6
5437

Пражко лято

Нахлуването в Чехословакия с някои исторически детайли

                                       „Ние окупирахме вас, чехите, защото ви обичаме.“
                                       Обяснение на случилото се от руски офицер,
                                       дадено на 24 август 1968 г. на Милан Кундера

В тези дни през 1968 г. е потъпкано поредното за социалистическия лагер въжделение за свобода и човечност. То не започва от икономиката, а от културата, музиката, всекидневния живот, религиозността и желанието за елементарна порядъчност в обществените отношения и държавното управление. Това въжделение, всъщност нежелание, както го определят Георги Марков (през 60-те) и Александър Солженицин, Вацлав Хавел (през 70-те) да живееш лъжовно, обхваща отделни хора от всички обществени слоеве – от зарзаватчията до някои функционери на комунистическата партия.
На 20 август 1968 г., около 250 хиляди войници от армии на Варшавския договор – тези на България, Източна Германия (предоставяща само логистична подкрепа, заради пресните спомени от нападението на Хитлер през 1938 г.), Унгария, Полша и Съветския съюз – са струпани в пълна готовност около чешките и словашките граници, готови на нахлуят в страната. Войските са организирани в 27 дивизии, имат на разположение 6300 танка, 2000 оръдия и 800 самолети. До края на окупацията там ще бъди въведена общо 500-хилядна армия.
Задачата им е да се „превземат всички важни държавни институции“, за да бъдат подкрепени „органите на народната власт, борещи се с контрареволюционни сили“. Това е най-голямата военна операция след Втората световна война. Важен детайл е, че в средата на 60-те години чехословашката армия има (приблизително) 130 000 мъже в униформа (включително запасняци), които са под командването на Варшавския договор и на които е заповядано да не защитават страната. На армията всъщност е заповядано да не го прави. Всъщност, както като  войници разбирахме стратегията на Договора, задачата е „ние да умрем, а руснаците да се бият на наша територия“. Дори разполагането на ядрени бойни глави в Централна и Източна Европа ставаше без знанието на техните военноначалници, да не говорим за официалните власти.
Отгоре на  всичко отделните армии изобщо не са важен играч в агресивното начинание, военната мощ е преобладаващо съветска (85-90% от разгърнатите сили, 100% от планирането, логистиката, комуникацията и, естествено, командването са също съветски). Братските армии са там, за да легитимират военната интервенция и да подсилят пропагандния ефект на агресията, изпълнявайки дребни логистични и охранителни задачи. Всъщност дори не съветските армейски генерали, а висшето ръководство на КГБ и ръководителите на КПСС (Комунистическата партия на Съветския Съюз) имат окончателната дума по решенията, засягащи Чехословакия преди, по време, и след инвазията.
Днес дори четящата публиката по света, включително и тази в бившите страни членки на Варшавския договор (младите чехи и словаци не са по-различни от останалите), е загубила спомена за тази скандална агресия, като че ли тя не съществува извън спомена на съвременниците и тесните кръжочни занимания на шепа историци. Не толкова отдавна, през 2015 г., главният прокурор на България предизвика конституционно дело, от чието решение излиза, че нахлуването в Чехословакия не е „престъпление срещу мира“ по смисъла на чл. 31, ал. 7 от Конституцията. Само един съдия не бе съгласен – Филип Димитров.

Преди Пражката пролет имаше есен

На повърхността, поне формалната причина за нахлуването, е „пражката пролет“  –познатото алегорично наименование на „новото начало“ в управлението на Чехословакия. То е дело она неколцина добродушни наивници в ръководството на Чехословашката комунистическа партия около декември-януари 1967-1968 г. Те са принудени от събитията да търсят нещо, което поетът-журналист, превърнал се в ръкодител на партията, Александър Дубчек, назовава „социализъм с човешко лице“. Днес никой не знае, че програмата, озаглавена по този начин, е трябвало да бъде приета на конгрес чак през септември 1968 г., след обществено обсъждане, коаето е било планирано.
Метафората с „човешкото лице“ е искрена реакция на събитията от 11 октомври 1967 г. Тогава студенти, раздразнени от спирания на тока по време на подготовка на курсови работи в един от кварталите на Прага, излизат да изразят недоволството си пред президентския дворец в Храдчани. Митигнът им е смачкан с насилие и водни оръдия, реакцията на студентите е да продължат да протестират. И то още повече. (Като цяло, студентските и младежки протести навсякъде в Източна Европа, от 1945-та до 1989 г., винаги са търсели да защитят индивидуалната свобода и човешко достойнство, а не за да разпространяват комунистически и маоистки идеи, както през 1967-1968 г. във Франция).
В опит да успокоят ситуацията водачите на Съветския съюз търсят с кого да заменят секретаря на комунистическата партия – Антонин Новотни –с някой предан и непознат. Така намират Александър Дубчек, който е живял и получил образованието си в СССР. Честен, добронамерен и наивен вярващ в човеколюбивите намерения на другите, през януари 1968 г. именно Дубчек предлага плана с „човешко лице“ като контрапункт на начина на управление, демонстриран от Новотни. Този план никога не е приложен, ала дори самото обещание за такъв социализъм създава силно, самоорганизирано движение в подкрепа на свободата, което прилича както на предишни подобни обществени действия, така и на недоволството, съборило режима през 1989 г.
Тогава, през януари 1968 г., дори самото название на програмата шокира комунистическите водачи. Според някои спомени коментарът на Леонид Брежнев към  Дубчек бил следния: „ако вашият социализъм е с човешко лице, какво е лицето на нашия?“.
Програмата на Дупчек, по днешни разбирания, е скромна до козметична. Тя обещава: разделяне на комунистическата партия от изпълнителната власт на правителството, политическо равенство на всички партии в Отечествения фронт, управляващ от 1948 г., но под ръководството на комунистите; равенство между чехи и словаци, федерация; декриминализация на дребния частен бизнес и меритокрация в гигантския държавен сектор; премахване на цензурата и олекотяване на свободата на сдружаване. Последните две са вече факт през януари 1968 г. 

Окупацията

Престъпното, според международното законодателство, планиране на агресията срещу Чехословакия започва на 8 април 1968 г. Посочената по-горе цел „да се завземат всички важни държавни институции“ идва от заповед на министъра на отбраната и началник на Генералния щаб на Съветската армия. Планът е готов към средата на април. Докато в Прага и Братислава не се случва нищо повече от това да се диша някак по-свободно. Аз помня този дъх от ученическо (пионерско) посещение в Либерец, Дечин и Прага.
Планът за нападение е основан на „точни сведения“ (предоставени от КГБ), че „ционистки, ревизионистки и контрареволюционни елементи“ са предприели „нападения срещу социализма в значителни мащаби“; задачата е да се „ликвидират ционистките и противникови сили“ и се препоръчва, като паралелен ход на действие, чистка на ционистките елементи в Чехословашката комунистическа партия. Най-често цитираната „ционистка“ организация е Еврейският документационен център на Симон Визентал във Виена, докато някои от нарочените преследване чешки и словашки комунисти дори не са от еврейски произход… Между април и 20 август 1968 г. армиите на Варшавския договор провеждат пет военни учения на границата, като последното е вътре на територията на Чехословакия. През юли 1968 г. най-голямата дивизия на Червената армия просто забравя да се прибере в СССР.
Между януари и края на юли комунистическите лидери се срещат осем пъти, за да обсъдят натиска си върху Дубчек и неговите съратници. В същото време КГБ организира (чрез подкупи и заплахи) опозиция срещу тях, съставя от тяхно име писмо, което приканва СССР и Варшавският договор да „вземат .мерки за борба с контрареволюцията и империализма“.
Успоредно с тези съществени мероприятия се предприемат и необходимите действия за промиване на мозъците на  войници и офицери. Ключовата роля в предоставянето на фалшива информация и манипулацията на ръководителите, взимащи решения, е на шефа на КГБ Юрий Андропов, който, покрай другите си заслуги, е признат за основен организатор на нахлуването на Червената армия в Унгария през октомври 1956 г.
От военна гледна точка агресията е провал на стратегия, тактика и изпълнение. Дори часът на нахлуване изглежда е сбъркан, поради липса на яснота дали трябва да започне по московско или централноевропейско време.
Операцията е безспорен успех, защото не среща военна съпротива. И защото, както обяснява чехословашкият началник на Генералния щаб на армията, това е „операция за убиване на муха с парен чук“.

Masters of Invasions

Завземането на летищата (най-важната задача на БНА – Българската народна армия – е охраната на Пражкото летище Ружине) протича гладко, при липса на съпротива и наличието на опитен командир – генерал Маркелов.
Той води операцията с вещина и във взаимодействието с КГБ, натрупано с годините и опита през Втората световна война,  в агресията срещу Полша заедно с Германия (1939), Финландия и Балтийските страни (1939-1940), където разгромява невъоръжени женски и доброволчески батальони) и Унгария през 1956 г. Биографията му е един от модерните армейски митове в Русия, негови паметници се изграждат из цяла Русия (последният през април 2018 г.), но по всички обективни преценки този човек е просто насилник и военнопрестъпник. Заради заслугите му за „победата“ през 1968 г., той става „герой на Съветския съюз“, като между 1969 и 1985 г. е награден с около 20 от най-високите отличия от страните във Варшавския договор (четири от тях от Чехословакия, пет от България). През 1979 г. Маркелов е главен инспектор на съветската десантни части, които нахлуват в Афганистан.
Освен, че е натоварен с най-важната задача при настъплението, Маркелов изглежда, че е, според мемоарите на негов колега-генерал, основният мотор на агресията: „Начукайте го на чехите, не питайте за имената им!“

Логистика и жертви

Индоктринираните войници не срещат въоръжени империалисти, всъщност срещу войските на Варшавския договор не е произведен нито един изстрел, нито от армията, нито от полицията. В някои големи градове местните използват самоделна смесица от  запалителни материали, за да подпалят трамваи и автобуси, за да блокират улици – просто поради несъгласие със случващото се. Някои войници са изненадани, че чешките и словашките дами не са блудници (както са били „информирани“), че чешкият и словашки начин на живот е значително по-богат и най-вече по-чист от това, което те познават като „превъзхождащия останалите съветски начин на живот“.
Логистично, нахлуването е почти кошмарно. Отряди на КГБ и една десантна пехотна дивизия превземат летищата и пощите, защото никой не ги охранява. Но останалите войски на терен са объркани: разполагат със стари карти, градове и села често имат нови имена, а местните жители сменят или боядисват в бяло знаците по улиците и гарите. Лошата логистика, първоначалната дезинформация и културният шок сериозно допринасят за упадъка на и без това невисокия морал на войниците и офицерите. Често окупаторите са притеснени да се появят пред местните с мръсно облекло, дори не мислят да говорят с тях – просто заради комплекс за малоценност.
Тази ситуация довежда до множество необмислени разстрели, подозрения и параноя сред окупаторите: има много случаи на танкове, разбиващи магазини, атаки срещу боси протестиращи или трамваи, или просто стрелби по стени и военно маловажни сгради като музеи, училища.

Красен Станчев е председател на Управителния съвет на Института за пазарна икономика (ИПИи негов изпълнителен директор в периода 1993–2007 г. Народен представител е във Великото народно събрание (1990–1991), член на Съвета за икономическа политика към президента (1996–2001) и съосновател на „Прозрачност без граници“ – България. Има награда от списание Euromoney като най-добър анализатор на България за 1996 година.

6 КОМЕНТАРИ

  1. И все пак, основно премълчаване принидява статията – диктаторът Живков е сред най-дейните и престараващи се слуги на московските господари, настояващ за сурово наказание на чешките лидери.
    Депресията сред българските войници е дълголетна, на стари години участниците в събитията не желаят да говорят, отказват да споделят подробности от срамната история. Колкото и хора да съм питал, всички махат с ръка. Да нападнеш с оръжие братски народ, дал толкова много за развитието на следосвобожденска България, е повече от черна неблагодарност.
    И до днес официалните власти всяка година се правят на разсеяни, можеше поне веднъж да се свика голям национален митинг на разкаянието и българите да поискат прошка. Никакви извинения с половин уста не оправдават заповедта, написана на ръка от Джуров на 19 август и подписана от Семерджиев в единствен екземпляр, искащ „ликвидиране на контрареволюцията“, ясно послание на враждебна войска. Разбира се, че и сред нашите войници има жертви , а цифрата завинаги е потулена. Като компенсация на войниците ни е дадена възможност да се запишат да следват във ВУЗ по желание, но след строго изискване да пазят тайна за преживяното. По същество войските на Варшавския договор осъществиха агресия срещу съюзник, а Западът малодушно се съгласи за окупацията с военна сила на Чехословашката държава , така, както тридесет години преди това допусна присъединяването й към Германия. Днес чехите са силно резервирани към българите и никога няма да гледат с добро око към нашия народ, с нашето просташко премълчаване на позорната ни инвазия ние си заслужаваме отношението. Какво сме спънали в развитието на този славен народ, никой не може да прецени, пропастта на несбъднатите възможностти е огромна. Един факт за свободната атмосфера в прага е гостуването на нашумялата английска група Мууди блус, същият ден преди концерта , насрочен за вечерта на 20 август, музикантите снимат клип на Карловия мост с голямата им песен „Нощ в бял сатен“, концертът така и не се състоява, а нощта на инвазията в Прага е кървава и черна. Само трима студенти у нас имат дързостта да пускат позиви в протест срещу окупацията, скоро са натирени в затвора след невиждана мащабна операция на Държавна сигурност. И до днес официалните власти в лицето на родово-комунистическо-милиционерската -ДС партия ГЕРБ отказват да дадат оценка на събитията. Дори един министър е внук на ген. Диков, а войската ни все така се е подчинена на сътрудник от ДС. Жалка ирония на съдбата е, че Чехия отдавна е свободна от лапите на комунистическата каста, за разлика от нас, може би това е желанието на Провидението…
    Друг факт е робската психика на българите, посрамени от унгарци, чехи и поляци.

  2. Г-н Ждребев,
    Чехия официално поиска никоя страна от участвалите в потушаването на Пражката пролет да НЕ и се извинява. Въпреки това президента Стоянов се извини!? Което беше грубо и просташко незачитане желанието на Чехия!
    Единствената възможна реакция на Запада би била да наложи икономически санкции на СССР,(подобни на днешните срещу Русия),с които да го съсипе,(както направи Рейгън),но тогава той предпочете да не си разваля изгодният алъш-вериш с Кремъл.
    Интересно,как Запада е можел ПРЕДИ Втората световна война да не допусне България да се присъедини към нацистка Германия,когато по-голямата част от българският народ е симпатизирал на Германия,(включително и комунистите!),а на другата част и е било напълно безразлично с кого тя дружи?!
    В моите контакти с няколко чехи в Прага изобщо не усетих „резервираност“ към българите!
    Ние нямаме Пражка пролет,но имаме такава мащабна и кървава анти-комунистическа съпротива през първите десет години след „9-ти септември“,каквато другите страни от Източният блок нямат.
    И не само,през 60-те години има цели два опита за преврат срещу Тодор Живков,като целта на превратаджиите е била след като го убият,да извадят България от Варшавският договор и присъединят към орбитата на комунистически Китай. Превратите не успяват поради предателство или случайност. Провидение…
    Няма народ,(българският) с робска психика,има робски хора.

  3. Уважаеми, г-н deaf , когато някой иска да се извини на чешкия народ за събития преди 50 години, чешкото правителство няма думата. Петър Стоянов се извини, но българските комунисти не се извиниха. Никакво оправдание нямаме за тази инвазия. Преврати срещу диктатора не е имало, имало е осуетени действия, вж. книгата „Заговорите срещу Тодор Живков“ , Димитър Иванов( по една случайност правих корицата). Съпротивата на горяните не може да се обвързва с грозното спотайване на цял един народ, чиито войски са пратени срещу дружеска страна. Само трима студенти са хвърлени в затвора за нелегално разпространение на позиви.
    България два пъти обявява неутралитет, да не се забравя това, докато Хитлер и Сталин си поделят Полша.
    Разбира се, че тъкмо нашият диктатор е настоявал най-енергично за смазването на либералния подем в Чехословакия пред московските велможи. Разбира се, че за двадесет и четири години репресии, насилие, убийства , лагери, гнет, пропаганда, демагогия населението буквално бе превърнато в маса с робска психика и следва като хипнотизирано моделите. Естествено, има чехи, които дори са се радвали, а единственото им оплакване е, цитирам: „То йе било страшнйе, три дни нема пивоо“. А Провидението…, къде е било то в първите месеци след 9-ти септември…

  4. Г-н Ждребев,
    Чешкото правителство е част от народа,(кой ли не е част от народа?!) и отказът му да приеме извиненията е проява на изтънчена гордост и достойнство. Които уви президента Стоянов не притежава.
    Аз като пострадал и ненавиждащ българските комунисти,НЕ искам те да ми се извиняват. В даването и приемането на извинение винаги има и прошка. А аз никога няма да им простя – просто ги забравих. В забравянето се съдържа жизнено важна целителна сила. (Южняците в САЩ никога не са простили на северняците за ужасяващите военни престъпления срещу тях,но това не попречи на САЩ днес да стане най-мощната Свръхсила.)
    В „Задочните…“ в откъса „Срещи с Тодор Живков“,Георги Марков пише че лично Т.Ж. е казал на него и други писатели и поети при една тяхна среща за двата атентата. Единият от тях не е успял защото в последният момент един от превратаджиите – командир на танкова дивизия – се е уплашил и предал другарите си. Някак си вярвам повече на Георги Марков.
    Защо „спотайването“ на българският народ да е по-грозно и укоримо от това на унгарският,полският и източно-германският?! „Нито мрази,нито обичай някой народ.“ – Ницше. Отнася се и за собственият.
    Запазването на неутралитет на България при подялбата на Полша от Сталин и Хитлер е (единствената) възможна позиция за нея. В политиката „възможна“ означава задължителна. Другото е фантасмагории.
    Когато една Свръхсила като СССР реши да почне военни действия срещу някоя страна,тя ще го направи,независимо дали мизерно диктаторче като Т.Ж. е против или я подкрепя.
    Мюнхенският „сговор“ по същество анулира подлият,унизителен и грабителски Версайски договор. След него в Европа е щяло да настъпи успокоение и мир. Но на Сталин му е нужна Втора световна война и я почва,въвличайки в нея нищо не подозиращият Хитлер… Повече за това – в книгите на Виктор Суворов.

  5. Малко се раздалечаваме от статията, но нищо, споделяме неща, които ни вълнуват. С чехите бяхме свързани в една система, да я наречем международна социалистическа специализация и купувахме сто крони за десет лева. Не им беше много изгоден този унизителен курс и оставяха тук газовите си котлони, за да покрият разходите за морето. Ние пък им носихме бутилки коняк „Плиска“ за подарък, беше бая скъп за тях. Един хубав ден СИВ приключи, за нас останаха безмислените гиганти за цимент, химия и мръснопроизводствени преработвателни процеси, десетки хиляди българи живеят днес в Прага, а не забелязваме чехи да емигрират тъдява. Чехите продължават да носят качествените си дрехи, ние минахме на втора употреба. Те просто скъсаха с нас, така да се каже, по Суворовски, ние -не. И е прав Виктор Суворов, от системата се излиза само с краката напред в пещта. Тук останаха комунистите и мизерните подлеци от държавна сигурност. Но имаме право да съжаляваме за действията си срещу този братски народ през август 1968 г . Поздрави и оптимизъм, все пак.