1
3428

Прага ’68

Георги-Марков

„На 21 август 1968 г. Чехословакия се превърна в отговор на един от най-големите въпроси, които някога са стояли пред човечеството като цяло и пред всеки съзнаващ човек поотделно.“ Препубликуваме Есето, прочетено по Дойче веле през 1974 г.,  в памет на 50-тата годишнина от Пражката пролет.

Всеки сигурно има своите собствени основания за постъпките си, които могат да бъдат приети или не от другите. А едно от моите собствени основания да пиша сега тези редове, които трябва да бъдат прочетени по радиото, да се намирам в чужда далечна страна, да съм се разделил със собствените си корени, с образи и картини, чрез които съм познал себе си, да се обръщам отвреме-навреме назад с усмивка и с тъга, за да установя колко бързо времето тече и колко бавно нещата се забравят, да нося безсъмнената радост и безсъмненото бреме на свободен човек – едно от тези основания се нарича ЧЕХОСЛОВАКИЯ. Или по-точно: Чехословакия – двадесет и първи август 1968 година.

Не става ни най-малко въпрос дали съм бил свързан с Чехословакия или не, дали обичам или не чехите и словаците. Единственото и същественото е, че на 21 август 1968 г. Чехословакия се превърна в отговор на един от най-големите въпроси, които някога са стояли пред човечеството като цяло и пред всеки съзнаващ човек поотделно. Въпроси, които са били задавани непрекъснато в продължение на векове, за чието формулиране и произнасяне са загинали много хора, въпроси, които засягат най-важните отношения на нашата планета – между Човека и Обществото. Въпроси, които са предизвикали цели движения, родили са идеи, идеологии, подклаждали са бунтове и въстания, организирали са революции. Въпроси, които могат да бъдат сведени до един основен общ огромен въпрос: Може ли този свят да стане по-добър?

Никога не съм бил песимист, но дори вроденият ми оптимизъм не може да залее със светлина или поне да излъчи искрица надеждно тълкуване на онова, което стана преди шест години – на Отговора. Може би единствената възможна надежда е, че чехословашкият отговор не е последният.

Може ли наистина да бъде създадено едно достойно, справедливо и хуманно човешко общество? Може ли да бъде изградена една достойна обществено организация? Могат ли да бъдат установени като свещени нравствени закони класическите човешки добродетели? Могат ли красивите принципи на християнството, демокрацията, утопизма или социализма да станат реална красота в реалния живот?

Нека за миг оставим обществото настрана. Колцина от вас познават някое момче, чиято чувствителност спрямо правдата и свободата го е тласнала към борба. Колцина от вас са видели колко чудесно и достойно се е държало това момче в минути на изпитания, как то наистина се е жертвало в името на щастието на другите, как то наистина е дало всичко по силите си до деня на победата. И после как това същото чудесно момче невероятно бързо се е превърнало в точно същия тип обществен негодник, срещу когото то се е борило. Как същото момче се е втурнало да се бори за кариера, за слава, за пари, за положение, за кола, вила, хладилник. Как същото това момче чисто нравствено се е трансформирало в същия вид подлец, обществен паразит, диктатор, когото то е заменило. И как то заради героизма или усилията, или страданията си сега смята за свое естествено право да язди до края на живота си народа, в името на когото се е борило.

Как става това? Защо става това? Ние говорим за едно такова момче, а представете си цяла партия от такива момчета при това грамадната част от тях без никакви минали и настоящи заслуги. Представете си цялата тази власт, дошла в името на щастието на народа, която фактически съществува в името на собственото си щастие, тоест щастието на тия, които я имат.

Ако наистина приемем, че марксизмът-ленинизмът е една идеология, която има за цел да хармонизира обществените отношения, внасяйки в тях задължителните елементи на справедливост (мразя думата правда) и свобода, ако приемем, че в името на справедливост и свобода е станала Октомврийската революция, то тогава неминуемо следва въпросът – защо ги няма? Защо след толкова десетилетия тази идеология и тази революция не само не донесоха свободата и справедливостта, които обещаха, но хвърлиха народите, които им сърбаха попарата, в най-страшните безправия и тирании? Кое е объркано в тази рецепта – човекът или идеята?

Защо една власт, дошла в името на народното добро, прави само зло?

Историята ни представя стотици обяснения без нито едно оправдание. Но тия обяснения не ни топлят, защото шествието на злото е не само отрицание на обществото, в което живеем, но главно отрицание на нас самите.

Най-голямото нещастие на комунистическата партия в нейния ленинско-сталински тип е, че тя е противопоставена на човека, тоест тя се отнася към обикновеното, нормалното, богатото, природно красивото или грозното същество, наречено човек, като към враг. Партията не приема човека такъв какъвто е, а се опитва да го промени при превъзходното съзнание, че нещата не са променяеми. И тъй като партията не е нищо друго освен група хора, съюзили се, за да владеят над друга по-голяма група хора, то стигаме до трагичната истина, че всъщност партията не е нищо друго освен институт, където ненормални човешки същества дават израз на властническите си, параноични или психопатологични комплекси, за да упражняват волята си върху други нормални човешки същества, които нямат тези комплекси. Надявам се, че това е една от сравнително точните дефиниции на комунистическата партия по съветски образец. Партия, която поставя неизбежния и ужасен въпрос защо е трябвало да се прави революция, за да се сменят едни тирани (при това по-човечни) с други тирани?

Много се е писало и много се е говорило за тази огромна измама на революцията, като тайно се е вярвало, че революцията може да има и други плодове освен сатанинските гъби на сталинизма и така наречения култ към личността. И точно тази вяра, в името на която мнозина уважаващи себе си комунисти отдавна скъсаха с партията, тази вяра поникна и разцъфтя в чудния климат на чешката пролет. Какво искаше Дубчек? Какво искаше Смръковски? Искаха да върнат партията към първоизточника, към първоцелта – да служи на човека и на народа, а не да бъде зловещ инструмент в ръцете на политически гангстери, патологични убийци, вулгарни кариеристи и непоносимо посредствени бюрократи. Онова, което най-красноречиво характеризира отношението на партийната върхушка спрямо народа, са стените, които те издигнаха между него и себе си, това са спуснатите завеси на разкошните лимузини, това е палячовщината на манифестациите и парадите, когато те срещаха народа като блеещо стадо, това са космическите разстояния между тях и обикновения гражданин.

Исторически комунистическата партия от съветски тип върна еволюцията на обществените отношения в България, Чехословакия и другите щастливи страни отвъд средните векове. Ние нямаме друг случай в цялата наша история на такова недостойно и извратено отношение на богове и маса, каквото наблюдаваме от 30 години насам. Ние нямаме друг период в цялата наша история, когато цяла система съществува, за да поощрява, развива, насажда най-долните, нецивилизовани, антихуманни инстинкти. Ние нямаме толкова ярки други случаи на тържеството на властта на преуспелия примитивно-посредствен тип. И онова, което важеше за България на Георги Димитров и Вълко Червенков, важеше в абсолютно същата степен за Чехословакия на Клемент Готвалд и Новотни.

И в цялата тази мрачна, реакционна, безнадеждна атмосфера на отвъдсредновековен феодализъм чешката пролет дойде като първата светлина на възможен ренесанс. Апостолите на този ренесанс искаха да съборят крепостните стени, да сринат всички прегради между партия и човек, да отхвърлят налудните идеологични схеми и да признаят реалността. Но нека само за миг помечтаем какво всъщност би значело ако начело на партията стояха не разни нещастници (чийто живот има един-единствен смисъл – да продължават да бъдат на власт до края на живота си), а високоинтелигентни личности, които наистина милеят за народа си.

Представете си съборена и пратена по дяволите цялата система на привилегии. Представете си, че когато няма месо за гражданите в страната, министър-председателят не само не преяжда, но и гладува с тях. Представете си, че дечицата на членовете на Политбюро не се излежават в дипломатическия корпус, но са чудесни миньори, трактористи или просто граждани като всички. Представете си изхвърлени всички служебни лимузини и гражданите министри и началници отиват на работа с трамвая. Представете си края на всички бюрократични институти и края на зловещото министерство на вътрешните работи, заедно с всички досиета и огромния брой паразити, които се занимават, за да ги пишат. Представете си ликвидирането на всички тайни фондове и безотговорни разходи. Не сте ли мечтали понякога да се върнем към първите дни на Търновската конституция, когато заплатата на министър-председателя е точно определена от Народното събрание и купуването на една пушка или на едно седло се отчита в държавния вестник. Представете си края на насилственото проповядване на човеконенавистнически учения и възтържествуване на принципа на всеобща толерантност. Представете си ликвидирани такива ужасни институти като Съюза на писателите и други подобни, които са най-голямото отрицание на изкуството. И съответно членовете им върнали се към действителните си професии. Представете си силния всеобщ принцип на искреност, взаимоуважение, достойнство и любов. Повече от явно е, че нещата не могат да вървят по мед и масло, че сигурно ще има много черни петна, но това ще са само петна върху светъл фон, а не едно огромно неизлечимо петно.

Аз съм напълно сигурен, че програмите за материално и културно благоденствие могат да имат смисъл само когато водят до по-достойни човешки взаимоотношения.

Ето горе-долу това беше Чехословакия на Александър Дубчек. Дали той щеше да успее, дали нещата нямаше да се изплъзнат в друга крайност това никой не можеше да каже. Но принципите на чешката пролет бяха принципите на спасението, принципите на надеждата. Можехме ли наистина да забравим ужаса на едно извратено четвърт столетие, за да се върнем към зората на нашите идеали? Можеше ли просто да кажем „не“ на момчето – бивш герой и настоящ подлец? Можеше ли наистина да апелираме към разума и чувството на всеки човек вместо да разчитаме само на инстинктите му? Можеше ли наистина комунизмът да добие човешки образ? Чехословакия от 1967-1968 година тръгна да търси отговорите. И не ги намери, защото я арестуваха насред пътя. А защо я арестуваха? Първо, загдето си бе позволила да си зададе въпросите. И второ, загдето съществуваше някаква вероятност да намери отговорите. Представете си, че цялата картина, която преди малко нахвърлих, можеше да бъде реална. Представете си, че можеше да се скочи от съветското средновековие в най-напредничав европейски двадесети век. Примерът е нещо заразително. И хората, които имаха позицията на Александър Дубчек, но нямаха нито неговата интелигентност, нито неговата честност, нито неговата хуманност не искаха и не можеха да го последват. Ами какъв смисъл има да сте секретар на партията, ако светът наоколо не коленичи пред вас? Какъв смисъл има да сте държавен ръководител, ако не ходите по червен килим и нямате доказателства, че сте нещо повече от другите? Ами как така ще се лишите от паликаретата, които превиват гърбове пред вас, лъскат ви обувките и ви гледат в очите, за да отгатнат всичките ви желания? Как може да се откажете от властното своеволие на Атила, Чингиз хан или главния орангутан от кое да е орангутанско племе?

На 21 август преди шест години Чехословакия бе арестувана. Бе арестувана и чехословашката пролет. Бяха арестувани ентусиазмът, вярата и оптимизмът на цял народ. И това стана пред очите на цял свят, сякаш никой в света не желаеше нещата да се променят.

Така и не получихме отговорите на толкова важните въпроси. Вместо тях дойде един огромен черен Отговор: Крепостните стени на съвременния феодализъм са прекалено дебели и крепостните души на съвременните роби прекалено опустошени.

Трудно е да се понесе загубата на една пролет въпреки знанието, че идването на следващата пролет е неизбежно.

Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияАко искаш книгите ти да танцуват повече от една нощ…
Следваща статияМътният басейн