1
10963

По пътя на буквите

Наченем ли да пишем, сякаш два гласа заговорват в нас: единият диктува, нарежда и увещава, докато другият слуша, колебае се, ала в крайна сметка той е този, който прави избор и надделява. Единият е настойчив и властен, другият – отстъпчив, но решаващ. Позната ситуация, задаваща срещата ни с езика. С този език, на който сме свикнали да формулираме мислите си, на който не само говорим, но и пишем, откакто като първолаци ръката ни е привикнала да изрисува чертици и ченгелчета, преди да посегне сега към клавиатурата пак в търсене на същите тези кирилски букви, за да закрачат те по бялата страница.

Дотолкова сме езиково вглъбени, че почти не си даваме сметка колко невероятна е тази сфера на буквите, откъдето през времето имаме досег с вечността. Нехайно я загърбваме, забравяйки как зад граматическите правила се крие цяла една философия на буквите, граничеща със Словото.

Казва ни го още Йоан Екзарх: „…словото, което е в мене, е моя вътрешна душевна същност, а като излезе от устата ми и получи звукова одежда, вече не е скрито само в мене, но на вси люде, които го слушат, вече не е непознато… И както словото, като се облече в звук, става известно на всички, така е и със Словото, което се облече в плът“ („Похвално слово за Иоан Богослов“, превод Дора Иванова-Мирчева, София, „Славика“, 1993).

Тъкмо туй „синовство“ между звук и духовен смисъл, между израз и плът, между буквите и Словото, си остава умонепонятно днес, настоява същият Йоан Екзарх, „тъй както съдният ден е непознаваем и неведоми са пътищата Божие“.

В началото бе Словото. Ала как, станало плът, то търси да се отчлени и о-смисли, да получи материална обвивка, препращаща към словото в звук, позволяващо на всеки човешки род, прераснал в народ, да намери своите си думи, да изрази себе си? Спомнете си как Черноризец Храбър се диви на толкоз съвършеното устроение на речта, привеждащо ни към разум и спасение: „Първата буква у евреите е „алеф“, което ще рече „учение“. Затова на детето, заведено на училище, се казва „учи се“. По същия начин, по който в гръцкия език, се казва, че „алфа“ значи „търси“, „търси знание“. Подобно на което и св. Кирил създаде буквата „Азъ“, изговаряща се с широко отваряне на устата, за развързване устните на онези, тръгнали чрез азбуката да учат разум“ („За буквите“, превод Донка Петканова). Оттук и прочутият пример защо с римски или гръцки букви не може да се изпише нито „широта“, нито „живот“.

Всъщност става дума за правото на разноезичие. Оттук и втората важна вметка на Черноризеца: защо славянските букви, създадени специално, за да въплътят звуково Словото, се нагласяват и продължават да се нагласяват. Защото „по-лесно е да се нагласи отпосле, отколкото да се създаде за първи път“. Поради което още през Първото българско царство св. Климент Охридски или негови ученици налагат по-достъпната кирилица, дошла да замести глаголицата, сътворена от св. Кирил. Ала принципът на спасителното устроение на речта се съхранява. Инак глаголическият превод на Евангелието, дело на Солунските братя, щеше да се цитира днес като някаква особена културна екзотика, подобно на готския превод на епископ Вулфила, сторен пет века по-рано и потънал в обяснима забрава под смазващата мощ на латинския език.

Ключ към това спасително устроение откриваме най-вече в „Сказание за буквите“ на Константин Костенечки (превод Анна-Мария Тотоманова, София, „Славика“, 1993) –уникален граматически трактат от края на XIV в., сиреч от времето на Евтимиевата реформа, разпространил се чрез множество преписи чак до XVII в. В това свое „Сказание“ Константин от Костенец, преводач и книжовник, духовно осмисля граматиката и буквите. И ни казва неща, които не само че сме забравили, а сякаш никога не сме знаели. Той подрежда и анализира буквите като духовните тухли на съвкупното книжовно дело. Струва ми се, че в ден като 24 май има смисъл да извървим този път към буквите. В размисъл над първоначалата на азбуката и писмеността ни.

И тъй, замислете се: защо „всяка буква или всеки знак, който не се намира на мястото си, не принадлежи към дома на Господа. А щом не е от Господния дом, то не е ли от противния?“

Излиза, че щом писмеността е свята, особено пагубни стават правописните ни грешки. Те покваряват, докато избягването или отстраняването им изцелява. Константин Костенечки дори си служи с една невероятна метафора – азбуката е като стълбица към съвършенството. Поради което всяка сторена – волно или неволно – буквена грешка е като строшено стъпало по нея. Едно по едно – и си отива цялата стълба. Затуй строшената стълба на книжовността е дори по-голямо бедствие, отколкото да ти преломят нозете – сиреч от недъгавостта в личен план. Нали „ако има стълба, хромият, пълзейки на колене и на ръце, ще се качи и ще слезе. А без стълба и никой от здравите не ще може да се издигне“.

Силни думи срещу малограмотните и недобросъвестни писачи, отварящи люта рана в снагата на писмеността ни. С днешна дата комай е по-добре гузно да замълчим, предвид на онова, което се случва с езика ни.

Ала вижте какво осмисляне на нашата книжовност е имало още през XIV в.: правописните грешки са грехове, престъпление срещу духа, извращаване на Словото. Нали така думите се променят, смислите се заличават, истините се изопачават. Една сбъркана буква може да измени до неузнаваемост думата и превратно да преобърне смисъла. Какво да кажем тогава днес?

Някога правилото е било ясно: „И ако кажеш: „какво от туй, че греши някой, който не знае?“, то и аз не осъждам тези хора, ами тези, които ми противоречат. А и защо да се уподобяваме на животните? Защото това незнание ни прави да приличаме на тях, понеже Бог ни е създал словесни и трябва да се храним чрез словото“… „А ти казваш – както иска да пише, само да пише красиво, дете е, после ще се научи. И така, като се вкорени лошо, всичко ще бъде лошо… Защото отговорността на учението на децата е по-голяма, о, учители, отколкото писането на книги“. (Константин Костенечки, „Сказание за буквите“).

Днес тъкмо този усет сякаш изчезва. Неграмотността се рои, знанието не е норма, отговорността по учението на децата се крепи единствено върху самоотвержените усилия на шепа учители ентусиасти, пред чийто духовен подвиг можем само да сведем глави.

И още едно важно питане: не сме ли се доста поотдалечили от пътя, водещ към стълбата на книжното съвършенство, чиито стъпала ни изглеждат все по-изпотрошени? Ако съдим по днешната езикова немара, изглежда, че е така. Като лъч светлина ни идва утешението на книжовника Константин от Костенец, че комай така е било отколе, но и че винаги са се намирали неуморни. Защото „умората е по-голяма, когато вървиш без път“.

Твърдение, което той обосновава със следния аргумент: „А тъй като пътят, който въвежда в царството Божие, е скръбен и тесен, такъв е и този, който не дава свобода на ученика в нито една буква, нито в знаците, нито в ударенията. Той ще изведе на открито“.

Затова да не изпускаме от поглед пътя на буквите.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияДвижение „Реформи в културата“
Следваща статияПо стъпките на Мери Елън Марк

1 коментар

  1. Бре. Ако автора чува гласове когато пише… да ходи на лекар. защото ако онзи глас който казва какво да бъде написано е по нагъл от редакторския глас – ще излезнат глупости. Ако е обратно – скучнотии. Ако са равни – нищо. Буквите байно, са инструмент. Писмото – машина на времето. Те са се развили там където е трябвало. В търговските градове. Там където не е било необходимо… са дошли със аврамическата религията. И за това са свещени. За това авторът се прехласва, притваря очи… лигави се. Ние не казваме че компютъра е свещен. Ние не казваме че телевизора е свещен. Обожествяването е работа на глупците. Ами да се хващаме че да правим така че да ни трябват буквите. Както ни трябва чука. Гърците не празнуват буквите. Те са ги имали (заимствали) защото са им трябвали. Нашия зор е … подражателен.