0
2048

По следите на Анна Киселкова

Софийски истории (39)

Може ли да се напише историята на някого, за когото знаеш съвсем малко или почти нищо, а свидетелствата за него са почти изличени, макар навремето жизненият му път да е кръстосвал като метеор пътищата на доста известни люде? В един свой роман Патрик Модиано определя подобен персонаж като „човека от снимката“. Откривате го на множество фотографии, пощадени от времето; случайно узнавате как се казва, името му изниква в репортажи, публикувани в пресата, но в същото време никой не го помни, нито знае какво се е случило сетне с него. И тъй, споменът се заличава, както стъпките по водата.

В моите очи историята на подобен персонаж е като замисъл на роман, който едва ли някой някога ще напише. Толкова е трудно, че е почти невъзможно. Всяко съществуване е обвеяно в тайни, в огромен хаос от ситуации, думи и мизансцени, зад които просветват и избледняват огромен брой лица, познати и непознати. Човек се изправя пред „изпитанието на бялата страница“ (на листа или на компютърния екран), която би трябвало да може да отвори прозорец към тази история, но често се оказва, че кепенците на въображението хлопват бързо. И отново се оказваш в изходна ситуация.

От години събирам пощенски картички от първата половина на ХХ в. Не знам защо го правя, често и аз се чудя, навярно с убеждението, че навързвам някакви нишки от миналото, важни не само за мен. Колекционерството е особен вид „тиха лудост“, споделяна от малцина, което не ѝ пречи да създава общност между искащите да живеят не само „сега“, но и „преди“.

Напоследък установявам от опит, че миналото все повече се „утаява“. Дори в средите на „оглашените“ от историята трудно изникват „находки“. Затова преди време като мълния се разнесе вестта как някой донесъл на (от) „битака“ цяла количка с изключително интересни пощенски картички, адресирани до една и съща жена. Някоя си Анна Киселкова. Учителка в Първа софийска девическа гимназия. Коя ли бе тя?

Картичките бързо се разкупиха и изчезнаха. В ръцете ми попадна едва малка част от последната им партида. Две изключителни сецесионови картички, пътували от Милано, няколко (включително и на френски) от други европейски градове. Докато един ден познат антиквар ме попита не искам ли да купя парижко писмо до въпросната Анна Киселкова от самия Елин Пелин.

Направо не повярвах на очите си. Но сецесионовата картичка с рисунка на „Сен Жермен-де-Пре“ беше пред мен. Адресирана до госпожица Анна Киселкова, улица „Цар Шишман“ 36:

Париж, 23 юни 1906 г.
Изпратих ви „малката си проза“ по г-ца Георгова. Приемете я и си кажете просветеното мнение. Какво става в България? Политиката с Вашите марки не ми се харесва. Поздравете г-ца Георгова, останалите и пр.
Елин Пелин

Известният писател е търсил просветеното мнение на една гимназиална учителка, какво странно има в това? Що се отнася до „малките прози“, сигурно става дума за „Пепел от цигарите ми“, видяла бял свят малко преди това и излязла скоро в ново издание. „Политиката на марките“ леко ме озадачи като израз, но се сетих, че по онова време е било практика искаш ли отговор, да приложиш в писмото марките, с които да ти върнат така чаканото писмо.

С други думи, пред очите ми изникна образът на млада и може би пестелива софийска учителка. С определени литературни интереси.

Три дни по-късно ме чакаше нова изненада. Находка, дошла по други канали, прати в ръцете ми картичка със саморъчно рисуван профил на мъж с пура в устата (в стила на изрязаните силуети от Бел епок). Колекционерът, от когото я взех, дълго ѝ се чудил, но накрая ми я даде в размяна, непридавайки ѝ особено значение.

Отново картичката бе адресирана до Анна Киселкова, ул. „Цар Шишман“ 34. Въоръжен с лупа, се заех с разчитането на това необичайно писмо, дошло от Германия през същата тази 1906 г. Встрани, някой си Атанасов, пишеше:

Прилича малко на тия от панчаревците, това е най-сполучливият му портрет.

Подписът долу беше на Андрей Стоянов, другият трудно се четеше, а думите гласяха:

И това, ако не съм аз, не знам кой ще е

Бохемска група от Германия. Може би състояща се от композитора Андрей Стоянов и брат му Веселин, и двамата много известни пианисти (картичката на Елин Пелин вдигаше лентата на очакванията)…

В трета картичка, без особено значение, от същия Атанасов адресът на ул. „Шишман“ 36 бе обозначен като „вила Георгова“. Тук любопитството ми се разпали и тръгнах натам. За съжаление, мислех си, докато вървях по „Славянска“, част от днешната ул. „Шишман“ е изпълнена с грозновати на вид кооперации. И все пак човек никога не знае, може „вила Георгова“ да е оцеляла до днес. Опитвах се да се сетя дали това е в частта до „Гурко“, тоест около дома на сегашния министър-председател, където постоянно е спряна полицейска кола. Или е по-нагоре. Оказа се доста по-нагоре, улицата е дълга, а паветата по „Шишман“ помнят толкова много неща. Направих справка чрез телефона си: 36-и номер е малко след „Св. Седмочисленици“, от дясната страна. До най-красивия вътрешен двор на тази улица, бивша генералска къща, граничеща с представителен дом, иззидан с червени тухли. Винаги съм се чудел кой ли е живял там. Днес тази представителна вила от Бел епок е силно занемарена, почти „скуотната“ от години, ако се съди по изпочупените прозорци.

Зад дървената портичка ме посреща черно-бяло куче, което играе ролята на пазач. Излайва предупредително, да не си мисля, че мога да оглеждам без разрешение.

Оттеглям се на отсрещния тротоар, започвам да тракам по телефона си и постепенно разбирам у кого навремето е живяла учителката Киселкова. Въпросната „вила от Бел епок“ изглежда е принадлежала на македонската фамилия Георгови. Най-известната личност от нея е проф. Иван Георгов (1862–1936), защитил докторат в Лайпциг, преподавател в Софийския университет по история на философията, виден македонски деец. Професорът е имал двама братя – Георги и Илия. Сещам се за дома на единия от тях: на ъгъла на „Дондуков“ и „Будапеща“ се издига една от най-гиздавите столични къщи, в която, поне на старите фотографии, гордо се кипри и името на нейния собственик – Г. Георгов, богат търговец. Третият брат Илия е известен журналист и „радикал“ – не в смисъла на екстремист, виден член е на Радикалната партия на Тодор Влайков и Стоян Костурков. Проверявам в интернет – роден е през 1860 г., напълно логично дъщеря му (Вера), както разчитам на една от картичките, да е била близка приятелка или колежка на Анна Киселкова, което би позволило на нашата героиня да живее под наем у тях (тогава разпространена практика, даже сред най-заможните фамилии).

Интересът ми към Анна Киселкова се разчува сред „тихите луди“ и в неделя в ръцете ми попадат още три картички. Наглед нищо особено. Внимателно ги разчитам с лупа, опитвайки се да идентифицирам подписите.

Те са по-ранни – от 1905 и 1903 г.

„Галантни картички“, както е прието да се казва навремето. Мъж затулва очите на млада дама в лежерен морски костюм на плажа, докато друга нейна посестрима свенливо се крие на заден план под сенник.

Почеркът и кръглите очертая на подписа са смътно познати. Възможно ли е това да е карикатуристът Александър Божинов? С толкова характерното „О“ като свит охлюв?

„И аз същото правя, довиждане“ – гласи текстът преди саморъчния подпис.

Следва друга драсканица с молив: „И аз сигурно, mes vacances“. Подпис: д-р Никола Михов. На „бачо Кольо“, големия български библиограф, бъдещ академик?

На втората картичка подписът на Александър Божинов е ясно изписан на задната страна с мастило, почти като факсимиле.  

Посланието е скрито на лицевата страна, върху картината на двете полегнали дами. И там личи ясен адрес – с. Панчарево. По-долу друга ръка артистично е преподписала картичката – Саша (Попов?).

Добра компания е имала тази гимназиална учителка. С което любопитството ми нараства. И започвам да ровя из книгите и из интернет, за да разбера коя наистина е била Анна Киселкова.

Първото, на което попадам, е генеалогия на Киселковия род от Котел, явно заможен и знаменит.  

Така научавам, че Анна (Жана) Киселкова е родена през 1879 г. в Котел в семейството на хаджи Нони Киселков. Имала е четирима братя, сред тях един известен военен – полк. Слави Киселков, и един архитект – Жечо Киселков. И най-интересното, което узнавам: била е за кратко съпруга на д-р Кръстьо Раковски (1873–1941), прочутия социалдемократ и болшевишки лидер в Русия, също родом от Котел и то от доста заможна фамилия. Животът на този далечен племенник на Георги Раковски е почти авантюрен роман. Семейството притежава големи румънски поземлени имоти в Мангалия, което му дава възможност да учи медицина в Цюрих и Нанси и да направи докторат по психиатрия в Монпелие. Румънски поданик, той с еднаква лекота пише на български и румънски, владее свободно руски, френски и немски. В Швейцария се сближава с Плеханов, поддържа кореспонденция с Енгелс, пътищата му се засрещат с Ленин, впоследствие става един от основателите на Третия интернационал през 1919 г. Той е и един от първите ръководители на Украинската съветска социалистическа република, тъй яростно заклеймена днес от Путин, защото тогава към Украйна се присъединява Донбас.

Изравям из библиотеката си неговата румънска биография, дело на историка Стелиян Тънасе – „Д-р Кристиян Раковски. Тайно досие“ (София, 2015 г.). Става дума за досието му в румънската Сигуранца (донесения, биографични справки, публикувани и непубликувани статии). Вътре има данни и за първата му жена – рускинята Елизавета Рябова, за която той се жени през 1897 г., завръщайки се от Монпелие. Бракът не е дълготраен, тя почива при раждане през 1901 г.

Вероятно след това (дали не при поредното му завръщане в България, бидейки експулсиран от Румъния заради подривна дейност) Кръстьо Раковски свързва съдбата си с учителката Анна Киселкова?

И двамата са от Котел, най-вероятно се знаят от детство. Ненадейно в интернет попадам на отчет от Мариинската държавна девическа гимназия в Стара Загора. Какво нещо са архивите, макар не всичко да е дигитализирано. От отчета разбирам, че от 10 ноември 1897 г. Киселкова е назначена за учителка по френски в Стара Загора. В списъка на преподавателите се уточнява още, че тя е „следвала естествени науки в Нанси, Франция“.

Следвала е, но изглежда, че не ги е завършила. Дали ненадейното ѝ завръщане в родината не е свързано с брака на Кръстьо Раковски? По онова време обаче тя е годеница на социалдемократа Михаил Михов (брат на библиографа акад. Никола Михов, който ѝ праща шеговити поздрави в споменатата картичка).

Явно после нещата се променят. Кръстьо Раковски пак е експулсиран от румънските власти, издава някои от книгите си в България. Никъде не открих данни за връзката между него и Анна, която изглежда е краткотрайна. Скоро той пак заминава за Румъния, където е избран за депутат. В румънското му досие фигурира негово завещание от 1913 г., в което като наследник на имотите му е посочена третата му съпруга – румънката Александрина. Знае се, че той се връща отново в България едва през 1913 г., когато съпровожда Лев Троцки, тогава подвизаващ се като журналист и кореспондент за Балканите.

Но в случая за мен е важен не толкова Кръстьо Раковски, а Анна Киселкова. Ако се съди по кореспонденцията ѝ, в същия период тя вече си има друг обожател – някой си Jean.

Ето ги и споменатите две изящни сецесионови картички от Милано (2 ноември 1902 г.):

Анна беше много разположена и духовита. Докога? И защо?
Jean

И другата:

В Милано се спряхме за цял ден. Скитахме се, много дивяхме. Анна намира, че този град се намира някакси на пътя
Jean

Писма от Анна за Анна? Игра на думи или обяснение в любов чрез картички?

Образът на Анна, изниква и от съхранила се картичка, пратена от Белград през 1906 г.

Върху лицевата ѝ част фигурират лаконични „поздрави“. Подписите са отново на Александър Божинов, Пелинко (с мастило) и Коста (?).

След което – затишие. Може би някой ден ще излязат на бял свят и части от кореспонденцията ѝ с Кръстьо Раковски (ако не са били унищожени по обясними причини). През 30-те години Кръстьо Раковски е осъден на един от скалъпените сталинистки процеси, заклеймен е като „троцкист“ и „враг на народа“. Съответно – след 1944 г. – съхраняването на всяко писмо от него би било равносилно на самообвинителен акт.

Що се отнася до съдбата на самата Анна Киселкова в периода на войните и след тях, за това не узнах почти нищо. В родословното дърво на рода Киселкови, което някой е създал и поддържа в интернет, има въпросителни дали след 1925 г. тя все още е жива и преподава френски в Първа девическа гимназия.  

Мога да отговоря с положителност, че е така поне до юли 1928 г. Оттогава е и последната картичка от архива ѝ, попаднал в мен. Изпратена е до нов адрес – у адвоката Деян Деянов, улица „Граф Игнатиев“ 6.

Същият онзи Коста от Белград съобщава, че е получил нейната телеграма, но не е успял да ѝ се обади.

Времената са други, няма шеговити подписи или закачливи съобщения.

След което следите ѝ напълно се губят. Разпитвах и други колекционери – никой не разполага с по-сетнешни писма до нея.

Историята и времето са като двете страни на една и съща пощенска картичка: адресатът остава, но останалото, неизказаното, необратимо се утаява.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема" ("Хермес", 2017) и "Спомнена София" ("Рива", 2021).
Предишна статия24 май 2022 г. – предпразнично и postпразнично
Следваща статияМузика за духовни битки