0
235

Предизвикателство по принуда

st2
Стефан Командарев, снимка Стефан Джамбазов

Какво се случва тук и сега? С кинорежисьора Стефан Командарев разговаря Стефан Джамбазов.

„От няколко години посоката ми е тази – какво се случва тук и сега. Ако искаме нещо да променим и оправим, първата стъпка в тази посока е да покажем нещата, каквито са, без да се лъжем. Така си виждам ролята”. Това казва кинорежисьорът Стефан Командарев в разговор за сайта „въпреки.com”.

И продължава: „Направих достатъчно филми за миналото и мисля, че тази тема се изчерпа, поне при мен. В момента нещо, което много повече ме вълнува, е какво се случва тук и сега, днес и в България. Мисля, че се случват достатъчно интересни неща за кино – драматични, трагични, комични и всякакви други събития. И от това, което се случва тук и сега, зависи и нашето място в този свят. И друго, което все повече не ми дава мира – бъдещето на нашите деца. Какво става с тях, какво се случва с тази държава, доколкото все още я има. Какво ще се случи в следващите 10-15 години, къде ще живеят децата ми, къде ще е родината ми? Смятам, че това са важните въпроси”, казва Стефан Командарев.

През последните години той направи няколко много важни и интересни филма с поглед към миналото. Сред тях са „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” и „Съдилището”. И двата бяха българските предложения за Оскар в категорията за чуждоезичен филм, като „Светът…” беше и в краткия списък за номинациите за престижната награда. Сега Командарев работи по нискобюджетен филм с шест истории в шест таксита, случили се за една нощ в София. Спечелил е първо място в НФЦ на сесия за нискобюджетни филми. Работят го двамата със сценариста Симеон Венциславов. Повечето истории са истински, а само една е по разказ на Чехов – „Мъка”.

st1
Стефан Командарев, снимка личен архив

Питаме го какво се случва и какво не се случва у нас. „Много трудно можем да изчерпим нещата с един разговор. Случват се много неща. Първо, ние сме на особено място – геополитически, на много ветровито място и кой знае какво ще се случи в следващите години. Дай Боже, всичко да бъде оптимистично. Светът като цяло не отива на добре. Имаше наблюдения преди време, че в момента политиците в света са от първото поколение, което не е преживяло война и няма собствен житейски опит от война, и някак си затова една стъпка към войната изглежда все по-лесна. Човек, който няма опит, си я представя като компютърна игра – натискаме едни копчета и нещо се случва. Това е непосредственият проблем”, казва Стефан Командарев. И добавя: „Другото, което се случва, и то не е само в България, а в целия свят – кризата на неолиберализма, изчезването на средната класа, обедняването на хората и засилването на неравенството, дълговете, кризата в образованието, в културата, в ценностите…“

Връщаме се към киното. Спомняме си, че докато започне да снима „Светът е голям…”, имаше много варианти на сценария. Не изцежда ли това първоначалната емоция, към която се тръгва при един филм?

„Не, не. Често ми задават този въпрос. При „Светът е голям…” бяха 15 варианта, при „Съдилището” – 10. При „Съвместимост”, каквото е работното заглавие на филма с такситата, засега са 11 и най-вероятно ще направим още един до началото на снимките. Това по света е нормално. Учили са ни, че в Европа един сценарий узрява за екран между 11-ия и 16-ия вариант на сценария. Това си е нормален път за един сценарий – на развитие, на узряване”, казва режисьорът.

И все пак не започваш ли да „мразиш” филма, преди да си го заснел? „Не, не. Ти не работиш сам. Тук е ролята на всички тези програми по кинодраматургия, скрипт консултанти, скрипт доктори, от които непрекъснато получаваш някакви съвети, непрекъснато променяш някакви неща, те ти дават своята обратна връзка. Така се работи професионално по света. Не работата по сценария отнема много време. Много повече време отнема работата по финансирането. „Светът е голям…” го правихме осем години, защото трябваше да се съберат парите, а не защото сме направили 15 варианта на сценария. За „Съдилището” бяха 5 години. А сега поради това, че съвсем съзнателно тръгнах към нискобюджетен филм, който е евтин, действието се развива в София в днешно време, успяхме да постигнем от началото на работата до започването на снимките да мине година и половина. За мен е абсолютен рекорд, а ние пак сме си направили 11 варианта на сценарий”, споделя Командарев.

st5
„Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”

Питаме го дали нискобюджетният филм е посоката, в която би трябвало да върви и българското кино. Знаем драмите с финансирането, с държавната субсидия, с недостига на средства.

„Мен ме притеснява думичката „би трябвало да се върви”. Ние сме принудени да вървим. В цяла Европа е така. В цял свят парите за култура ще стават все по-малко и по-малко, година след година. Колкото и да не му се иска на човек, той трябва да се съобрази с това положение. Вместо да жертвам 10 години, за да се опитам отново да финансирам нещо сравнително по-скъпо, както беше „Светът е голям…”, аз предпочитам да работя и да снимам. Затова се насочих към нещо подобно. Винаги липсата на пари може да се компенсира с оригинални идеи. Но не бих искал да кажа, че това е хубаво. Причината е, че парите за култура, за духовност, стават все по-малко в цяла Европа и това е факт. По принцип редно е да я има цялата палитра филми – и по-евтини, и по-високобюджетни. Четох за новия закон за киното, който приемат в Румъния. Нещо, за което естествено ние само можем да мечтаем и да си приказваме години наред. Но там отиват все повече и повече към диференциация на различните видове филми, що се отнася до тяхното финансиране – по отношение на продукцията и бюджета на филма. Въвеждат и термина „филми с микробюджет” – до 60 хиляди евро. Има с нисък, среден и висок бюджет. Целта е да го има цялото разнообразие от различни видове филми”.

Какво трябва да се промени в българския закон за кино, според него? А и в отношението към културата … „Аз винаги съм твърдял, че в България между всички политически партии – никакви изключения не правя, има категоричен консенсус по една точка: културата и образованието са последна дупка на кавала. Неслучайно България е на последните места в Европа по отношение на това какъв процент от БВП се отделя за култура и образование. Явно това не е някаква случайност, а устойчива тенденция в годините, целта е България да се превърне в територия със затихващи функции при положение, че образованието и културата от година на година се мачкат все повече и повече. Мисля, че илюзии няма в това отношение. Ясно е, че политическите партии, този т.нар. „политически елит”, няма да имат друго отношение към културата, киното и образованието. Оттам насетне имаме два хода. Единият е да се опитваме, дай Боже, да променим нещо. Това се опитваме от 15 години – за фонд „Кино”, промяна в закона за киното и т.н. Другото е да се опитаме да правим по-нискобюджетни филми, да компенсираме с по-евтини истории, които се случват днес и нямат нужда от големи бюджети”, казва Стефан Командарев. Репликираме го, че това също е някакво предизвикателство. „То всичко е предизвикателство, но предизвикателство по принуда”, казва той.

Впрочем, освен игралните Стефан Командарев има и документални филми: „Хляб над оградата”, „Азбука на надеждата” и „Русенска кървава сватба”. Какво го привлича в едната и другата посока? „Чарът е различен – тръпката, предизвикателство. Когато правиш документален филм, тръпката е да успееш да хванеш действителността, да бъдеш на точното място, да запечаташ нещо интересно, което се случва, да станеш близък с героите си, те да престанат да забелязват камерата.

st6
„Азбука на надеждата”

Сега завършваме един много интересен документален филм. Вече сме на финала. Наричахме го „гробарския филм”, защото изкарахме доста време на софийските гробища. Не става дума за гробари в него, просто го снимахме на гробищата. За един уникален човек – възрастен, пенсионер, с изключително висока култура, отворен хоризонт. Естествено, за да върже двата края, понеже всички знаем с какви пенсии живеят днешните пенсионери, човекът пее в хора на църквата на гробищата. Ако пеят на една служба, им плащат 35 лева общо на целия хор от седем човека. Това се договаря преди самата служба с близките. Много често близките отказват да има хор и певците са свободни. И този човек вместо да чете вестници, да политиканства, когато е свободен, а той има много свободно време, по цял ден почиства и поддържа гробовете на известни български артисти, поети, писатели, интелектуалци, което също е показателно за състоянието, в което се намират България и българската духовност – за отношението към предците.

Гробът на Димитър Талев беше тотално ограбен и съсипан. В рамките на филма този човек положи усилия, свърза се с близките и гробът беше възстановен. Адриана Будевска, Симеон Радев, Алеко Константинов, Стефан Стамболов, Драган Цанков, … десетки гробове, които са в плачевно състояние… И този човек с мотика и гребло ги почиства, поддържа ги. Това е историята в този филм. Мисля, че е много важно да го видят повече хора”, казва Командарев.

Друго е в игралното кино. „Там вече ти създаваш реалността. Ти трябва да създадеш характерите, да създадеш ситуациите. Първо да ги измислиш като сценарист и след това да вдъхнеш живот на всичко, да бъде максимално истинско, за да може този, който го гледа, да му вярва и да се вълнува”.

В документалните „Хляб над оградата” и „Азбука на надеждата” Стефан Командарев разказва за толерантността и разбирателството между различните етноси. Но дали наистина българинът е толерантен? Днес виждаме войнстваща нетолерантност към бежанците у нас.

„Има много митове за българина, че бил трудолюбив, толерантен и т.н. Смятам, че всяка една генерализация не може да бъде вярна. Има българи и българи. Хора и хора. Да не забравяме, че България традиционно се намества в позицията (и май няма шанс скоро да мръднем оттам) на най-бедната държава в Европейския съюз. Не е логично да търсим кой знае колко голяма толерантност в хора, които стават все по-бедни. Нещата са свързани. По принцип имаше едно такова определение за политически културен човек, за политически активен човек, който мисли за страната си, гласува, участва в дебати и т.н. – това може да бъде само човек с все пак минимално материално ниво на живот. Не може да е човек, който непрекъснато мисли как ще оцелее, как ще си върне заемите и т.н. Българите все повече и повече влизат в тази графа. Много трудно такъв тип хора могат да бъдат политически културни, цивилизовани и много толерантни. Според статистиката 48% от българите живеят под и на прага на бедността. Така че, трудно може да вирее голяма толерантност”, казва Командарев.

Той е завършил медицина, преди да започне да учи режисура. Но помага ли му тя в киното?

„Категорично да. Помага ми най-вече, защото е житейски опит. Видял съм живота от една друга страна, която е по-мрачна, но не по-малко реална. Аз завърших медицина, след това започнах да специализирам психиатрия, но заради киното не си довърших специализацията. Но зад гърба си имам шест години следване по медицина, през тия шест години съм давал непрекъснато нощни и съботно-неделни дежурства като санитар в болницата на 4-и километър в София, в мъжко психиатрично отделение. След като завърших, работих в извънболнична клиника по детска психиатрия към Медицинска академия. Завършил съм и допълнителни образования: за дипломиран групов психотерапевт, обучение по психоанализа и т.н., но пак казвам – помагат ми не тези теоретични знания. Нещото, което ми помага, е житейският опит – това, което съм видял; хората, които съм срещнал; нещата, които съм преживял; емоциите”.

„Съдилището”
„Съдилището”

Питаме го, без да генерализираме, болно ли е обществото ни?

„Да, разбира се. Болно е. Големият въпрос е дали изобщо може да бъде излекувано. Всяка болест достига една критична точка, от която вече няма връщане назад. Това е, което аз наблюдавам от десетина години, защото освен това и преподавам в университет, а имам и две деца, които ходят на училище. Наблюдавам, че през последните двайсетина години нивото на образованост и култура категорично стига много ниска точка. Имам приятели, които преподават в Софийския университет, състуденти по медицина, които преподават в Медицинската академия на бъдещите лекари, и всички казват, че това, което идва, е страшно… Друга моя позната, българка, професорка, която преподава в Германия, разправя: „ Докато в предишни години българските студенти бяха от най-добрите, в момента масово се случва – идват български студенти, изкарват една година, виждат, че са неконкурентоспособни като знания, като ниво на обща култура, и след година с подвити опашки се връщат обратно. Всичко това са признаци на нещо, което се случва, и затова въпросът е дали този разпад има възможност да бъде спрян”, споделя режисьорът.

А дали изкуството и киното могат да променят нещо?

„Аз смятам, че помагат. Да речем, филми от типа на „Смъртта на господин Лазареску”, един румънски филм, ето конкретен пример. Дали с помощта на филма, или не, но румънците в момента имат може би най-добрата бърза медицинска помощ в цяла Източна Европа. Позицията на киното е да покаже истината като първа стъпка към някаква промяна. Както ме питаше една приятелка: „Новият филм, който ще правиш, да не е депресарски?”. Аз й казах, че не е в графата „ентъртейнмънт”, но идеята е да се покажат нещата такива каквито са, защото ако искаме нещо да променим, първата стъпка в тази посока е да покажем нещата такива, каквито са, без да се лъжем”, категоричен е Стефан Командарев.

А дали е оптимист, че нещо може да се промени?

„Нали имаше една приказка, че България била страната на оптимистите, защото реалистите отдавна напуснаха. Е, по принцип аз винаги съм бил оптимист и винаги се надявам нещо да се случи, колкото и да е абстрактно това нещо. Оптимист съм, въпреки че нямам много поводи за оптимизъм”, казва режисьорът, който на 28 септември навършва 50 години. Една възраст, която предполага известна равносметка…

Текстът е публикуван в сайта ВЪПРЕКИ.