0
2815

По пътя на живота

„Земя на номади“

За пръв път от доста време се оказвам в ситуацията на несправедливо предубеждение относно филм, подведена от анотацията не да го гледам, а да НЕ го гледам. И честно си признавам: ако „Земя на номади“ не беше спечелил Златен глобус в категорията „Най-добра драма“, най-вероятно никога нямаше да се „прежаля“ (въпреки Златния лъв от МФФ Венеция 2020). Защото „историята на шейсетинагодишна жена, изгубила всичко по време на Голямата рецесия и предприела изследване на безкрайните пространства на американския Запад, живеейки като модерен номад в своя ван“, не ми звучи като изкушаваща заявка за филмово преживяване, дори когато въпросната роля се изпълнява от Франсис Макдорманд (с киномански снобизъм ще призная още, че ситуацията би била доста по-различна, ако за авторството на филма отговаряха съпругът ѝ Джоуел и брат му Итън Коен).

Третият пълнометражен филм на неизвестната у нас режисьорка от китайски произход Клои Жао (Златен глобус за режисура) следва съдбата на първите два – множество фестивални участия, номинации и награди, но със сигурност заслужава много по-широка зрителска аудитория, защото отвъд декора на самотното странстване „по пътя“ (и в преоткриване на себе си) тихичко и неуловимо се преплитат равносметките на различни човешки съдби, със страданието и самоиронията на автентично присъстващи типажи от американската общност на съвременните номади.

„Земя на номади“

След Голямата рецесия за Фърн започва голямата Депресия. Съпругът ѝ е починал от рак, а после, през 2011 г., фабриката, в която е работил, затваря врати и цялото градче Империя, щата Невада, изчезва за няколко месеца от картата, заедно с пощенския си код. Подобно на този град призрак, напуснат от своите обитатели, Фърн се чувства „необитавана“ и без посока в живота. От чисто физическото оцеляване, което трябва да подсигури финансово, през затварянето в себе си в търсене на изцеление от душевното страдание, до нежеланието да бъде съжалявана и спасявана, бъдещето на тази жена на прага на „третата възраст“ изглежда несигурно и необещаващо. Но извън личната драма на себеприемането и раздялата с миналото, което трудно оставяме да си тръгне – от една страна, и социалното наблюдение върху съвременното всекидневие на много американци, които се чувстват изгубени и не знаят каква съдба ги очаква утре – от друга, „Земя на номади“ всъщност е филм за самотата и за общуването между хората.

Визуалният стил на разказване, избран от Клои Жао, безмълвно и безпогрешно придвижва фабулата напред, както един поглед на Фърн или една иронична усмивка често казват повече от дълбокомислен монолог. Поезията извира от обширните пространства на американския Запад – от зъзнещия сняг до прашния пустинен пейзаж, обгръща номадските „сборища“ с някаква иносказателност и отново се влива в контекста на съпричастната природа. Но въпреки философските прозрения в стил „не трябва да губим нито миг, в който не осъществяваме мечтите си“ или „никога не си взимаме сбогом, защото ще се срещнем по пътя“, „Земя на номади“ в никакъв случай не е отвлечен, абстрактен или хербаризирано-поучителен филм. Благодарение на срещите и разделите, в чийто ритъм тупти сърцето на сюжета, „човешкият фактор“ е този, който реално задава темпото на разказа и противно на очакванията, то нито за миг не залита в самоцелна съзерцателност.

„Земя на номади“

Заимствана от документалната книга на журналистката Джесика Брудър, историята на Фърн и случайните приятелства, които завързва, докато сменя една временна работа с друга и един номадски „бивак“ със следващия, неусетно увлича, а предимството на сценария се крие в надскачането на ефекта на съпричастност, породена от наблюдението „по действителен случай“, защото „Земя на номади“ умело съчетава обективния поглед на документалния подход с едно от най-ценните качества на киноизкуството – разказването на истории. А в центъра на това магическо преживяване е Франсис Макдорманд и нейната отдаденост в ролята на Фърн.

Четири-пет месеца актрисата живее на път и спи в своя ван, за да усети по-добре всекидневието на персонажа си. Тя прекосява седем щата и се интегрира толкова добре в номадската общност, че на едно място дори ѝ предлагат да кандидатства за временна работа. В обществото на непрофесионалните актьори, с които споделя екрана (единственият друг изпълнител на роля е Дейвид Стратеърн), Франсис се откроява само като протагонист на своята история, а номадският гуру Боб Уелс признава, че доста късно е разбрал, че срещу него стои истинска актриса. Талантът на Франсис Макдорманд не се нуждае от доказателства, но умението да „играеш“ така, сякаш „преживяваш“ реално една съдба, винаги е удивително, а в обкръжението на реални хора това придава особена емоционална енергия на даден филм. Фърн ни грабва с непосредствеността на екранното си присъствие, кара ни да се заинтересуваме от стечението на живота ѝ и да проследим, без грам желание за разсейване как ще завърши вътрешният ѝ конфликт, като в същото време се запознаваме с всевъзможните чудаци, които разгръщат пред нас завесите и ни допускат в (не)обикновените си истории от суровата и удивителна „земя на номади“.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияРазмисли след
3 март
Следваща статияБялото слънце на графикатурата