и всичките му спестявания бяха книги, книги и книги. И аз си помислих, че ако някой е загубил от напущането на инж. К., то не е той, а онези, които са го третирали като някаква пионка.

Пак в Южна Германия, където бях с английска компания, вечеряхме с няколко български семейства. Изпитах детско чувство на национална гордост, когато моите английски приятели оставаха изумени, че всички българи на масата говореха добър английски. „Вие трябва да сте народ от полиглоти“ ми казаха англичаните… Но нека разкажа на Канева за друг един българин в Лондон, на когото хората от улицата, където живее, казват „Фадър Крисмас“(дядо Коледа). Човек, който въпреки скромните си възможности, сякаш си е поставил за цел в живота да помага на другите, да им подава ръка в нужда, да облекчава страданията им. Винаги ми е било приятно да го срещам и да слушам мекия му глас с източнобългарски диалект, с чувство на топлота и човечност, което напомня Йовковите българи. Бих могъл да удължа значително списъка си, но имената нямат значение. Във всички тези странстващи българи аз видях отразени най-силните, най-положителните черти на нашия народ, такъв какъвто го помним и знаем отпреди 30 години. Плюс чувството за високо национално съзнание, за онази красива, нравствена и устойчива на всичко България. В същата тази Виена, която Канева описва като българско гангстерско Чикаго, живеят великолепни сънародници, които нямат нищо общо с разглезените социалистически рожби, втурнали се тук и там на Запад за евтини печалби и удоволствия. Познавам много българи извън пределите на България, но до ден-днешен още не съм срещнал хора подобни дори на описаните герои в „АНТЕНИ“. Всеки, който има някаква най-бледа представа от живеене в чужбина, знае, че ако в България, за да постигнеш нещо се иска едно усилие, в чужбина усилието е петкратно. Пътят на личното и професионално издигане е далече по-стръмен и естественият подбор далече по-строг. Един инженер в България може понятие да няма от работата си и пак да си бъде добре платен инженер. Един инженер на Запад трябва да бъде най-добрият специалист и непрестанно да върви напред. И така е във всяка професия. Възможностите са много по-големи, но и стандартите са много по-високи. И затова човек не може да не се радва искрено, че огромният процент от българите в чужбина са постигнали значителни успехи, чрез които най-добре са защитили името на България. И ако някога някъде много рядко са се появявали авантюристи, герои на криминални подвизи, то корените на техните действия нямат нищо общо с високите нравствени добродетели на българите в чужбина, а стоят здраво в ръждивата атмосфера на днешната действителност у нас. И човек трябва да е много безскрупулен, за да прехвърля другиму отговорността за собствено възпитаните рожби.

На главната страница: Уилфредо Лам, Джунглата, 1943 г.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияSlowdive: Да уловиш бриза
Следваща статияНищо важно