Хайне нарича глупак всеки, който „се опитва да прикрие собственото си нищожество със заслугите на своите предци”, а Шопенхауер добавя, че с достойнствата на нацията си тръгва да се гордее само онзи, който няма с какво друго да се възгордее, сиреч човек без свои собствени, свои лични качества и достойнства. Винаги са ме учудвали хората, които се кичат с героизмите, победите и постиженията на народа си – дори тези героизми, постижения и победи да са, което рядко се случва, не въобразени, а действителни. (Достатъчно е само да си припомним как най-българинът от всички българи – Бай Ганьо – се гордееше, че е наследник на Крум Страшний.) Подобни люде има навред по света, на родните Балкани обаче те са като че ли в небивало изобилие. Обстоятелство, което само засилва недоумението ми.
А недоумявам, защото за мен да се гордееш с героиката на националните ни герои, значи да крадеш, да ограбваш нацията ни, значи да си присвояваш чужди заслуги и да се кичиш с чужди лаври, да си присвояваш исторически завоевания, които не са твои и за които ти с нищо, с нищичко не си допринесъл. Дори националната ни история да е препускала през вековете от подвиг на подвиг, а тя по-скоро от предателство на предателство е препускала, дори дедите ми поколение след поколение да са ковали победа след победа, всичките им триумфи са си техни, а не мои. Както са техни, а не мои и всичките им поражения и позори. Но пораженията и позорите им ние тактично премълчаваме – те нека си кротуват в дебрите на историческото минало. Минало, от което ние прагматично ще извикаме на дневен ред, ще реанимираме и актуализираме само блясъка – реален или нереален. И като че ли по-скоро нереален, отколкото реален, но това нас не ни смущава – важно е всичката (реална и нереална) слава на предците да озари и нашего брата, да полепне и по нашия доблестен лик, да украси с еполетите си и нашите рамене. Само така се оползотворява и осребрява национално минало, само така се става син на юнашко племе. Едно юначество със съмнителна историческа достоверност и с още по-съмнително актуално морално алиби. А всичко това поставя под съмнение и синовността.
Най-зрелите народи учат от паденията и злополучията на чужди народи – незрелите народи и от собствените си падения и злополучия отказват да се поучат. Зрелите народи оползотворяват националния си исторически опит, като превръщат миналото в учител на настоящето и в надежда за бъдещето – незрелите впрягат националната си история в колесницата на нечисти и користни актуални политически интриги, вероломства, мракобесия. Най-ловки демагози в този смисъл са тоталитарните режими – и родното комунистическо господство го доказа убедително. За да засити ненаситното тщеславие на номенклатурния ни елит, само допреди броени десетилетия партийната идеологическа пропаганда манипулираше и фалшифицираше с твърда ръка националната ни история, дописваше и пренаписваше я така, че провъзгласяваше масови убийци, престъпници и злодеи за благородници и герои, превръщаше ги дума по дума от чистокръвните палачи на народа, които бяха, в народни любимци, в далновидни вождове и учители, в пътеводители към националното ни бъдеще – светло и комунистическо. „Тежко на онази нация, която има нужда от герои” – предупреди преди повече от половин век носителят на Сталинска награда за мир Бертолт Брехт. Едно недочуто и до днес на родна земя предупреждение. Университетските ни учебници по дисциплини (науки не бих ги нарекъл) като история на БКП, история на КПСС, история на международното комунистическо движение и научен комунизъм, както и цялото ни гражданско битие, бяха пренаселени от измислени величествени подвизи на измислени герои и героини. Те бяха не само измислени – те бяха и нищожества, които обществените декоратори от отдел „Агитация и пропаганда” скоропостижно преобличаха в доспехите на величия. А доколкото с прехода към демокрация ние, българите, за разлика от останалите източноевропейски държави, така и не съумяхме да преработим подобаващо тоталитарното си минало, легитимираните като истини фалшификати на партийната идеологическа пропаганда не само се съхраниха, а бяха и обогатени и доразвити – вече под ласкавото слънце на демокрацията. Която, както виждаме ден след ден, не ни попречи да възродим и монументализираме онези бесове и демони, които довчера ни водеха с бодра стъпка и песен на уста към собствената ни морална, икономическа и екологична гибел. Така всички ние сме на път да превърнем най-колосалното зло в цялата си хилядолетна национална история от зловещо тоталитарно минало в настояще, а от настояще – в бъдеще.
Наблюдавайки неравния ход, с който отделните страни от бившата Съветска империя се придвижват от унаследената диктатура към новоизгряващата демокрация, един блестящ полски есеист стигна до извода, че „на народите с къса памет са им дълги преходите”. Нашият, българският преход се оказа от най-дългите – той още не е приключил. Казано по-откровено, ние още не сме излезли от тресавището на тоталитаризма. Който още владее гражданското ни съзнание. Готови да заменим новопридобитите си права и свободи срещу старото робство, ние още копнеем (къде явно, къде скрито) по добрите стари времена, мечтаем да бъдем отново одържавени от майката държава. Да товариш едно общество или едно ведомство (а държавата е ведомство) с подобни патерналистични пълномощия, да превръщаш държавния апарат в свой донор, а себе си – в негов реципиент, значи да се самозаробваш. Защото всеизвестно, многократно потвърдено през вековете и хилядолетията е, че една държава, която е в състояние всичко да ти даде, е в състояние и всичко да ти отнеме. Абсолютно всичко – и преди всичко самоличността ти. Познавам немалко безкористни индивиди. Като редки, като много редки изключения познавам дори безкористни държавници. Безкористни държави обаче не зная – ни една! Такава властна, такава овластена собственоръчно и от теб, и от твоя избирателен глас държава ще овласти съответно и теб – тя е обиграна в стопанисването и на национални бюджети, и на цели нации. И ако тази държава копнее за вчерашното си тоталитарно пълновластие, тя ще те зароби отново – независимо от промененото статукво. И, което е най-пагубното и най-мазохистичното, ще го направи не като комунистическия режим срещу твоята съпротива, не срещу теб, а редом с теб, с твоето съдействие – с твоето действие и с твоето бездействие ще го направи.
Хубаво е да го знаем и да си го припомняме. Особено днес, в навечерието на задаващите се избори. Които трябва да бъдат наши собствени – така, както е наш собствен и животът ни. В случая безучастието, неучастието в изборната кампания е предателство не само към нацията, а и към нас самите – гражданско и дори морално себепредателство е. Да не гласуваме, защото, видите ли, и едните, и другите са маскари, не е логика на Алеко – логика на Бай Ганьо е. Така че ако в предстоящия изборен ден решите отново да отидете за гъби (октомври е подходящ месец за гъбарство), знайте, че вместо вие да решите собствената си съдба, ще я решат гъбите. Еманципираният гражданин гласува – за разлика от гъбата. Ако ли пък сте надраснали духовно и демокрации, и диктатури и гласуването за вас е плебейщина, ако решите, че махленската урна е ниска за вашия исполински ръст, припомнете си предупреждението на Платон: онзи, който реши, че е прекалено извисен, за да се занимава с политика (а изборите са си чиста проба политика), е осъден да бъде управляван от негодници. При което чрез безучастието си той обрича, превръща от гражданин в гъбарин не само себе си, а и нас, участващите…
