0
808

Преди и след близостта

„Висока облачност“, Оля Стоянова, изд. „Жанет“ 45, 2017 г.

Сборникът с разкази на Оля Стоянова няма да е изненада за онези читатели, които познават творчеството й – като поет, прозаик и драматург. Имам предвид, че и тук писателката остава вярна на някои от важните особености на авторския си стил. Книгата би изненадала обаче приятно онези, които за първи път ще се срещнат с нейното творчество.

В историите от „Висока облачност“ ще се срещнете с герои, които не биха предизвикали вниманието ви с кой знае какво. Те са от онези, обикновените, които повече наблюдават, отколкото участват, повече мълчат, отколкото говорят, повече таят у себе си, отколкото споделят и изразяват. Тази особеност идва и от специфичната повествователна позиция. Признавам тук, че харесвам тази позиция именно заради внимателното избягване на всякакви резки емоционални движения в по-висок или по-нисък регистър. Разказвачът тук демонстрира една наглед спокойна, дори хладна, регистративност, просто отбелязва факти, предава разговори, гледа отстрани и не се намесва. Не издава и признаци да иска да го прави. Това дава по-голяма „свобода“ както на героите, така и на читателя. Всъщност можем да се запитаме какво се случва в разказите на Оля Стоянова? Някакви хора търсят в планината сива кобила и черен жребец, междувременно изпиват по някоя чаша чай. Други, май по-млади, срещат, пак в планината, възрастна жена, която разбира от билки. Те леко й се надсмиват, а тя им казва коя билка за какво служи. Мъж, разхождайки се в Тирана, си припомня баща си и разпознава раницата му. Други мъж и жена пътуват в град, в който хора идват, за да сложат край на живота си, и мъжът може (или си мисли, че може) подробно, научно да обясни защо го правят и от какво. Един човек сънува кучета и си говори с циганка, която разбира от сънища за това. Някъде в Централна Азия има пазар, в който ХХ век дори не е настъпил…

Ето в такива пространства се движат героите във „Висока облачност“ и да, предпочитат планината, въобще високите места – дори и да са покрив на сграда. Най-важното обаче е, че у тях има някаква особена вътрешна „празнота“. Тя не се посочва, не ни се натрапва, дори може да не се забележи, да не се усети веднага, но с разгръщането на историята, в контекста на целия сборник става все по осезаема, видима, доминираща, настанява се в пространството, прави и него някак дефектно. Героите сякаш изпитват дефицит на чувствителност. Не само вътре у себе си, но и в отношението към другите. Те могат и да си говорят, но често не се разбират, дори не се чуват. Животът тук е лишен от нужния градус топлина, от здравословната доза емоционалност. Но това, което описвам, и неслучайно го правя толкова подробно, е външната обвивка. На всичко. И авторката е изключително прецизна в това да не допусне „пробив“, разказвачески пробив в тази обвивка, внимателна е в избрания от нея отказ да дълбае. И това прави разказите по-силни в подмолните си „течения“, в незабележимото уж, но със сигурност присъстващо във всеки от тях внушение за „другото“ под повърхността. За нещо, което е всъщност по-сериозният проблем в живота на героите, онова, което липсва, няма го, а е нужно, желано, важно. То може да бъде способността за общуване, може да бъде съпричастие, може да е стремеж да реабилитираш човешкото си Аз, може да е и друго. Отново тук, във „Висока облачност“, можем да открием интереса на Оля Стоянова към скритите „места“ в човека и живота, към онези малки „прегъвания“, където нещо се е свило, прибрало, забравило се е – по-малко или повече неразбираемо за околните, често и за самия герой. И деликатността в пристъпването към него е достойнство и важно качество за един добър автор, какъвто Оля Стоянова безспорно е. Мисля, че съвременната българската проза се нуждае от подобен разказвачески минимализъм, прибраност, умереност. От внимание към пространства, в които делникът и обичайното властват и действат, но в които дишането и мисълта също могат да бъдат учестени.

 

Катя Атанасова е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, специализирала е „Културни и литературни изследвания“ в НБУ. Работила е като преподавател по литература, литературен наблюдател на в-к „Капител“, после редактор в „Капитал Лайт“. Била е творчески директор на две рекламни агенции, главен редактор на списанията EGO и Bulgaria Air. Има издаден един сборник с разкази – „Неспокойни истории“, С., 2006, „Обсидиан“. Автор е на пиесата „Да изядеш ябълката“. Нейният разказ „Страх от глезени“ (Fear of Ankles), в превод на Богдан Русев, бе селектиран за годишната антология Best European Fiction на американското издателство Dalkey Archive Press, която излезе в началото на 2014 г. Води спецкурсове в СУ и НБУ.
Предишна статияОбикновеният брежневизъм
Следваща статияСветът и светостта