0
6032

Право на мнение или на безумия

През изтеклата седмица в социалните мрежи и в редица академични и политически среди нашумя казуса с професор Михаил Мирчев, когото (осведомиха ни някои казионни медии) определени „леви“ студентски организации обвинили в расизъм и използване на „език на омразата“ в лекциите, които чете в Софийския университет. Отгоре на всичко – осведомиха ни – тези студенти поискали и отстраняването на професора. Дебатът, колкото и „многогласен“ да бе, ме предизвика да поразмишлявам върху „правото на свободно изразяване на мнение“, което пък, конфронтирайки се с въпросните „леви“ студенти, с гореща ревност се заеха да защитават „десните“ (консервативни, патриотични и т. н.) преподаватели и политици от по-задните ешелони на ВМРО-то.

Преди да започна разсъжденията си обаче бих искал да изразя своето недоумение по един по-частен въпрос. Не беше ли, питам, проф. Мирчев тясно свързан с лявата партия на България, БСП, при това, заедно с целокупния си род? Доколкото помня професорът е син на др. Стоян Михайлов, дългогодишен член на ЦК на БКП и отговарящ за „идеологическата работа“ в нея; сам той пък управлява социологическата агенция на столетницата ASSA-M, през 2015 г. се кандидатира за кмет на София от БСП-Лява България, а неговият син и днес е депутат от лявата парламентарна група. Ако следователно именно „леви“ студенти искат да отнемат свободата на мненията на проф. Мирчев, то значи той и партията, с която без да го крие е свързан, вече са станали… анти-леви, консервативни и т. н. Във всеки случай не чух през изминалите дни представители на БСП да подкрепят акцията на „левите“ студенти срещу професора. Това означава вероятно, че споделят изказваните в лекциите му „мнения“. Тогава обаче нещата стават още по-оплетени. Защото в такъв случай или защитаващите „мненията“ на Мирчев млади активисти на ВМРО са единодушни с потомствения професор-социалист, или потомственият социалист е единодушен с „десните“ патриоти.

Да оставим обаче тази политико-идеологическа идиосинкразия настрана. Някои от по-умерените (или по-съобразителни) защитници на проф. Мирчев ни заявиха, че съвсем не споделят изказваните в лекциите му „мнения“, не се интересуват от това дали в тях действително присъстват расизъм и език на омразата, само че са решително против студентския „донос“ срещу „един университетски преподавател“. Доносът е грозно нещо и ако днес всички ние не реагираме срещу него, утре същото може да сполети (от други „леви“ или „десни“ студенти безразлично) и всеки от нас „хабилитираните“. Във връзка с това съображение непременно ще трябва да отбележа обаче, че за въпросните лекции на професора и за изказваните в тях „мнения“ съвсем не е необходимо някой да „донася“. Всички те са качени от самия него в Youtube публично и биха могли да бъдат прослушани от всеки.

И все пак, казват ни, сигналът на студентите – независимо дали следва да се определи като донос или не – представлява крайно опасен опит да се отнеме правото на свободно изразяване на мнение (каквото и да било то по идеологическия си цвят), да се наложи цензура върху определени – в случая консервативни, антиглобалистки и т. н. мнения, което не бива по никакъв начин да се допуска. В по-общ план атаките срещу професора Мирчев – обърнаха ни внимание най-вече младите „консерватори“ – са пореден епизод от настъпващия вече и у нас „либерален тоталитаризъм“, който има за цел да възцари именно (ляво-) либералната „политкоректност“ и да заглуши гласа на всяка неподчиняваща се на тази „политкоректност“ мисъл. В този случай следователно „консерваторите“ и „традиционалистите“ се оказват дори не просто защитници на своите си – „консервативни“ и „традиционалистки“ мнения, а истински защитници на свободното изразяване на мнения изобщо.

Няма как да не обърна внимание обаче, че практиката у нас е доста по-различна. Не съм чул на някого от „консерваторите“ да е била отнета думата, да му е била наложена цензура и „мнението“ му да е било стигматизирано. Напротив – за да дам тук само един пример: спомням си, че съвсем неотдавна група автори-психолози бяха публикували учебно пособие за ранното сексуално образование на момичетата (с наистина доста либерални възгледи за него). И ето „консервативните“ среди не само вдигнаха невероятен вой срещу идеите в това учебно пособие, но в лицето на парламентарно представената политическа партия ВМРО изискаха то незабавно да бъде иззето, а срещу издателите му да започне дори съдебно преследване. Никакви аргументи срещу „ранното сексуално образование“ на момичетата, освен че то противоречало на „традиционните ценности“ не чухме, но пособието действително потъна в небитието. Ще кажа сега, че съм убеден, че по отношение на „либерално“-нападнатия проф. Мирчев нищо подобно няма да се случи – за него ще се произнесе (в умерен тон) т. нар. Етична комисия на университета и толкоз.

И сега – нека се съсредоточим върху правото за свободно изразяване на мнения, към което постепенно бе сведен казусът с Михаил Мирчев. И нека кажа, че в последно време за мнозина (в случая с професора това се вижда с особена отчетливост) правото да изразяваш мнение се е превърнало в правото мнението ти да бъде свободно от оценка и квалификация изобщо. Според този възглед всяко мнение „има право“ чисто и просто, защото е личното мнение на този човек, защото човекът, който го изказва, „така мислел“ и, видите ли, имал абсолютното право така именно да мисли. Безспорно това е абсурд, защото заличава всяка граница между състоятелно и несъстоятелно, между истинно и неистинно мнение – между собствено „мнение“ и… фантасмагория, неистина и дори (чиста) глупост. Всъщност тук става дума за две различни права: първото наистина е правото да изказваш мнения – да, и състоятелни и несъстоятелни, и истинни и неистинни, и умни и глупави. Това право – в известни граници и в определени публични пространства, ще се съглася – всеки би трябвало да има, а днес в епохата на социалните мрежи, всеки го има дори гарантирано, тъй че и да бъде поискано, това право няма как да му бъде отнето – социалните мрежи са практически напълно отворено пространство за публикуване на всякакви мнения. Второто право обаче – мнението ти (което имаш право да изкажеш, каквото и да е то) да има равностойност, равноприемливост и равнотърпимост с всяко друго мнение, защото просто е „твое“, е абсолютно фалшиво именно защото „твоето“ мнение, освен „твое“ е още и (и непременно и): състоятелно или несъстоятелно, истинно или неистинно, умно или глупаво и следователно – вече в съдържателен план – макар, повтарям, да имаш право да го изкажеш, или има право да стои необезпокоявано и наравно с други, различаващи се от него мнения (ако е състоятелно, истинно, умно), или няма това право (ако напротив е несъстоятелно, неистинно, глупаво). Като тук трябва да се направи по-грижлива диференциация. Така например, определени психологически и педагогически кръгове, за които стана дума по-горе поддържат мнението, че сексуалното образование на подрастващите трябва да се извършва в училище и то от много ранна възраст. Това мнение привежда редица аргументи в своя подкрепа и в този смисъл е – каквото и да се мисли за него – състоятелно мнение. И все пак, други кръгове имат друго мнение по този въпрос и също привеждат аргументи в своя полза. Което означава, че то – мнението за необходимостта от ранно сексуално образование на децата, имайки правото да се изказва, няма обаче правото да бъде единственото легитимно мнение по този въпрос. Противоположното мнение има правото да го оспорва. То има обаче – нека ясно да го кажа – правото да го оспорва, не обаче и да не го допуска, да иска забраната му, та даже и да изисква наказателна отговорност за поддържащите го (каквато бе впрочем историята у нас).

По-нататък: наред със състоятелните (несъстоятелните) мнения съществуват и истинни и неистинни мнения. Така у нас днес може да бъде чуто (и прочетено в публичното, политическо пространство) мнение, гласящо, че „настоящото правителство е подготвило (или успешно подготвя) здравната ни система за сполетялата ни КОВИД-криза. Това мнение, за разлика от предишните, каквото и да казва в своя полза, не просто е оспоримо, то е – неистинно. Ето защо макар и то да има правото да бъде изказвано като всяко мнение, няма обаче правото въобще да остава неразобличено. То, казано по-просто, макар да не може да бъде забранявано, не може да бъде и търпяно. С него не е достатъчно да се води спор, като с нещо не-безспорно. С него трябва да се води – да, словесна, основана на фактите, война.

По-нататък (и за да се приближим към случая с проф. Мирчев) има значение и специфичното „място“, от което едно мнение бива изказвано. Защото например в социалните мрежи едно мнение не просто има правото да бъде изказвано – в тях неговата несъстоятелност или глупост би могла и да бъде търпяна, доколкото социалната мрежа е „място“ за обнародване на всякакви мнения. Съвсем не е така обаче с „мястото“ на академичната катедра. От това „място“ също могат да бъдат изказвани различни, и безспорни и небезспорни мнения, само че задължително подкрепени, при това с инструментариума на науката или с аргументите на хуманитарната култура. И ето тук именно е същността на случая с прословутите лекции на проф. Мирчев. Тази същност не се състои в това, че професорът изказва мнения, с които определени люде с различна идеологическа настроеност не са съгласни и дори са остро несъгласни. Същността на случая с лекциите на този професор е тази, че неговите „мнения“… въобще не са академични, не са мнения на изискваното от академията равнище. Те следователно не са противоположни на мненията на други, с друга академична или идеологическа нагласа люде, които – в такъв случай биха могли да ги оспорват и дори остро да ги оспорват. Те са – ще го кажа направо – мнения, подредими в следните три рубрики: 1. Откровени глупости, 2. Формени неистини и 3. Фобийни фантасмагории. Те не са „мнения“, поставени от някои – „леви“ или „десни“, „ултралиберални“ или „ултраконсервативни“ кръгове под възбрана от позицията на несподелящите ги. Те чисто и просто са под равнището на академичното мнение. И имено като такива (а не като „либерални“ или „консервативни“, „леви“ или „десни“) са недопустими на това „място“ – академичната катедра. Повтарям, те са недопустими не защото са неприемливи за други идеологически, политически и т. н. мнения. Ако бе така, тяхната евентуална възбрана наистина би била нарушаване на правото на мнение и би била равнозначна на цензура – на цензура върху определени идеи и възгледи. Те обаче – преди да са консервативни, либерални, леви или десни – в нашия случай са недопустими като академично издържани мнения; те са недопустими за равнището на академията. Защото, както казах по-горе, мненията, чиято свобода някои ревностно са се заели да бранят, освен либерални и консервативни, леви, десни и т. н., са и мнения на определено равнище. И тук аз не казвам, че право на изказване имат единствено мненията с определено равнище на състоятелност. Не – казвам аз – практически всички мнения, включително несъстоятелните, включително глупавите, включително даже очевидно неистинните имат право на изказване, но в границите на определени пространства. Така никой не може (и не бива) да отнеме правото на изказване на дори много глупаво или абсолютно неистинно мнение в… неформалната среда на групов разговор, на опашка в магазина и т. н. Отнемането на това право би било равнозначно на връщането на тоталитарния надзор и санкциониране на словесното поведение. Но както има пространства, в които и несъстоятелните, и глупавите, и неистинните мнения могат да бъдат изказвани, така има и пространства, в които по самото им предназначение, по самата им функция (висше образование, преподаване на наука) мнения под определено равнище не бива да бъдат допускани – заради природата и предназначението на пространството, а не поради характера на мненията.

Та, казвам, „мненията“ на проф. Мирчев, които всеки може да чуе в публикуваните от него самия лекции, са недопустими не тъкмо сами по себе си, а като мнения страшно далеч от изискваното за университетски лекции равнище; като не-научни, не-културни мнения. Както мнения, които са било формени глупости, било очевидни неистини, било фантасмагории и налудни фобии. Като такива, казвам, те наистина нямат (и не бива да имат) място от академичната катедра, а не защото – за определени „леви“ или „десни“ студентски среди безразлично – те са неприемливи. Ако те бяха просто такива, тези среди щяха да имат правото да спорят с тях, не и да искат тяхното „извеждане“ от университетската аудитория. В нашия случай обаче те са мнения, които не подлежат на научна критика или защита, защото, пак повтарям, чисто и просто не са академични.

И сега нека да дам само няколко примера, с които да обоснова твърденията, които изказвам тук. И нека започна с дефиницията на професор Мирчев за либерализма. Ето какво гласи тя: „Либерализъм – изъм – свободата, свободата, свободата – във всичките ѝ измерения – е най-важното нещо. Свобода за нормалните хора, но и свобода за ненормалниците. Ето, в момента в Европа има широко движение за узаконяване на педо-фили-ята. В Европа, в най-цивилизовани държави, има узаконяване на сексуалния инцест, което значи баща с малката дъщеричка. Което значи майка с малък син. Свобода, Това е по линия на свободата. Щом приемаме абсолютното господство на принципа, на ценността на свободата, значи ще даваме свобода на нормалните хора, но ще даваме свобода и на ненормалниците.“ Както струва ми се е очевидно, това „мнение“ е неприемливо не защото е „консервативно“ и значи – неприемливо за „леви“ и „либерални“ среди. То е недопустимо, защото е научно абсолютно неиздържано и формено неистинно. Либерализмът, разбира се, не означава „свобода за нормалните и за ненормалниците“, и е абсолютно невярно, че на негова основа в „цивилизованите държави“ на Европа е вече узаконен инцеста.

По-нататък: мнението на професора за възможностите на нанотехнологиите, за „световното правителство“ и за неговите планове е недопустимо в университета не защото е „антиглобалистко“ (ако бе такова „глобалистите“ биха имали правото единствено да го оспорят), а защото е… умопомрачително глупава фобийна фантасмагория. „Тотален контрол става по линия на здравето. Ваксини… Тайната идея е да ни вкарат чипове, чрез чиповете вече ставаме първо контролирани и второ у-прав-ля-е-ми. Това между другото е средството на новите технологии. … В момента това е нещо подобно на атомната бомба. Атомната бомба също е била нова технология, нали така. Тези нови технологии се наричат нанотехнологии… Ама това е толкова микро, микро, микро, че чак нано. Нано е една хилядна от микро. Значи хиляда по хиляда – представете си колко е малко. Това са наночастиците. В момента науката стигна до това равнище. Така че тия работи дето искат да ни ги вкарат, нито ще ги усещаме, нито ще ги виждаме. На скенер вероятно трудно ще бъдат откривани и така нататък. Тотален контрол плюс управление. Например. Има хора, които искат да протестират на площада. Отиват и протестират: срещу някакъв закон, искат да се прави референдум за нещо, искат да свалят правителство. Искат да не се въвежда Истанбулската конвенция в България… Знаете ли какво се случва, ако всички те са с такива чипчета? Просто едни момчета пред един компютър включват съответното нещо и хората изпадат в някакво състояние на страх и сами се разбягват.“ И още „Друг фактор е новата микровълнова комуникационна система 5G. Вече става ясно, че в ядрата, където има огромно избухване на епидемията, примерно Ухан и Ломбардия, това са места с огромна плътност на антените на 5G. Това е всъщност масово облъчване на хората и бавно разрушаване на имунната система, затова те стават лесна плячка на новия вирус.“ В лекциите срещаме също и твърдението, че Световната банка е част от зловещото „Световно правителство“, което е решило да ни контролира, а също и че тази страхотия би могла да ни отмине, ако на президентските избори в САЩ през ноември 2020 г. спечели… Доналд Тръмп.

За сравнение с приведеното, нека кажа, че неотдавна във Фейсбук се появи видео на никому неизвестна русокоса дама, която ни се представи като член на тайно „Православно войнство“ и ни предупреди, че започва съпротива срещу идещото вече – чрез ваксината на Бил Гейтс – всеобщо „чипиране“, на което ще бъдем подложени. Пъклената цел на въпросния Бил Гейтс – каза ни тя – е да намали драстично населението на земята, да забрани раждането на деца, да извърши всеобща „химическа кастрация“ и да осъществи повсеместен контрол над поведението на човечеството. И ето – в социалните мрежи това „мнение“ бе абсолютно равнопоставено с мнението на всички онези, които го определиха като налудна глупост. Това бе така, пак казвам, защото социалната мрежа е пространство, даващо право за споделяне на всякакви (включително налудно-глупави) мнения. Нека обаче попитам: по какво това мнение на „нехабилитираната“ русокоса „воинка“ се различава принципно от цитираните мнения на професор М. Мирчев? По нищо, освен по това, че според него в Италия въпросното „чипиране“, вече е било извършено и че евентуалният „спасител“ от плановете на „Световното правителство“, за професора е Доналд Тръмп, а не „тайното православно войнство“. Първото мнение обаче – това на професора – е изказано от академичната катедра, от която, поради самото ѝ естество, трябва (именно трябва) да се изказват, ако не непременно научно подкрепени, то поне аргументирани и сравними с проверими факти мнения. Отсъствието на тези характеристики, повтарям го за сетен път, прави „мнението“ на професор Мирчев недопустимо, а не неговият, видите ли, „антиглобализъм“, „антизападност“, „антилиберализъм“ и т. н.

Най-накрая ще трябва да утвърдя най-решително, че въпреки увереността си в свободата на словото, аз смятам че никой няма право на „мнение“, което всъщност се явява обида, оскърбление за „обекта на мнението“. Тук също ще трябва да се сложи ясна граница между евентуалното оскърбление на нечии идеологически чувства (леви или десни, либерални или консервативни), на нечии политически пристрастия, та даже – на нечии вероизповедни убедености. „Оскърблението“, което могат да почувстват определени хора на тези основания, не им дава право да забраняват и цензурират „оскърбилите“ ги „мнения“, защото така действително ще стигнем да абсурд. Не „оскърбеност“ от, а дискусия (пък дори и остра) следва да се води с противоположното идеологическо, политическо, вероизповедно мнение. Защото и идеите, и религиозните догмати, макар и горещо поддържани от своите адепти, все пак не са атрибути на личността, а именно – идеи и догмати. Съвсем друго нещо са мненията, които оскърбяват външния вид, пола, расата, семейството на определен обект на мнение. Съвсем друго нещо са и мненията, от които се правят изводи, препоръчващи агресия. Макар свободата и за тях да не може (а може би и да не бива) да бъде отнемана, за тях обаче изказващия ги не може да не носи отговорност. Именно тези „мнения“ би следвало да се характеризират като „език на омразата“. Те обикновено грешат или в обобщаването („циганите са крадливи“, от което следва, че тук се защитава тезата, че на една общност, по силата на етническата ѝ определеност, тоест по природа, е присъщ определен порок) или в „късото умозаключаване“. Примери и за двете съвсем наистина имаме в огромно количество в лекциите на проф. Мирчев, в които се говори освен за „циганите“, и за „мигрантите“, представители „на примитивни култури“; в които се твърди, че българската нация се е запътила към изчезване, тъй като днес „единият процент евреи“ в нея притежават повече от 90% от нейните капитали и стопански мощности.

Както се вижда, дебатът за „правото на мнение“ е доста по-сложен, а в конкретния случай с правото на проф. Мирчев да говори глупости и оскърбления от университетската катедра е абсолютно различен от някакво измислено противоборство на „консерваторите“ с желаещите да ги цензурират „тоталитарни либерали“.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияУтешителното фадо на Рикардо Рибейро
Следваща статияВериги на свободата