0
710

Предизборен клип

DEnev

Селото, снимано с дрон, сякаш го има. Къщите стоят, виждат се покривите, дворчетата. Но ако се разходиш в него, ще видиш, че това е лъжа. Като празна шушулка е селото. Празно е. Ще чуеш как ръждясалите панти на някоя дворна врата, която се е отворила сама, скимтят и вият, с един и същ протяжен звук, сякаш вие вълк. И в ясната тишина наоколо този вълчи глас расте, нови и нови концентрични кръгове от този страшен вълчи глас се разнасят все по-надалеч и надалеч, но старите кръгове от воя не изчезват, не утихват, а укрепват, надебеляват и чуваш! скърцането на пантите престава да е случаен звук, защото се е превърнало в мелодия.

Това биха могли да бъдат началните кадри на филма. Сега задължително малко операторски хватки. Близък план на калинка върху подкожушена от влагата стена, близък план на паяк, който тъче ли тъче своята паяжина…

Неспирният вълчи вой на пантите.

Едно празно лястовиче гнездо под протеклата стряха.

И тук вече могат да гръмнат барабаните. И после да се включи целият оркестър.

Спокойно. Сега ще видим и оркестъра. Това е истински оркестър, разположен на площада на селото. Бил е хубав площад, но сега под асфалта вече са тръгнали подземните вени, пукнатините, коренищата. Отсреща, върху стената на читалището, има голяма фреска на жътварка, която пее своята песен. Всички оркестранти са облечени официално, с костюми и рокли, с черни костюми и рокли. Само че са боси. Всичките до един. Красивите голи рамене на жените, лъковете  на цигулките се плъзгат сякаш по ключиците им, блясъкът от копчетата за ръкавелите на мъжете, който реже като нож очите на зрителите.

Но какво става сега? Един от оркестъра спира да свири и бавно започва да се отдалечава. После още един. Това не пречи на мелодията, защото останалите свирят. Свирят ли свирят.

После още един.

Но останалите свирят.

И тук пак чуваме вълчия вой на пантите, вграден в мелодията, много по-съвършен, но и много по-зловещ.

Още един си тръгва, отдалечава се.

Последен остава диригентът, както може да се предположи. Той продължава да размахва своята палка и чудно нещо, мелодията продължава да звучи, въпреки празните столове на оркестрантите насред площада на селото и тъжните, мълчаливи инструменти, подпрени на тях.

Но и диригентът оставя внимателно палката си на асфалта и също си тръгва. Върви бос нанякъде, смалява се.

И мелодията също спира. Остава само онзи познат ни вече звук от ръждивите панти на люшкащата се врата – онзи вълчи вой.

Мисля си, че от този сюжет би станал чуден предизборен клип. Още има време да се произведе, имаме достатъчно професионалисти.  Нещо повече – няма защо и селото кой знае колко да го търсим. Достатъчно е да затворим очи и да забодем пръста си в картата на България. И после да ги отворим. Където сочи пръстът, там вървете.

Нали запомнихте? Първо ще снимате с дрон.

Как беше нататък…

Селото, снимано с дрон, сякаш го има. Къщите стоят, виждат се покривите, дворчетата. Но ако се разходиш в него, ще видиш, че това е лъжа. Като празна шушулка е селото. Празно е. Ще чуеш как ръждясалите панти на някоя дворна врата, която се е отворила сама, скимтят и вият, с един и същ протяжен звук, сякаш вие вълк. И в ясната тишина наоколо този вълчи глас расте, нови и нови концентрични кръгове от този страшен вълчи глас се разнасят все по-надалеч и надалеч, но старите кръгове от воя не изчезват, не утихват, а укрепват, надебеляват и чуваш! скърцането на пантите престава да е случаен звук, защото се е превърнало в реквием.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияСимон и гадаринците
Следваща статияВсеки от нас е в състояние да окаже съпротива