0
2202

Предизвикателството да бъдеш различен

„Чудо“

За две заглавия, които „нагазват“ в темата за различността и се справят успешно с намерението да подплатят един самостоен сюжет с актуално етическо послание.

Понякога в киното е трудно да се каже къде минава границата между ненатрапчивото внушение и популизма. И дали очевидността на идеите, въплътени в дадена филмова история, зависи от качеството на разказа, от жанра или от уменията на режисьора… За разлика от поучителността на „Формата на водата“ (когато зрителите са се отегчили достатъчно, за да прозрат злободневния морализъм отвъд философско-сантименталната приказка), две други заглавия „нагазват“ в темата за различността и се справят по-успешно (и същевременно по-непретенциозно) с намерението да подплатят един самостоен сюжет с актуално етическо послание. Между мюзикъла („Най-великият шоумен“) и семейната драма („Чудо“) понякога лесно се хвърля мост, парадоксалното в случая е как тези преобладаващо комерсиални жанрове са произвели филми, които много по-непринудено прокарат философските идеи за толерантността, без нито за миг да полагат усилия, надхвърлящи добре написания сценарий и естествените човешки емоции.

„Най-великият шоумен“ е пример как биографичният елемент се трансформира в абсолютно различен жанр, докато „Чудо“ звучи толкова автентично, че си направо изненадан, когато откриеш, че десетгодишният Оги е плод на фантазията на писателката Ар Джей Паласио. „Изродите“ от цирка на Финиъс Барнъм предизвикват едновременно потрес, съчувствие и възхищение, същото се отнася и за малкия Оги Пулман. И въпреки че „приемането от обществото“ е позиционирано по различен начин във фабулата на двата филма, зрителите едва ли ще се подразнят от сантименталната нотка (като в американски сюжет), защото през цялото време вниманието им ще бъде ангажирано с музикални фойерверки или детски прозрения.

„Най-великият шоумен“

Режисьорският дебют на Майкъл Грейси дава възможност на Хю Джакман да разгърне пълния си артистичен потенциал. Вдъхновен от етап (при това доста късен, за разлика от представеното на екрана) от живота на американския шоумен, бизнесмен и политик Финиъс Тейлър Барнъм, „Най-великият шоумен“ е прекрасен мюзикъл, заради което ще му простите дребните сюжетни предвидимости. Историята за малкия Финиъс, който иска да надскочи средата си, да се ожени за момичето на мечтите и да кара хората да се усмихват, балансира със стремежа на порасналия г-н Барнъм за още и още признание (от висшите кръгове на обществото), одобрение, слава. Същевременно отношението му към деформираните хора варира между приемане като равни и „злоупотреба“ – ако интерпретираме така бизнеснюха на Финиъс за тяхната „търговска стойност“ като забавление. Филмът не задълбава в тази посока, защото, въпреки че се срамува да ги представи пред високопоставените си гости, шоуменът вече им е дал възможност да изкарват прехраната си с това, което умеят най-добре – да се забавляват под купола на цирка. В общественото противопоставяне между „изроди“ и „нормални“ Финиъс често остава някъде по средата, но това вече не е въпрос на приемане и отхвърляне на другостта, а по-скоро психоаналитично „избиване на комплекси“. Така, ако се вгледате по-внимателно в този филм, ще се окаже, че отвъд романтичната линия и битката на „различните“ за човешко отношение, има тема, по-значима от тази за толерантността и биологичното равноправие на хората, и това е стремежът за себедоказване на всяка цена, който може да те осакати духовно. Защото „Великият пътуващ музей на Ф. Т. Барнъм“ – освен забавление за масите – е опит да се изтъкне пред света, че едно бедно момче е не по-малко успял мъж от горделивите господа с прекрасни къщи и наследствено високомерие. Реално погледнато обаче, не ви се налага да имате предвид всичко това, за да се насладите на чудесния спектакъл от песни и танци под купола на „Най-великият шоумен“.

„Чудо“

В „Чудо“ липсва образът на посредника между „различните“ и „нормалните“. След 27 операции 10-годишният Оги Пулман може да чува, вижда и диша, но все още страда от лицева деформация, което е голямо предизвикателство, когато за пръв път тръгва на училище. Стивън Чбоски, автор на романа и режисьор на филма „Предимствата да бъдеш аутсайдер“ (2012), се е заел с екранизация на бестселъра на Ар Джей Паласио и му се е получил чуден филм, който далеч надхвърля стандартната мелодрама за човек (и още повече дете) с физически недъг. Не че не трябва да приготвите кърпички, но наистина е интересно как сюжетът успява неусетно да надскочи клишетата за страданието на различния, ужаса и съчувствието на околните, загрижеността на родителите и детската жестокост и да се впусне във философско разсъждение за ползата от това да се открояваш, подкрепено от много добра история. Никой не се опитва да убеди малкия Оги, че изглежда не по-зле от връстниците си, посланието е, че всеки е ценен такъв, какъвто е. И после си спомняте  крилатата фраза от „Малкия принц“ за онова, което е невидимо за очите… Но „Чудо“ не е филм само за Оги, той е разделен на отделни глави за всички, които порастват покрай него: по-голямата му сестра Виа, която се чувства „невидима“ вкъщи; приятеля му Джак, чието семейство има финансови затруднения; татко Нейт, който се чувства безпомощен и се опитва да пребори проблемите с чувство за хумор; и мама Изабел, забравила да живее живота си, за да бъде винаги на разположение за Оги. „Светът не се върти около теб“ е реплика, която отрезвява всяка назряваща драма. Освен това помагат героите от „Междузвездни войни“, които съпътстват всекидневието на момчето; скафандърът, който го предпазва от шокираните непознати; и самоиронията, в която Оуен Уилсън (в ролята на Нейт) е спец, но малкият Джейкъб Тремблей е талантлив ученик. Различността не е бреме, а дар от съдбата.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияКраят на постреволюционната утопия
Следваща статияЗа Мърквичка
и минотавъра