0
1208

По стъпките на Чернодрински

Софийски истории (13)

Под ситния дъжд минувачите и сградите се размиват до неясни силуети. В такива моменти имаш усещането, че даже къщите те гледат леко навъсено, дори неприязнено със смръщените си прозорци. И направо се чудиш на акъла си къде си тръгнал в този дъжд, вместо да си стоиш на топло и сухо. Ама все някакво любопитство отвътре те тласка да вървиш към поредната софийска история. Или по-точно – към издирването на една сянка, която познаваш само от книгата, скътана в джоба ти.

Една книга и един адрес: улица „Бузлуджа“ 53. Една книга, която имам от доста време, но която напоследък не ми дава мира заради заплетените възли на „общата история“, все по-странно „несподелена“, колкото повече се политизира. Стъпки в едната посока, които напълно изчезват в другата.

Дъждът продължава, макар и не така отчайващо. Наджапвам смело в локвите, ширнали се по плочника пред НДК, тъй като според картата в телефона вече съм наблизо, ако се вярва на пилоните като ориентир. Но стига оплаквания. След малко пресичам „Витошка“, но вътрешно се питам какво ли очаквам да намеря на място. Знам, че районът е доста презастроен в соцвреме, че и по-сетне, почти нищо не е останало от къщичките от началото на ХХ в. В горната си част, граничеща с гарнизонната фурна на казармите на Шести пехотен полк, кварталът е бил населен с къщи на офицери с някои изключения – някъде на „първа линия“ е била и къщата на Асен Разцветников, но днес няма помен от нея. В частта, към която съм се насочил, са преобладавали домовете на хора със свободни професии. Първа покрайнина на града, минаваща днес за „втори център“.

Ала щом навлизам по улица „Бузлуджа“, изведнъж ме обзема тягостното настроение на ученик, тръгнал на училище, без да си е подготвил уроците. Прислонявам се на сушина под стъклената козирка на новоизникнал хотел, измъквам от джоба червеникавата книжка и за пореден път „сверявам“ указанията от последната корица: „Книгата е складирана у автора – Войдан Чернодрински – София, улица „Бузлуджа“ 53 и се изпраща на всеки, който ще изпрати стойността ѝ на горния адрес“. Мога да го сторя само символично.

Но първо един въпрос. Чували ли сте за Войдан Чернодрински? Не се обезкуражавайте, след малко ще ви разкажа историята му. А за „Македонска кървава сватба“? Не се сещате или имате само смътен спомен?

Веднага ви казвам, че това е една от най-играните пиеси в България през първата половина на ХХ в. Най-често по читалища или от любителски трупи. По нея маестро Георги Атанасов създава през 1924 г. операта си „Цвета“, която също се ползва със завиден успех.

Ала работата е там, че (почти) позабравен в България, оттатък Вардара Войдан Чернодрински (1875–1951) минава за „македонския Шекспир“, за бащата на „македонската драма“ и „македонския национален театър“, още преди да е съществувала държава с нейната национална литература и кодифициран език.

Така ли е наистина? Дъждът барабани по стъкленото ми укритие, което ми дава повод да изчакам и да се зачета отново в тази „трагедия в 3 действия от македонския живот“, на чиято корица изрично е уточнено, че е писана на „македонски говор“ през 1900 г. Но пък предговорите, ремарките и упътванията към нея са на литературен български език. Вижте и мотото:

Ай, море турчин будала,
Колко ти чини чифликот,
Дваж ми по чини верата.

(Народна песен)

Накратко, ето и сюжетът на „Македонска кървава сватба“. По жетва, в полето. Мъжете, привели гръб, връзват снопите. Майката Благуна и дъщерята Цвета жънат. Ненадейно изпълзява черна змия и Цвета пищи. Брат ѝ Дуко размазва змията с тоягата, но тъмно предчувствие се утаява в сърцата. Ала скоро се появява младият овчар Спас, заприказва Цвета и лошото сякаш се разсейва в томления и надежди. Изневиделица обаче изниква местният господар Осман Бег, съпроводен от хранените си хора Расим, Шевкия и Исмаил. Иска да провери как раята му жъне нивите. Всъщност е хвърлил око на Цвета и направо пита майка ѝ дава ли си момата да я потурчат. Всички българи (както пише в ремарките) протестират, турците бият и вадят ятаганите. Траян, бащата на Цвета, зове Господ за свидетел. Осман Бег отвлича Цвета.

Девойката се съвзема чак в неговите сараи. Моли слънцето да разкаже на Бога за мъките ѝ, пита с що е съгрешила. Появява се Осман Бег, иска да я склони да влезе в харема му и да смени вярата си. Обещава ѝ да бъде господарка на сърцето и чифлика му. Цвета отказва. Не я склоняват и пратените две ханъми – Кръста и Петкана, признавайки ѝ, че и те са българки, но че и нея я чака същото. Едната носи под фереджето си кръстче, а другата образ на Богородица. Междувременно в чифлика на Осман Бег се явяват две заптиета – да търсят Цвета, за която семейството и е пратило „поплак“, че е била отвлечена. Не я намират, защото беят я вкарва в скривалището в сараите. Цвета отхвърля и всички увещания на Селим ходжа, който ѝ описва прелестите на мюсюлманския рай. Роднините на девойката дават всички пари, които имат на валията, само и само, за да изтръгнат Цвета от Осман Бег. За техен потрес, извикани в конака, я виждат във фередже и смаяни чуват несвързаните ѝ отговори – как тя сама отишла при бега и искала да смени вярата си. Архиерейският наместник, който присъства на място, обръща внимание на Вали паша, че момичето сигурно е упоено. Майката Благуна се втурва към дъщеря си. В обятията ѝ Цвета се свестява и скъсва фереджето.

Накрая в къщата на дядо Кузман всички се готвят за сватбата на Цвета и Спас. От изневиделица изниква Осман Бег с хората си. Завързва се престрелка. Братът на Цвета е убит. Цвета измъква от пояса камата на Осман Бег и го пробожда, но я застрелват и тя умира на място.

Това е „македонската кървава сватба“.

Подпрян на завет, препрочитам трите кратки и искрени предисловия на автора към отделните издания на пиесата.

В първото той пише, че „в Македония са ставали, стават и ще стават такива приключения, които за жалост не са известни на много хора, не изключая и македонците“. След което авторът пита: „Какво написах аз?“. Нищо не написах. Аз преписах от ненаписаната още кървава история на Македония това, което читателят ще прочете, а зрителят ще види“.

Във второто издание Чернодрински определя труда си като скромен, но принесъл полза. Съгласен е, че драмата му може би е лишена от онези „литературни достойнства, които се изискват от критиците“, а и самият той не намира особени качества в своя скромен труд. Но смята, че неговите 1000 представления и огромният интерес на публиката все пак говорят за нещо.

В  последния предговор от 1928 г. (след появата на операта „Цвета) авторът е малко по-уверен. Иска да поднесе на българските и македонските читатели това трето издание. Убеден е, че „макар режимът на стара Турция да се замести с нови два християнски – сръбския и гръцкия – патилата на македонските българи не само не престанаха, но напротив станаха много по непоносими“.

Кратко и ясно. По липса на друг събеседник, дълго се взирам в „байроновския“ му портрет от това трето издание, което държа в ръцете си.

И тъй като дъждът вече не барабани по стрехата, пресичам улицата от страната на нечетните номера, питайки се къде точно ли е бил домът на „македонския Шекспир“. И през цялото време имам усещането, че вървя по стъпките му. Отминавам една, втора кооперация, още съм към шейсети номер. Подминавам и следващата червеникава сграда, когато с крайчеца на окото си съзирам паметна плоча. Нима е тук? Номерът обаче е 59, а не 53… Явно е имало преномериране с времето. Дръпвам се назад и оглеждам кооперацията, но надписът на плочата е категоричен: „Този дом е ръкотворния паметник на човека, който живееше със скръбта на поробените братя и който сътвори за тяхната утеха „Македонска кървава сватба“.

Трябва да кажа, че според спомените, които съм чел, Войдан Чернодрински е бил театрален ентусиаст и всеотдаен безсребърник. Сам, почти без никакви средства, създава в 1900 г. любителската трупа на своя „македонски театър“. За неговия бенефис (двайсет години от създаване на театъра) приятелят му Арсени Йовков, революционер, публицист и филмов сценарист (силно ценен в днешната Северна Македония), пише, че „литературата на България изживя два идентични момента, свързани с освободителните движения сред българския народ – онова за освобождението на Северна и Южна България, и онова за освобождението на Македония и Одринско“. Като за него „Македонска кървава сватба“ е художествен пролог, за да не се забравят тези борби, който често е докарвал публиката до „революционен екстаз“. От статията, публикувана на 11 март 1922 г. във в. „Илинден“ (орган на бившите македоно-одрински революционери), научаваме и други прелюбопитни подробности. Как с помощта на Яворов като секретар на Народния театър (най-вече за декори и костюми) „Македонска кървава сватба“ е била поставена дори на сцената на Белградския народен театър и то в присъствието на сръбския крал Александър и брат му Георги. Чернодрински даже се сприятелил с Бранислав Нушич. Но навсякъде – в Белград, Крагуевац и Пожаревац – публиката питала: „Защо не причате по македонски, а причате по бугарски?“ Всеобщо убеждение, подкрепяно от местната филологическа школа, било, че „македонският“ е „старосръбски“.

Такива едни работи. Гледам паметната плоча и си мисля как в днешна България тази плоча е комай едничкият спомен за Войдан Чернодрински. Траквам на смартфона името му и виждам, че неговото име носят театърът в Битоля и Националният македонски театър, че в центъра на Скопие има основно училище „Войдан Чернодрински“, намира се на улица „Дрезденска“. С лика му е пусната и юбилейна македонска пощенска марка. А на 8 януари тази година се навършиха 70 години от кончината му. Редно е и София, градът, който той е избрал за пристан на своя живот, да си спомни за него.

В седмичника „Дебърски глас“ (София, 1910 г.) от брой в брой е публикуван затрогващ разказ за патилата на неговия баща – отец Георги Кузманов, който не издържа на тормоза на арнаути и турци в македонското село Селци, на брега на река Черни Дрин (оттам и псевдонимът Чернодрински), взима челядта си, продава на безценица имоти и тръгва за свободна България. Дълги години той е енорийски свещеник в Ючбунар, а синът му Войдан завършва столичната Първа мъжка гимназия. Още като ученик се запалва по театъра, тук пише „Македонска кървава сватба“, тук сключва брак с Мария Стоичкова, по време на Илинденското въстание им се ражда дъщеря и се установяват на улица „Странджа“ 53 – навярно същото място, на което се намирам в момента. Би трябвало да се поровя в софийските карти от началото на ХХ в., но съм почти сигурен в хипотезата си.

От страх да не измокря рядкото издание на „Македонска кървава сватба“, внимателно отгръщам последните страници, изпълнени с трогателни „упътвания“ от автора на пленителен сценичен език. Например – „ударенията в пиесата се слагат винаги върху първия слог“, нали е „македонски говор“. И множество пояснения по декора:

„Най-лесно нивата се построява тъй: взимат се няколко снопи, но с класовете дълга слама. От дясната страна на завесата (от първия кулис) се обтяга здрав канап, две по две жици по направление от кулиса към диагонала“.

И още: „Огнище с огън, без да се опушва сцената, може да се направи тъй: една запалена свещ се залепва на пода, гдето се мисли да бъде огнището. Наоколо се поставя червена, но тънка хартия и след това се нареждат дърветата“.

По езиковите бележки в началото е редно да кажем, че след 1948 г. не друг, а Венко Марковски превежда „Македонска кървава сватба“ на „новомакедонски“. Впоследствие, разкаян, след завръщането си в България си го признава. Днес съчиненията на Чернодрински имат в Северна Македония множество, включително и „академични издания“. Слагам ги в кавички, защото театроведът проф. Николай Йорданов в задълбочена студия, публикувана в алманаха „Homo ludens“, разкри интересни тенденции в тях. Всички ремарки са променени: така „бугарите и бугарките“ съответно стават „македонци и македонки“ или в някои от случаите „рисяне“ (християни).

Самият Войдан Чернодрински, който няма как да не е част от тенденциите във ВМРО, от средата на 20-те години взима страната на Иван Михайлов. Факт, който се премълчава от македонските му агиографи във връзка с „контраверзността“ на последния.

През 1942–1943 г. сам той поставя прочутата си пиеса в театрите в Скопие и Битоля, изпратен там от Дирекция на пропагандата в София. По този факт също цари мълчание. Няма как „бащата на македонския театър“ да мине за „окупатор“. След 1946 г. той напълно замлъква. Не подписва никакви апели на лявата „македонската емиграция“ в подкрепа на „нова Македония“. И през 1951 г. си отива от този свят в София. Без да има представа как ще превеждат пиесите му или ще славят делото му, което го превръща в изключително интересен културен „маркер“ на една „обща история“.

И докато размишлявах над това, изведнъж някакъв друг спомен се насложи в паметта ми – за една глициния пред червеникав дом пак на улица „Бузлуджа“. Трябваше ми време, за да се сетя, че става дума за един разказ на Деян Енев от сборника „Българчето в Аляска“. В него младият Деян дълго обикаля по тази улица, където живее неговият кумир – поетът Златомир Златанов, носен от вълните на аромата на стогодишната глициния.

Ами сега? Възможно ли е аз и Деян да сме обикаляли едно и също място, пишейки съвсем различна „софийска история“, скътана в пластовете на времето. И да вземе да се окаже, че милата стара хазяйка, бдително пазеща Златимир Златанов от нахлуващите млади бохеми, всъщност е била Спаска, дъщерята на Войдан Чернодрински? Тъкмо щях да звъня на Деян за уточнения, когато видях, че разказът му носи наименованието „Глицинията на улица „Бузлуджа“ 31“ А това е в съвсем другия край на отсечката, близо до „Петте кьошета“.

Сигурно и в двора на Чернодрински е имало старо дърво, както в дворовете на двете оцелели къщи в съседство. Може би също глициния? Не знам защо, но вътре в себе си реших, че по-скоро е била стара круша, както е и в първото действие на „Македонска кървава сватба“, където жетварите са вързали „ручока“ си и пеят:

Ниво, моя ниво,
ниво позлатена,
кой ще да те жяне,
нивичко свещена.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияТръмп направи Америка за посмешище
Следваща статияОтгласи