Начало Книги По пътя към вярата
Книги

По пътя към вярата

Катя Атанасова
03.11.2016
2077

turne1

Появата на петия роман на писателя Недялко Славов беше очаквана от книжари, публика, критика. Предишни негови романи – „Портрет на поета като млад“ и „432 херца“, получиха наградите за изкуство и култура „Пловдив“, а „432 херца“ спечели наградата „Хеликон“ за 2015 г. Появилите се кратки отзиви след излизането на „Камбаната“ също са във високия регистър. Книгата е определяна като „възхитителна“, „потресаваща“, като „най-силният и въздействащ роман от последните няколко години“ и т.н.

Всъщност сюжетът на романа, доколкото той може да бъде опростено изказан в няколко изречения, е изграден върху историята на Вено, селско момче, чиито баща го биел, баща – „звяр“, чийто син също става звяр, убива, лежи в затвора, връща се в родното село – запустяло, ограбено, почти мъртво, и започва да се грижи за камбаната в местната църква. Да пази селото и малкото останали стари хора от злодеи и грабители. И да чака смъртта.

Предполагам, че подобен сюжет ще извика предположението за социален роман на тема „попаднал в затвора и станал човек“, роман с морални внушения и вяра в човека. Признавам и аз, прочитайки кратки анотации и рецензии за него, си помислих същото. И, слава богу, че се излъгах в тези очаквания. Защото, признавам, за мен лично само писател, способен да разгърне в пълнота и да проникне в дълбочина в човешки характер, може да постави въпроси за границите на морала, за морала въобще като категория, за границите на човешкото и способността за преобразуване, без да е схематичен, дидактичен или просто спекулативен.

Недялко Славов не търси дълбини, сложност в характера на героя си по този начин. Не дълбае и не го вкарва в сложни отношения с другите, със света. Той обаче разгръща идеята за възможната промяна чрез езика и стилистиката на романа си. Ще го кажа така – Недялко Славов е поет и той е такъв и в прозата си. Тази способност отмества въпроса за плътността на характерите, за контекста на случващото се, за логиката на действието. Текстът звучи някак като притча (затова и не съм съвсем сигурна в основанията този роман да бъде определян точно като социален). Множеството библейски препратки и цитати „бетонират“ това впечатление, де факто липсата на ясно очертан социален контекст – също. Но това не накърнява същностната сила на „Камбаната“. Текстът въздейства сетивно, емоционално и затова, макар и не напълно, споделям твърдението, че романът „звънти“.

Вярата, изгубена и намерена, вярата в Бог, но и в необозримостта на човешкото, в способността да изненадаш дори себе си, да се въздигнеш, когато си паднал – това са смисловите очертания на едно текстово поле, в което си струва да попаднеш. Докъде си способен на жертва за другите, имаш ли очи и кога се „отварят“ те за заобикалящото те зло. Животът сред злодеи прави ли те такъв, а животът сред добри – добър? Важни въпроси с надежден отговор във версията на писателя.

И тъй като любовта, също тъй изгубена и намерена, е важна за звъна на камбаната в този роман, „сюжетът“ не я избягва, но й въздава една почти магическа роля. И спасителна, бих казала.

Катя Атанасова
03.11.2016

Свързани статии