0
701

Преди Връбница

DEnev

Това беше едно хубаво кафене на ъгъла на две големи улици. Имаше място за маси и столове навън, както и за големите чадъри. Момичетата, които поднасяха кафето, бяха хубави и любезни. На втория път вече знаеха как го пиеш – със захар или горчиво, дълго, късо, силно, слабо. Това кафене години наред беше нещо като мой офис. Паркирах колата на улицата, която все още не беше се превърнала в зелена зона, сядах на някоя масичка, носеха ми кафето и аз провеждах няколко телефонни разговора. Това ми създаваше илюзията, че съм вграден в обществото, че имам задачи през деня, които трябва да свърша. Тук си провеждах и редките срещи с приятели.

Освен хубавите сервитьорки, доброто обслужване и доброто кафе, това кафене ми харесваше и заради огромната върба, която се извисяваше на границата между тротоара и плочника с масичките и чадърите. Тази върба вече е била малка върбичка, когато дългият блок, до който беше залепено кафенето, още не е бил построен. После са я кастрили, рязали, но не са я унищожили. Оцеляла е през всичките перипетии, на които са подложени дърветата в нашия непредвидим град. Беше се огънала на една страна, стволът й беше възлест като туловището на стар слон. Върбата живееше, листенцата й трептяха на въздушното течение и ставаше тъй, че когато човек седне в това кафене, някак, благодарение на върбата, времето изведнъж започваше да тече бавно и умно, часовникът сякаш спираше и мислите, които се появяваха в главата ти, също бяха някак важни и умни, а не онези скоротечни мисли, които избиват в съзнанието ни като шарка, докато търчим насам-натам през деня.

Все по-малко хора обаче сядаха в кафенето, работата намаляваше от ден на ден, явно взирането в бавните часове се превръщаше в непостижим лукс или в невъзможна жертва и собствениците се видяха принудени да се разделят с персонала и да се опитат сами да се занимават с кафенето си.

Хубавите момичета изчезнаха. Новите сервитьорки говореха на силно изразен провинциален акцент. Все по-рядко навън беше преметено, а на масите вече нямаше пепелници. Един възрастен човек започна често да паркира с колата си до тротоара и да разтоварва сам пакети с кафе. Така разбрах, че това беше собственикът. Защо беше сам, нямаше ли млади хора около него, не знаех.

Един ден, съвсем наскоро, докато минавах с колата по улицата, видях, че отпред има паркирана линейка.

В началото на новата седмица, опитвайки  се да вляза пак в обичайния си график, паркирах между блоковете в близост до кафенето и се насочих към „офиса” си. Отпред вече нямаше маси и чадъри. Трябваше да пия кафето си на крак. Въпреки това, влязох вътре и поръчах едно кафе.

– Няма кафе – каза момичето.

Че как може кафене да остане без кафе, помислих си. Сетне се упътих към изхода. Но на вратата се спрях.

– Я повикайте шефа – избухнах. – Аз идвам тук от пет години, в това кафене. Как може да останете без кафе!

Зад моя гняв се криеше ужасът ми, че и последното ми убежище ми беше отнето.

– Шефът почина онзи ден – каза момичето.

Излязох и се загледах във върбата, в трептящите й листенца по вейките. Сетих се, че наближава Връбница. И продължих да гледам в зеления купол на върбата, огромната върба, която се извисяваше на границата между тротоара и празния вече плочник пред кафенето.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияЖесток инструмент ли е арфата?
Следваща статияСмърт и безсмъртие