0
1043

По следите на революцията

марков

„За миг си представих колко смаян би бил светът, ако на 50-годишнината от революцията по Червения площад преминеха не танкове и ракети, а картините, поемите, филмите на цялата смайваща вълна, с която Октомври бе залял Русия.“ Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ в. Публикува се за първи път.

Една от озадачаващо липсващите теми в съвременната българска литература е съветската тема. Ако журналистите в България изписаха реки от мастило, за да занимават своите сънародници със съветския строй и съветския човек, писателите, и особено най-добрите от тях, успяха да удържат на огромния натиск да пишат романи, драми или поеми за СССР. Освен книгата на Радичков за Сибир и ненапечатаната поема на Стефан Цанев за Съветския съюз май нищо друго по-забележително не е написано. Това е интересно явление, като се знае какви огромни усилия бяха положени за поощряване на българските писатели да пишат подобни произведения. Значителна част от тези усилия бяха свързани с честването на половин век от създаването на СССР. Бяха организирани специални творчески командировки до различни райони из огромната територия на Големия брат, по-дълги или по-къси посещения с културни задачи и разнообразни обмени. Предполагаше се, че в резултат на всички тия похарчени пари писателите щяха да напишат поне дузина произведения, величаещи онова, което октомврийската революция бе родила.

Самолетът, с който отпътувах от София за Москва, не можа да кацне в съветската столица поради лошото време и след като висяхме няколко часа във въздуха, успяхме да пробием мъглата и да кацнем на някакво спомагателно летище край Киев. За Москва трябваше да продължим с влак. И ето, че изведнъж станах пленник на най-трудно поносимото съветско пренебрежение – това спрямо времето. Сякаш сравнително бързия ритъм на софийския живот, с който бях свикнал, издъхна в необятното сиво съветско пространство. Летището беше мъничко, но си имаше митница. И тази митница повеляваше, че никой не може да внася плодове и зеленчуци в СССР. А един от моите спътници беше български студент, който носеше в куфара си пет кила хубави български ябълки.

„Няма да им ги дам“, категорично заяви той, клекна пред митничаря, отвори куфара и бавно започна да нагъва ябълките.

Отидох в чакалнята, за да следвам онова, което съдбата ми бе отредила. Три часа по-късно пристигна някакъв автобус, за да ни прибере, а нашенецът с ябълките все още стоеше отвъд границата и нагъваше.

И така вместо да обядвам в Москва, се оказа, че бях закъснял за вечеря в Киев. Градът все още бе покрит с тържествената украса за току-що отшумелите чествания на петдесетгодишнината. Но всичко бе подгизнало от влага и кишав сняг. Главната улица „Крешчатик“ ми се видя значително по-добре осветена и по-модернизирана в сравнение с улицата, която помнех отпреди осем години. Украинките и украинците изглеждаха все така отличително по-красиви от техните руски събратя. От Москва се бяха задействали и секретарят на Съюза на украинските писатели поетът Платон Воронко се постара да направи моя принудителен престой в града възможно най-приятен. Озовах се на полутържествени обеди и вечери в избран кръг от местни писатели и преводачи, изпи се огромно количество алкохол и се казаха много от обичайните празни официални думи. Изглежда, че спасителната тема за подобни разговори си оставаше войната и възстановяването. Имах чувството, че моите домакини изпълняваха пред мен за хиляден път един и същ репертоар. И все пак алкохолът проби една от баражните стени – тази на украинския национализъм. С изключение на Воронко, който си оставаше правоверен съветски функционер, всички други не пропускаха случая да подчертаят, че Украйна е едно, а Русия нещо съвсем друго. По-късно, когато се връщахме от някакво нощно заведение, Воронко каза, че украинският национализъм създавал големи неприятности и че те се опитвали да се борят с него. Гражданите просто бойкотирали всичко руско, класика и съвременна литература, отказвали да посещават руски пиеси, а в замяна се трупали на опашки дори за най-посредствената украинска драма. Произведения, свързани с украинската история и герои, имали провокационно голям успех.

Тръгвайки с влак за Москва, си мислех, че след половин век съветска държава единството на съветските народи май изглеждаше слепено с твърде нетрайно лепило. Защото още по-силни чувства на антагонизъм, ненавист и дори едва прикрита омраза към руското изразяваха всички балтийци, които познавах.

В Москва ме посрещна Мая Тарасова, която изпълняваше функциите на постоянен придружител на български писатели. В София ми бяха казали, че тя е служител на съветската държавна сигурност и че зад спокойните й маниери стои голяма власт. Колкото и братски да бяха официалните съветско-български отношения, мнозина от нас, българите, бяхме долавяли зорката бдителност и спрямо нас. Бях настанен в хотел „Минск“ на улица „Максим Горки“. Етажът беше пълен с американци и западногерманци. На мястото на етажната камериерка в дъното на коридора, откъдето всички минавахме, винаги седеше млад мъж, който непохватно се преструваше, че чете някакъв безкраен вестник. Дори и най-разсеяният посетител на хотела би разпознал в израза на това лице служителят на сигурността. През всичките дни, които прекарах в този хотел, много пъти камериерката отсъстваше, но младият човек с вестника винаги беше там. Трябва да бяха цяла дузина, които се въртяха на смени.

Малко след като се настаних в стаята, звънна телефонът и се обади влажен женски глас, който загадъчно ме запита кой съм и какъв език говоря. След като установихме езика, гласът ме запита дали не ми е скучно, защото животът изобщо бил голяма скука. Когато попитах загадъчната съветска гражданка на какво дължа нейното внимание, тя ми каза, че моята стая била нейна и че тя трябвало да се погрижи за мен. Всичко това ми беше известно от разказите на мои познати, които също се бяха натъквали на такова неочаквано внимание. Ставаше въпрос за организирани от държавна сигурност леки съветски момичета, които играеха по един и същ романтичен сценарий образите на недоволни от живота красавици, копнеещи за чужд въздух, чужда култура и, разбира се, чужди вещи. Но мнозина от чужденците въпреки ясното усещане за опасността, приемаха това удоволствие, защото Москва е един от градовете по света, където чужденецът се чувства много самотен. Когато най-после от любопитство се срещнах с моята дама, бях смаян не само от красотата й, но и от модните й дрехи. Разбира се, темата беше животът на Запад и възможността на съветския гражданин да отиде там. Междувременно валеше дъжд от въпроси, които твърде ясно целяха да установят колко щастлив се чувствам в България и какво точно мисля за Съветския съюз. И най-важното – кого познавам.

Така че петдесет години след революцията, която трябваше да отхвърли мръсотията на стария свят, съветската държавна сигурност използваше за своите цели добре тренирана проституция.

За мен Москва е най-грозният град, който съм виждал през живота си. Грозен в буквалния смисъл на думата – отвратителна архитектура, лошо градостроителство, жестоки снабдителни и транспортни неуредици, потискащо обслужване, липса на каквато и да е външна или вътрешна привлекателност, цветове или форми. Дори и историята сякаш е отишла по дяволите. Ако Ленинград е един от най-очарователните градове по земята, Москва е точно обратното. Плюс безкрайните тълпи, които пълзяха като сиви реки по мръсните тротоари.

Веднага забелязах, че в сравнение с 1959 г., когато бях там, хората бяха облечени значително по-добре. В ГУМ се продаваха английски балтони. На фантастични цени, но все пак ги имаше. Преди осем години хората бяха облечени като военнопленници. Но в дните, последвали петдесетгодишнината, имаше нещо друго, което сякаш отсъстваше преди. През 1959 г. почувствах, че съветските граждани бяха попаднали върху вълните на всеобщ оптимизъм, имаше някакви големи, илюзорни надежди, имаше нетърпеливо любопитство и очакване на бъдещето. Нищо подобно не долових през 1967 г. Навред ме срещаше равна примиреност и безразличие към онова, което идваше. Дори театрите и кината играеха сив и скучен репертоар. Крачейки из града, аз си спомнях за лудото любопитство, с което бе посрещната американската изложба през 1959 г., за това, че много хора очакваха скорошно приобщаване на Русия към света, очакваха, че животът им основно ще се промени. Изглеждаше, че времето се бе подиграло с тях.

По протокол трябваше да се видя с определени съветски писатели. Помолих Мая да ми спести церемониите. Тя ме изслуша с двусмислена усмивка и ме помоли да й напиша кого точно искам да видя. Исках да видя Солженицин, но да изразиш такова желание беше горе-долу все едно да поискаш свинско в някоя джамия. Исках да видя Аксьонов, но той тъкмо бе критикуван. Исках да видя Окуджава. Но той не е писател. Исках да видя Некрасов[1]. Но него го нямаше. И така трябваше да обядвам с някакви секретари, чиито имена дори не помня. Бяха типичните литературни чиновници, които са неизбежен придатък на всяка официална вечеря или обед.

Ресторантът на Съюза на съветските писатели беше далеч по-внушителен от този на българските писатели, но храната беше лоша. Докато бях там (имаше и още няколко вечери), недвусмислено почувствах атмосферата на онова, което в България наричахме „казионно чорбарство“.

Помислих си, че след 50 години тази страна, която бе дала едни от най-великите писатели на света, нямаше две свестни произведения в последните трийсет години. За миг се опитах да си представя в тази чорбарска атмосфера Толстой и Достоевски, слушащи инструкциите на моя съименник Георгий Марков[2], Чехов и Бунин, подмазващи се на Симонов, Маяковски и Есенин, потънали в благоразумно мълчание. Стана ми страшно от всяко сравнение, защото то показваше зловеща загуба. Човек наистина не би могъл да си представи, че Толстой, Достоевски, Тургенев, Чехов, Бунин, Маяковски, Есенин, Булгаков имаха нещо общо с литературстващите чиновници, които седяха около мен. Спомних си и за гаврата на Булгаков със същия този Съюз на писателите, със същия този ресторант. И точно това бяха липсващите в съветското и българските издания страници на романа „Майстора и Маргарита“.

Помолих Мая да отида в Ясна поляна. Тя бързо се разпореди и една Волга ме отведе към място, което никога не бих забравил. Ако при цялото ми пътуване из Съветския съюз непрестанно се сблъсквах с грозното присъствие на „съветското“, в Ленинград и в Ясна поляна аз срещнах старата Русия.

Може би само над океаните небето е по-голямо от небето над Русия. Като че два безкрая – земен и небесен, се състезаваха. Пътят до Тула беше зле асфалтиран, почти разнебитен и трафикът беше съвсем рядък. Гледайки тази земя, отново си спомних Иван Бунин, може би писателя, който най-дълбоко бе проникнал в руската природа, който най-органично беше свързан с нея и който трябваше да умре като емигрант. Домът на Толстой не ме порази толкова, колкото околната природа. Въпреки настъплението на туризма, всичко наоколо беше все още чисто и девствено. Разхождайки се в гората около гроба му, чувствах, че бих могъл да го срещна, мъничкия велик старец, който бе тръгнал в последните си дни да бяга от света, за да дойде в България. Неговата въображаема толстоистка България бе останала недостижима. Стори ми се, че от библейската простота на цялата яснополянска атмосфера идеше някакво вековно и мъдро презрение към налудните опити на нашия век да промени насила това, което не се поддава на революционни промени. Ясна поляна нямаше нищо общо с революцията.

Обядвах в малка неугледна кръчма, почти сред гората. Хората около мен бяха от горското стопанство, физически работници, облечени във ватенки, с огромни пропукани ръце, много различни от ръцете на писателите. И думите им бяха различни от писателските. Те заговориха непринудено за себе си, за работата си, за живота, за хубавото и за лошото. Питаха ме как е в България, която за тях беше някаква южна райска градина. В думите им имаше много тежест и като във вглъбените им лица се отразяваше цялата шир на невероятната руска душа. Слушах почти пеещите им, пропити с нежност гласове, и си мислех: „И те нямат нищо общо с революцията“.

Ясна поляна ми даде усещане за странна, способна да надживее всякакви превратности на вековете, но спокойна и силна кръв, която не може да бъде отклонена от празни философски фрази, диктаторски заплахи или бюрократичен терор. Революцията се бе опитала да им отнеме много, без да им даде нищо.

Много форми около тях бяха променени, но същността бе останала неизменна. Може би всеки един от тях беше вечният Платон Каратаев[3], мужикът мъдрец, който знаеше за живота много повече от английските статистики на един брадат немски философ или от един амбициозен руски полуаристократ. Нима никой не бе видял, че по-справедливото разпределение на принадената стойност нямаше нищо общо с щастието или нещастието на тези хора?

Ако Ясна поляна бе среща с истината, московският театрален живот ми предложи месец от плоски евтини лъжи. По моя молба ми бяха дадени билети за почти всички по-интересни представления в Москва. Тъй като годината беше юбилейна, представленията също бяха юбилейни, макар че според мен и в обикновените години представленията са все юбилейни. Съветският театър има една огромна сила – актьорската игра. Но дори геният на руските актьори не можеше да спаси ужасните пиеси и безпомощната режисура. Дори в театъра на Таганка видях едно спекулантски пошло представление по Джон Рийд „Десет дни, които разтърсиха света“ и един невъзможен „Галилей“ на Брехт. В театър „Съвременник“ Арбузов ме направи да се чувствам болен. Помислих си, че у нас, в България, театралният живот беше далеч по-разнообразен, по-експериментален, по-творчески. Всичко в Москва сякаш бе сковано от схемата и Станиславски се бе превърнал във воденичен камък, вързан на врата на всеки режисьор. Мислех си за онова време на най-новаторския театър в света, за Мейерхолд, за всичко, което революцията на бюрократите бе погребала.

Пак по протокол трябваше да отида на юбилейната изложба на съветските художници. И там още веднъж си спомних за онези истински революционери, които властта на партийните чиновници бе погребала или прогонила. Нямаше нито помен от Кандински, Лисицки, Шагал, от цялата световно известна вълна на велики фантазьори и изобретатели. Нищо. Сладникава креватна живопис, която наричаха партийно изкуство. За миг само си представих колко смаян би бил светът, ако на петдесетгодишнината от революцията по Червения площад преминеха не танкове и ракети с ядрени заряди, а картините, поемите, пиесите, филмите на цялата смайваща вълна, с която Октомври бе залял Русия, ако вместо генералите и апаратчиците, тръгнеше шествието на творците.

И като по някаква кошмарна логика си спомних потресающия доклад на генерал Тухачевски, който водеше армията за смазване на Кронщатското въстание. Там символично бяха избити същите ония артилеристи от Аврора, които дадоха първия изстрел на революцията.

После всяка вечер гледах по улиците мъртво пиян свят. Защо така страшно и безумно пиеха тия хора?

*  *  *

Когато Мая Тарасова ме изпрати на гарата за България, тя ми каза: „Все пак нали ще напишеш нещо за твоя престой тука?“.

Написах го сега, по повод шейсетгодишнината.

Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.

На главната страница: Ерик Булатов, Руският XX век, 1991 г.


[1] Виктор Некрасов (1911-1987) – руски писател и дисидент. Емигрира от СССР през 1974 г. През 1979 г. е лишен от съветско гражданство за „дейност, несъвместима с високото звание гражданин на Съветския съюз“.

[2] Георгий Марков (1911-1991) – руски писател, два пъти герой на социалистическия труд. Подписал през 1973 г. писмото на група съветски писатели срещу Александър Солженицин и Андрей Сахаров.

[3] Герой на Толстой от романа „Война и мир“.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияГайто
Следваща статияЕвропа и Русия на 9 май 2015 г.