Начало Идеи Практическа потребност от интеграция
Идеи

Практическа потребност от интеграция

3643

Уроците от източното разширяване и днешната европейска реалност на много скорости подсказват, че именно това е най-вероятното развитие – допускане на западнобалканските държави до степен на членство, която свежда до минимум потенциалните негативни последици за ядрото на ЕС.

В последните месеци Западните Балкани неочаквано се превърнаха в носител на добри вести. Жан-Клод Юнкер, който още с първата си изява като председател на ЕК, отрече разширяването, обиколи балканските столици, уверявайки местните управници в европейската перспектива на страните им. Хашим Тачи, някогашен паравоенен главатар и настоящ президент на Косово, и Александър Вучич, бивш министър на Милошевич, обявиха диалога между Белград и Прищина за приоритет. Лидерът на босненските сърби Милорад Додик върна в чекмеджето предложението за референдум за отделяне и седна на масата с бошняците и босненските хървати, за да може Босна и Херцеговина да получи статут на кандидат. Македония води интензивни преговори за своето име с Гърция при отлични изгледи за успех, и същевременно подписа договор за добросъседство с България, който парламентите на двете държави дори ратифицираха. Екстравагантният проект „Скопие 2014“ е в процес на демонтаж. Български премиер за пръв път почете македонските жертви на Холокоста, а България е извела евроинтеграцията на региона като основен приоритет не само на своето първо председателство на Съвета на ЕС, но и на външната си политика. Реториката на българските държавници спрямо западните съседи не е била така радушна от средата на 40-те, когато страната ни възнамерява да се присъедини към състава на Югославия.

Ако сте прекарали 2017 г. в Далечния Изток, всяка от тези преднамерено подбрани новини вероятно би ви се сторила иронична сатира, а всички те вкупом – сюрреален поток от информация. За да осмислим слисващата въртележка обаче, трябва да отбележим един-единствен факт: подновяването на перспективата за членство. ЕС е осъзнал очевидното – стабилокрациите, за изграждането на които е отчасти отговорен, са непосилен риск за неговата собствена сигурност при все по-тревожния геополитически контекст. И ако в последното десетилетие предприсъединителната помощ и символични жестове като безвизово пътуване бяха достатъчни за запазване на вътрешната стабилност, то днес нищо по-малко от членство в ЕС и възможностите, които произтичат от него, не са способни да възпрат потъването на региона в кризи с варираща интензивност. В самите Западни Балкани все още възприемат ЕС като единствена перспектива за цялостно развитие на страните си. Капиталите от Русия, Турция, Саудитска Арабия или Китай могат да реализират инфраструктурни, енергийни или културно-религиозни проекти, но те са откъслечни, водят до съмнителни обвързаности и като цяло нямат свойството да достигат до широки слоеве от населението. Затова изглежда както на Балканите, така и в Брюксел, е назряла идеята за нов тласък в процеса на разширяване.

Като важна стъпка към тази цел през февруари ЕК представи своята нова стратегия за интеграцията на региона. Тя наследява по-сдържания документ от 2015 г. и се отличава с нови щрихи и нюанси, които ще очертая накратко. Преди всичко, тя е написана повече като политически документ и в по-малка степен на брюкселския новговор. В последното десетилетие ЕК се въздържаше от фрази като „Западните Балкани са част от Европа“, „геостратегическа инвестиция за стабилна, силна и обединена Европа“ и „исторически прозорец на възможност“. Дори този език да е далеч от недвусмислените заявки, предшестващи източното разширяване, той илюстрира затвърждаването на ангажимента на ЕС. В същинската част на стратегията, най-натрапчива е цифрата „2025“, определена като възможна дата за присъединяване на Сърбия и Черна Гора, двете най-напреднали в процеса държави. Прави впечатление и групирането на западнобалканските страни по двойки – Сърбия/Черна Гора, Македония/Албания и Косово/Босна и Херцеговина. Това отразява моментното им състояние по пътя към членство, но не е недопустимо някоя държава да напредне, а друга – да изостане. Неколкократно е подчертана необходимостта от работещо и правно обвързващо уреждане на отношенията между Сърбия и Косово, което мнозина погрешно изтълкуваха като условие за признаване, каквото не са извършили и някои от членовете на ЕС. Всъщност Брюксел иска стабилна гаранция, че присъединяването на Сърбия няма да попречи на интеграцията на Косово; т.е. изискването е за същинска нормализация на отношенията между Белград и Прищина, а не за формалния акт на признаване. Друг съществен момент е изискването за пълно привеждане на националните външнополитически позиции в съответствие с тези на Общата външна политика и политиката на сигурност. През тази обтекаема формулировка прозират санкциите, наложени след анексията на Крим през 2014 г. Макар на този етап това да е условие с пожелателен характер, не бива да подценяваме трусовете от подобно решение в Сърбия например, ако отношенията между ЕС и Русия все още са обтегнати към датата на присъединяване. (Черна Гора и Албания се присъединиха към санкциите още през 2014 г.) В стратегията е щрихована и пътна карта към членството на най-напредналите държави. ЕК отбелязва и необходимостта от по-широко застъпване на квалифицираното мнозинство в самите европейски институции преди бъдещо разширяване – обективна необходимост при съюз от тридесетина държави.

Като стимул за западнобалканските държави в приложение към Стратегията ЕС предлага мерки, групирани в шест области. За най-значими бих отличил дългосрочната мисъл при приобщаването на региона към две от ключовите начинания на този състав на ЕК – Дигиталния единен пазар и Европейския енергиен съюз. И макар всички инициативи за свързаност, сътрудничество и развитие да изглеждат добре на хартия, те все още са твърде схематични, за да бъде оценено тяхното влияние. Най-вероятно те ще придобият плът и цифри в идните месеци – на срещата със западнобалканските лидери в София през май и на Европейския съвет през юни. Бих обобщил Стратегията като опит за повишаване на кредибилността на перспективата за членство без поемането на неотменими ангажименти.

В този процес България не е източник на политики, но е ценен техен проводник като културно близка страна, извървяла същия път. Благоприятното съчетание на външнополитическа наложителност за Европа и вътрешнополитически позитив за кабинета произвежда инерция, която не трябва да се губи с края на Председателството или при смяна на правителството. За България членството на Западните Балкани в ЕС е въпрос от първостепенно значение и няма нищо по-естествено от това тя да е сред най-гласовитите поддръжници на разширяването в Брюксел. При това не по задължение, в месеците начело на Съвета, а по убеждение, до успешния край на процеса.

И следвайки логиката на източното разширяване, при наличието на подходяща конюнктура в самия ЕС, на западнобалканските държави им предстои огромно усилие за изпълнение на критериите от Копенхаген, което да доведе до тяхното присъединяване в рамките на десетилетие. Или?

Този сценарий е труднопостижим не само поради различния политически контекст в региона и наследството на войните от 90-те, но и поради явните сега грешки на източното разширяване. Малцина в началото на века предполагаха, че именно държавите, за които бе най-присъщо да се завърнат в Стара Европа след травматичния тоталитарен опит – Полша и Унгария, и в по-малка степен Чехия и Словакия – ще отбележат подобен демократичен регрес десетилетие по-късно. Днес изглежда очевидно, че никое демократично достижение не е неизменно, още повече в млади демокрации с крехък правен ред. Затова е и слабо вероятно ЕС да поеме риска редица балкански държави да станат съюзници на открито антилибералните и евроскептични Варшава и Будапеща в европейските институции.

Но не към Орбан или към Качински гледат западнобалканските лидери – никой не тръпне да бъде тринадесетият на трапезата, – а към българския министър-председател, при това, навярно със завист. Ако срещу Полша има задействана процедура по чл. 7 от Договора за Европейски съюз, а с Виктор Орбан европейските лидери общуват само при необходимост, то Борисов и неговият пореден кабинет съчетават в себе си наглед невъзможни противоречия. Срастването на политическа, икономическа и медийна власт вътре в страната трудно се вписва с широката европейска легитимност, с която българският премиер се ползва, но това има своето обяснение. Погледнато от Брюксел, той е ценен партньор в отношенията с регионалните сили (Турция) и предвидим политик, който няма да ветира бъдещи реформи в ЕС. Европейските лидери открито го предпочитат пред откровено проруската парламентарна опозиция, която би поставила България по-близо до Вишеград, и пред смътната перспектива фрагментираните извънпарламентарни сили да разширят своята подкрепа. Затова и не е чудно, че извръщат поглед ежегодно, когато докладите по Механизма за сътрудничество и проверка изследват отсенките на липса на резултати в борбата срещу корупцията. В известен смисъл България е най-стабилната стабилокрация.

Какво следва, ако ЕС не желае да разширява евроскептичния лагер сред своите членове, нито пък да подпечатва още една стабилокрация с европейски фондове? Решението на тази заплетена дилема е в разграничението между членство (което е двоична категория) и интеграция (която има различни степени). Един от изтъкнатите изследователи в областта определя 12 степени на интеграция (8 преди формалното членство и 4 след него), започвайки с липса на институционализирани отношения и завършвайки с пълна интеграция в ядрото на ЕС [1]. При това всички те – освен асоцираното членство, присъстващо в Римските договори от 1957 г. – възникват не по замисъл, а поради практическа потребност при конкретни обстоятелства, когато настоящата степен на интеграция е недостатъчна, а следващата – недостъпна. Няколко примера с променлив успех: ЕС предлага на франкистка Испания търговско споразумение наместо асоцирано членство през 1967 г.; съшива статута на кандидат за членство за тези страни, които не са в състояние да започнат преговори през 1997 г.; и налага мониторинг на България в областите, в които не е достатъчно подготвена, при нейното присъединяване през 2007 г.

Уроците от източното разширяване и днешната европейска реалност на много скорости подсказват, че именно това е най-вероятното развитие – допускане на западнобалканските държави до степен на членство, която свежда до минимум потенциалните негативни последици за ядрото на ЕС. Когато регионалният контекст – както сега – изисква засилване на интеграцията без кандидатът да е подготвен, ще бъдат създадени и нови степени: частично участие в политики, механизми за контрол, преходни периоди и пр. Това навярно разваля романтичното схващане – и без това разклатено от нашия опит – за единично мащабно усилие за присъединяване, което да разреши проблемите на държавите. Наместо това трябва да приемем далеч по-прозаичната представа за дълъг процес на интеграция преди и след формалното членство, от който, впрочем, не изключвам и България, чакаща чакалнята на еврозоната и дълго дебнеща Шенген.

 

[1] Schimmelfennig, F. (2016). Good governance and differentiated integration: Graded membership in the European Union. European Journal of Political Research, 55(4), 789-810.

Велислав Иванов (р. 1988) е възпитаник на СУ „Св. Климент Охридски“ и Университета в Единбург, Великобритания. В академичните си публикации изследва евроинтеграцията на Западните Балкани. Автор е на сборника с разкази „Образи и отражения“ (ИК „Колибри“, 2017).

Още от автора

No posts to display