0
1338

Преди двайсет години

Натъкнах се на това интервю преди месец и нещо, когато подготвях за преиздаване в „Рива” излезлия точно преди 20 години мой сборник с разкази „Клането на петела”, излязал тогава в едноименното издателство на първата ми редакторка Весела Люцканова. Ровех нещо в папките на тавана, когато тези няколко странички изскочиха сякаш по чудо, но някак, от друга страна, и съвсем закономерно, от фунията на времето.

Двайсет години е много време. И няма как да не се отнесеш с уважение към един такъв милостив жест на страховитата фуния. И аз прибрах грижливо четирите хартиени странички.

Напълно бях забравил за това интервю. За беда, на листовете не съм отбелязал нито кой е авторът му, кой ми е задавал въпросите, нито къде е публикувано. Напълно е възможно това интервю изобщо да е останало непубликувано, изчаквайки търпеливо реда си чак до днес. Но все пак имам един апел – ако някой се разпознае като автора на въпросите, нека да ми се обади. Веднага ще поправя недоразумението.

Иначе, струва ми се, съм отговорил съвестно на въпросите. И понеже от днес второто издание на „Клането на петела” вече е по книжарниците, осмелявам се да публикувам това интервю, взето преди двайсет години, като се надявам да го прочетете с този интерес, с който го прочетох и аз. И като се надявам да не нарушавам излишно добрия тон, публикувайки интервю, в крайна сметка, със самия себе си.

Оправданието ми е едно-единствено, но е сериозно. Отдавна се убедих, че за живота на книгите трябва да се борим. Трябва да се грижим за книгите. За чуждите, но понякога и за своите.

*****

Коя поред книга ви е това?

Четвъртата ми книга. Имам още два сборника с разкази и една книжка с политически портрети, „Конско евангелие”. Тя излезе през 1992 година. В нея фигурират портретите на хора като Александър Лилов, Желю Желев, Радой Ралин, на продуцента на „Всяка неделя” Кеворк Кеворкян. Премиерата й беше през декември 92 г. Спомням си, че в афиша бях написал, че ще присъстват гореизброените хора и изведнъж в малката заличка на Университета се струпа огромна тълпа. А аз имах предвид, че те ще присъстват, но на хартия, затворени зад корицата на книжката ми. Добре, че моите по-възрастни колеги Йордан Радичков и Любен Дилов уважиха тогава моята покана и с присъствието си заситиха малко глада за знаменитости на дошлите хора.

Защо пак разкази?

Авторът трябва да следва естественото си развитие. Разказът наистина не е от жанровете, за които издателите се избиват, било тук, било по света. Но има друго нещо. От една страна, не друго, а разказът е витрината на нашата литература. От друга страна, смяната на едно столетие с друго може да се обгледа като че ли най-добре чрез разказа. Без да бъда нахален, искам да припомня, че Чехов пише своите разкази точно по същото време преди един век. Габриел Гарсия Маркес в предговора към своя сборник „Дванайсет странстващи разказа” отбелязва, че енергията, която му е нужна да направи един разказ, се равнява на енергията, която му е необходима да започне нов роман. Така че в този смисъл разказът изобщо не е за подценяване и за изхвърляне. А и романът изисква определена медитация, която едно динамично време като нашето все още не може да осигури – поне на мен.

Това разкази с неочакван край ли са?

Неочакваният край е просто един прийом при правенето на разказ, един от елементите, без които спокойно може да се мине. Така или иначе обаче в малкия обем на разказа се разразява огромна енергия, която трябва в един момент да се освободи. Неочакваният край е най-сигурната клапа за това. Но нека да си спомним разказа на Йовков „По жицата”. Там, както си спомняте, няма неочакван край. Даже краят е съвсем предвидим – така или иначе бялата лястовица не се появява. Но самата надежда за нея, самото нейно очакване създава такава ядрена енергия, която може да се освободи единствено чрез вопъла на Моканина горе към небето: „Боже, колко мъка има на този свят, боже!” Ако ми позволите, мога да ви илюстрирам с една моя ненаписана историйка механизмът на ставането на един разказ. На една от централните софийски улици от години пребивава един възрастен просяк. Той не проси агресивно, а винаги гледа в земята. Пред него има оставена една картонена кутия. Години наред на коленете на този просяк лежеше едно момченце, вероятно негово внуче. Колкото пъти минавах край просяка, то все спеше. Минах по тази улица преди седмица. Просякът пак си беше там, но на коленете му вече лежеше не момченце, а едно кученце, което, между другото, също спеше. Край. Ако тази историйка се пренесе на хартията, от нея може да излезе чудесен разказ, без нищо повече да се прибавя или измисля. В съзнанието на читателя веднага ще нахлуят въпросите – какво е станало с момченцето, защо го няма. Всички възможни отговори тук, цялата каскада от отговори се съдържат в описаната картина. Това е огромна информация, а именно това превръща изкуството във все още ненадминато средство за опознаване на действителността. Моята работа в случая се свежда до това да забележа просяка на улицата, да забележа промяната с него и всичко това да пренеса на хартията по такъв начин, че докато вие четете историйката, също да го забележите. Няма неочакван край, няма капани, няма хватки. Но в тези три-четири странички можеш да затвориш години.

Защо „Клането на петела”?

Първо, защото според мен е едно хубаво заглавие. Избрах го измежду двайсет-трийсет други. Но вие питате за тайния му код. Петелът най-общо може да се възприеме като символ на празника в живота ни. Какво е празникът? Едно пълноценно общуване между хората с ярко изразен положителен знак. Когато обаче човек си спомня празниците в живота, той си спомня или подготовката за тях, радостното очакване на нещо, или времето след празника, умората, махмурлука. От друга страна, петелът съществува в нашите представи в две агрегатни състояния – жив или сготвен на масата и поръсен с червен пипер. Самото преминаване от едното в другото агрегатно състояние някак ни убягва. На трето място, петелът може би е цената, която плащаме за празника си. Защо стават или не стаават празниците? Къде изчезват? Хубавото на изкуството е, че в него нещата не са еднозначни. Колкото повече възможни отговори, толкова по-добре.

Казват, че вашите разкази са разтърсващи?

Нашето читателско съзнаниие става все по-лениво. Затова в случая агресията е оправдана. Тя е призвана да извади читателското съзнание от летаргията. Информационното общество, в което живеем, ни затрупва с огромни масиви от информация, но главно информация количествена. Носител на качествената информация си остава все така доброто старо изкуство и в частност добрият стар къс разказ.

Какво се промени за тия седем години, през които са писани разказите? Самите те променяха ли се, претърпяха ли много редакции?

Поне при мен е така – пиша разни неща и в един момент виждам, че от тях може да се получи книга. Специално за разказите от „Клането на петела” искам да отбележа следното: като написах и издадох първата си книга, извън борда останаха може би два пъти по толкоз разкази. Една част изгорих, защото бях твърде млад и саамонадеян. Няколко нещица обаче се запазиха. При следващия ми сборник с разкази също не влязоха редица неща. Междувременно аз продължавах да пиша разказ след разказ. Накрая, когато реших да сглобявам книгата, обявих състезание между старите и новите разкази. Преписвах ги, поправях ги и им гледах сеира. Така че това са разкази, които са минали през много рендета и шкурки. Това са разкази-камъни, ако мога така да се изразя, които зидарите първоначално отхвърлиха. Но именно те влязоха в темелите на последния ми сборник „Клането на петела”. Та това беше промяната с разказите. А за другата промяна какво да кажа? Всичко се промени. Но да не навлизаме в абстрактни отговори. Ще отговоря за себе си. Преди 7 години аз не се плашех от думите. Тогава все още си мислех, че думите на беелия лист са просто думи. Сега вече не мисля така. Думата е пресечната точка между дух и материя. С думите не бива да се злоупотребява. Написаното и изречено слово носи енергия, която реално се трансплантира в живота. Но това всъщност, този страх, ако щете, ми дава куража да си мисля, че нашият занаят няма да изчезне лесно.

Защо в предварителния ни разговор нарекохте писателя „екзотична птица”?

Ами кажете ми кой е този луд човек, който ще продължава да се занимава с нещо, с което не може да изхрани децата си. По-добре да ходи да пренася пиана. Освен това писането е твърде самотно занимание, то не развива колективистична нагласа. Прекалено много са факторите, които те оттласкват от този занаят, но щом като продължаваш да го правиш, значи има нещо, по-силно от трезвия разсъдък. Аз мисля, че писателите са като древните жреци. Те пренасят от поколение на поколение тайните, необходими за оцеляване на племето, много често без изобщо да съзнават това.

Кои са капаните, които сте заложил пред читателя?

Добрият трапер не трябва да издава къде се намират капаните му. Все пак, за да бъда лоялен, ще издам един капан. Честността. Отдавна забелязах, че колкото си по-честен в словото си, толова повече му вярват и читателите. Отдавна не ценя самоцелната красота на словото.

Радичков или Генчо Стоев?

И Радичков, и Генчо Стоев са икони за мен. Ние трябва да уважаваме старейшините си, но тези, които лично признаваме за старейшини, всеки сам за себе си, а не онези динозаври, които сами се изживяват като такива. Преди години настигнах Радичков в парка „Заимов”. Тогава той спомена нещо, върху което и до днес продължавам да мисля. Радичков каза: „По пътя си от всекидневието до белия лист писателят изминава огромни зони на мълчание.” Макар и да не съм сигурен и до днес какво точно искаше да каже Радичков, мисля, че лека-полека започвам да се досещам.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияСилата на човешките гласове
Следваща статияБългарското капище