0
1105

Пратеник

azahariev

„…Човек направо чудовищен, пигмей, със свинска глава и очи като на къртица, с къса, широка, гъста и прошарена брада, опозорен с шия, не по-дълга от един пръст, с гъсти и дебели косми на главата като на еримантския глиган, черен като етиопец, когото не би искал да срещнеш посред нощ, с огромен корем и плосък задник, с прекалено дълги за ниския му ръст бедра, но с по-малки прасци, съразмерни с неговите пищяли и стъпала, облечен в богато украсена, но доста стара вмирисана и избеляла вълнена дреха, обут в сикионски сандали, с невъздържан език, истинска лисица, склонен да лъже и мами като Одисей.”

Такова неподражаемо със своя колорит описание на една от най-важните и значими фигури в историята на Европа ни е оставил в писанията си епископ Лиудпранд, живял през десети век.

Портретът, направен от Лиудпранд Кремонски, е изображение на василевс. В нарисувания  от духовника образ е представен, несъмнено талантливо, художествено и духовито, самият Никифор Фока. Такъв го е видял неговият съвременник Лиудпранд. Четейки написаното от доверения и приближен на Отон I духовник, човек неволно се сеща за добродушните шегичките в някои днешни американски и западноевропейски комедийки, в които хора, плътно окосмени и по гърба, обикновено имат някаква родова връзка с Балканите.

„Доста по-различен се е видял Никифор Фока (963-969) на Лъв Дякон: „Цветът на лицето му беше по-скоро тъмен, отколкото светъл…брадата-с правилна форма, леко прошарена на бузите. Тялото му беше леко прегърбено и набито, гърдите и плещите-твърде широки, а по мъжество и сила напомняше славния Херакъл. По разум, целомъдрие и способност да взема правилни решения той превъзхождаше всички хора, родени в неговото време.””

Впечатленията, натрупани по време на престоя на епископа от 120 дни в столицата на Византия, Лиудпранд  Кремонски е събрал в съчинението си „Пратеничество в Константинопол”. Това произведение на седновековния историк и писател вече можем да четем и на български, благодарение на проф. Лиляна Симеонова. Българският том с творби на епископ Лиудпранд от Кремона е издание на издателство „Изток -Запад” и освен „ Пратеничество в Константинопол” съдържа още и съчиненията „Разплата” и „История на Отон”. Преводът на професор Симеонова, придружен от нейния коментар и пространен предговор вече получи наградата на Съюза на преводачите за превод в областта на хуманитаристиката.

През средновековието епископ Лиудпранд не е от най-преписваните и разпространявани автори. Интересът към него нараства чувствително в началото на модерната епоха и съвпада със зората на ерата на печатната книга. Този интерес се засилва особено много през седемнайсети век. Тогава  се появяват няколко издания на основните произведения на епископ Лиудпранд, които излизат в Париж, Антверпен, Милано. Въпреки че събрани в едно съчинения от този автор биват отпечатани за пръв път едва през деветнайсети век, две столетия по-рано той вече е един от най-често издаваните и най-четени в оригинал писатели от средновековния период. Бихме могли да потърсим причините за този интерес във факта, че Лиудпранд описва събития, свързани с появата на Свещената Римска империя, с управлението на нейния първи император – Отон и с междудържавните отношения по негово време. Теми и реалности от миналото, които със сигурност са изглеждали особено привлекателни и релевантни във времена, доминирани от Трийсетгодишната война и от опитите за намиране на рационална основа, на която да бъдат поставени отношенията между държавите в Европа. Една епоха, заета с идеята за намирането на модел, с помощта на който да бъде разрешен проблемът за границите между отделните държавни образувания вътре в Свещената римска империя, както и да бъде утвърдено статукво, гарантиращо териториалния интегритет на всички и бъдеще в мир. Стремеж, намерил в крайна сметка израз в една система или платформа, закрепена със сключването на Вестфалския мирен договор.

От друга страна, трябва да се вземе предвид и самият стил на Лиудпранд Кремонски, съчетаващ документалното начало с една силна и много жива линия на повествуване, в която личното присъствие на автора, неговите преценки и позиции не се премълчават, а се заявяват със самочувствието на уверен  в своя критерий съдник. Може би и тази особеност на текстовете на епископ Лиудпранд позволява да бъде включена в обяснението за това какво стои зад чара, който неговите писания са излъчвали в Европа от зората на Новото време.

Прелюбопитно е да се прочете и разбере като какъв е видял Лиудпранд от Кремона по време на своята мисия в Константинопол този световен град и представителите на най-висшата светска и духовна власт във Византия.

На места от изреченията на Лиудпранд струи желанието на автора да бъдат разкрити  недостатъците на „гърците” и дори да бъде убедително показано, че те са изостанали и недодялани, бъдат ли сравнени с император Отон, неговия двор, нравите и обноските в него. Това настроение и този дух са напълно разбираеми, тъй като непосредствени адресати на съчинението на епископа са били самият Отон I, неговият син Отон и съпругата на императора -Аделаида. Мисията, с която е бил проводен във византийската столица Лиудпранд  Кремонски, се заключавала в отправянето на предложение от името на „свещения цезар” Отон за династичен брак. Затова съчиненият от духовника на висока служба при император Отон разказ е трябвало да изпълнява и функцията на доклад за развоя на пратеничеството и за резултатите от него. Както става ясно от думите на Лиудпранд,  в Константинопол той срещнал надменна и направо насмешлива реакция на идеята „родена в пурпур” принцеса да стане съпруга на престолонаследник със саксонско потекло. Особено ценен като свидетелство за българската средновековна история е аргументът, с който Лиудпранд се опитва да парира изтъкнатото от византийска страна неравенство между страните в един такъв евентуален брачен съюз. Лиудпранд пише:”Аз им казах:”Не може да не знаете, че на моя господар (Отон I) се подчиняват славяни, много по-силни от краля на българите Петър, който е женен за дъщерята на император Христофор.” Те рекоха:”Да, но Христофор(Лакапин) не беще порфирогенет.””

Престоят  на Лиудпранд  в Константинопол добавя още към недоумението му, породено от начина, по който официалната византийска власт се отнася към българите.  Една среща с тях предизвиквайки у него твърде неприятни емоции и явно затвърждава предварителното му убеждение, че са непоносима досада. По време на пиршество, дадено лично от императора, епископът от Италия с огорчение установява, че е предвидено българските пратеници да седят по-близо от него до василевса. На Лиудпранд му е трудно да преглътне това, а учудването му е огромно, тъй като българите са облечени по варварски обичай. Обяснението, което получава от самия брат на император Никифор, го довършва: „Независимо, че този пратеник на българите е – както казваш и това е вярно – остриган, неумит и препасан с бронзова верига, той е патриций и ние смятаме, че не е редно да предпочетем пред него един епископ, особено от франките. И понеже знаем, че ти намираш това за възмутително, сега няма да ти позволим, както си мислиш, да се върнеш в квартирата си, а ще те заставим да вечеряш със слугите на императора в отделно помещение.” И всичко това се случва с епископ Лиудпранд от Кремона след тържествената литургия в деня на първовърховните апостоли Петър и Павел, отслужена в константинополския храм „Свети апостоли”. След края на, по неговите думи, „многословните, жалостиви песнопения”.

Заслужава си тук да бъде цитирано и едно друго сведение, дадено от Лиудпранд,  което представлява изключително ценна информация за някои моменти от етнокултурната идентичност на германските народи, населяващи в тогавашната епоха северната част на Апенинския полуостров. Точно този регион за тях бил онова, което те наричали „Италия”. Ето какъв разговор се е провел между Лиудпранд и Никифор:„Вие не сте римляни, а лангобарди!” Той искаше още да говори и ми махна с ръка да замълча, но възбуден, аз казах: „Историографията е установила, че братоубиецът Ромул, на чието име римляните са се нарекли, е бил копеле, т.е. бил е роден от прелюбодеяние, и си намерил убежище, в което привлякъл изпаднали длъжници, избягали роби и убийци, заслужаващи смърт за стореното от тях. И като събрал около себе си голям брой такива хора, той ги нарекъл римляни. Това е благородният произход на онези, които вие наричате космократори, сиреч императори. А пък ние-това ще рече лангобардите, саксонците, франките, лотарингците, багоарците, свевите и бургундионите – толкова ги презираме, че когато сме ядосани на врага си, го наричаме не с друго обидно прозвище, а „римлянино!” За нас названието „римляни” включва всичко долно и презряно, всякаква проява на алчност и разточителност, всякакво мошеничество или каквито и да било други недостатъци””

Съчиненията на Лиудпранд Кремонски са повече от заслужен разкош за днешната българска четяща публика и чудесен принос към разширяването на зданието от текстове, разкриващи на български език богатствата на европейското средновековие. Преводът на професор Лиляна Симеонова предава майсторски скокливия, много динамичен, бързо сменящ оборотите темпоритъм на Лиудпранд и направо по „либертински” игривата за стандартите на онова време прямота на авторовите намеси, забележки и коментари. Едно великолепно издание, част от монументалния градеж на „Изток – Запад”  в полето на важните за развитието на българската култура преводни текстове.

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).
Предишна статияБоб Дилън с Нобеловата награда за литература
Следваща статияБолки и утехи