0
4975

Преди успокоени да отплаваме

Две авторитетни поетични награди тази година отидоха при двама поети, сякаш твърде много различни, по възраст със сигурност. Цочо Бояджиев (1951) спечели поетичното отличие „Перото“, Белослава Димитрова (1986) пък получи наградата на името на Николай Кънчев, връчвана от съпругата му Федя Филкова-Кънчева. Професор по философия и журналистка в националното радио – още един белег на различие, отделно мъж и жена, отделно брой книги, отделно поетически път, отделно… каквото си щете още отделно. Всичкото това отделно, разделно, пределно ме накара обаче да попитам: А идейното? Кое пък е идейното за тези двама така различни по статус във всякакво отношение? И реших да ги прочета успоредно с по едно стихотворение от най-новите им книги: „Пристанище“ от „Книга на разкаянията и утешенията“ на Цочо Бояджиев, „Равновесие“ от „Месо и птици“ на Белослава Димитрова:

ПРИСТАНИЩЕ

понеже не е на река градът
ще се задоволя със платнохода на мъглата
пристанище ще бъде старият площад
а изпращачи – хромият акордеонист
на ъгъла и три бездомни кучета

не зная те защо са тук и вярват ли във из-
бавлението си но аз не мога да се бавя
и без това прахосах много дни години
да прекопавам трънестата нива на живота
във търсене на смисъла какъвто
може би и няма или ако все пак го има                                              

е скрит не в делвата заровена в земята
а в платната на вечерната мъгла
които много скоро ще се вдигнат
за да отплавам

РАВНОВЕСИЕ

Нямам сили за чуждата болка
Синът изгубил болния
баща от мизеруване
от дълго продължително мизеруване
или пък дъщерята
чиято майка накрая от тумора
виждала чувала всичко освен нея
На онази която се бори за живота си
открито обещавайки нежно
желанието си за живот
Но не е ясно дали и колко
Приемам информацията
че има друга чужда болка
и това единствено ме успокоява

Да започнем най-напред с ПРИЛИКА: със сигурност ви прави впечатление, че и двете стихотворения започват с отрицание: „понеже не е на река градът“ и „Нямам сили за чуждата болка“. РАЗЛИКАТА е в характера на отрицанието: на Цочо Бояджиев е териториално или, да го кажем инак, пространствено, географско, докато на Белослава Димитрова е личностно, или – инак, емоционално, психологическо. Оттук обаче двете стихотворения поемат по-различни пътища: това на Цочо Бояджиев, тръгвайки от тази външна кòта, се насочва навътре: „ще се задоволя“; това на Белослава Димитрова – имайки за начална точка собственото Аз-състояние, започва да описва другите около себе си: „Синът изгубил“. Интересна е обаче параболата, която наблюдаваме в „Пристанище“: след като е посочил състоянието, което извиква у него градът, който не е на река, Цочо Бояджиев се обръща към онова около него – мъглата („платнохода на мъглата“), старият площад бива превърнат в пристанище, а в изпращачи – хромият акордеонист и три бездомни кучета. Тези реалии посочват – ей-така, с бегъл намек, че всъщност героят е сам, дори повече, самотен, но това сякаш не го притеснява, нито тревожи: „не зная защо те са тук и вярват ли във из-/ бавлението си но аз не мога да се бавя“. При Белослава Димитрова е иначе: тя продължава да изброява натрупаните/струпали се чужди нещастия – дъщерята с болна от тумор майка след сина, неуспял да спаси баща си заради сиромашията, ала оставайки към тях, хладна, безучастна, отчуждена. Ето още една РАЗЛИКА: Цочо Бояджиев първоначално сякаш си присвоява онова около него, пристъпва, но впоследствие се отказва – не може да се бави: „и без това прахосах много дни години“, Белослава Димитрова не иска нищо да присвоява, напротив – категорично се разграничава: „Приемам информацията/ че има друга чужда болка/ и това единствено ме успокоява“. Това са различни жизнени стратегии, различни начини на присъствие в света: единият е бил, лутал се е – „във търсене на смисъла какъвто/ може би и няма“, но това е активност, това е участие, това е въвлеченост; другата е, тук е, но е решила за себе си, че както е тук, така ще бъде и не-тук – тя не участва, не е въвлечена, пасивен наблюдател е и дори неяснотата – „Но не е ясно дали и доколко“, не може да я принуди да се включи, да попита, да зададе въпрос. Един живот деятелен и един живот пасивен: първият се пита дали обаче тази деятелност не е напусто; вторият се отстранява, за да не го докосне нищо чуждо – нито чуждата радост, още по-малко чуждата болка. Активността като въпрос, пасивността като избор…      

Разположени успоредно, двете стихотворения откриват и интересни съвпадения като например „да прекопавам трънестата нива на живота“ и „желанието си за живот“: животът в първата строфа е място, където се полагат усилия; във втората е някакво унило изявление за устрем, но повече вяло, отколкото настоятелно. Другата успоредица е веднага след тези две: „във търсене на смисъла какъвто“ и „Но не е ясно дали и колко“. Ако ги обединим, получаваме: „ във търсене на смисъла какъвто но не е ясно дали и колко“, което дори може да мине като цялостна строфа от някое друго стихотворение, тъй като и в двете имаме разколебаване, разклащане, разлюляване; с други думи, този смисъл, за който се говори, е сякаш безсмислен, сякаш несъществуващ или – ако не несъществуващ, то поне доста призрачен и безплътен. Така откриваме обща точка или, ако не ме беше страх от парадоксалността на словосъчетанието, една обща точка, но различна за двамата: в единия случай смисълът е подложен на удължаване, на допълнителност, на добавъчно уясняване – смисъл с притурка; във втория смисълът е омътнен, одимен, мержелеещ се – не смисъл, а софийска мъгла, смисъл през завеса. Сякаш завесата от корицата на „Книга за разкаянията и утешенията“ (снимката е на Цочо Бояджиев) се е прехвърлила върху „Месо и птици“, за да скрие ужасяващата с ярките си контури истина на просеното (от ченгела?) заклано агне (рисунката е на Расим), препращащо към потрисащия натурализъм на Рембранд и Сутин. Притурката на първия предполага смисъл някъде напред, в бъдещето, докато завесата на втората му отказва наличност – липсва смисъл, всичко е нищо, всичко е мрак; скрил се е някъде смисълът и хич го няма…

Всъщност най-големите РАЗ/ПРИ-ЛИКИ между двете стихотворения са като че ли в заглавията: „Пристанище“ указва място, където може да се приютиш; „Равновесие“ показва състояние, което желаеш да постигнеш. Това пристанище, което е животът и от което може би съвсем скоро ще „отплавам“; и това равновесие, което е успокоено и добито едва тогава, когато гледаш света със студени безстрастни очи – никаква емоция, никакво чувство, никаква топлина. Докато в стихотворението на Цочо Бояджиев не може да не се усети топлината, която дори да е остатъчна, дори да е спомен, имало я е. Преди време писах за поезията на Белослава Димитрова, че ако властниците искат да разберат доколко и как младите се отнасят към тях, дали им се кефят, или ги ненавиждат, то трябва да я прочетат – тя е безпогрешен барометър: първата ѝ стихосбирка „Начало и край“ беше като предизвестие за взрива от 2013 г., когато политическата наглост премина всякакви граници и повече не можеше да се издържа. Сега, в „Месо и птици“, също срещаме този режещ до кокал неин поетически почерк, но той като че ли повече загатва за по-скоро умореността, даже безнадеждността в умонастроенията на нейното поколение (стихотворението „България“, което затваря книгата, е отлична илюстрация: „България съм аз/ която по средата на живота/ съм отчайващо инертна/ неемигрирала гневна/ лошо подстригана/ също депресирана“), на което сякаш вече му писна от простотии (или пък им свикна) и сега ги гледа с пределно омерзение и гърчеща се погнуса, но и с изтощение. При Цочо Бояджиев ги няма отвращенията, по-скоро е тъга за това, че вероятно нещо е пропуснато, нещо не е успяло да се получи поради една или друга причина – било външна, политическа, било вътрешна, характерологична. Ако ще говорим за състояния, неговото е психическо – носталгия, нейното физическо – рефлукс, гадене, повръщане: „тези проклети гадни гени“. Затова и последното му стихотворение не е кулминация на отчаянието, както е при Белослава Димитрова, то е кулминация на надеждата – „Палимпсест“: „поетът пише/ с надеждата че някой ден все някой/ ще разчете изтритото от времето послание/ под видимите думи“.

Та пита се след всичко: как да успокоим („успокоява“ е последната дума в стихотворението на Белослава Димитрова) нашите наследници преди да отплаваме („отплавам“ пък е последната в стихотворението на Цочо Бояджиев), за да се успокоим самите ние, че тяхното плаване няма да е толкова трънесто и с пропуснати смисли като нашето? Наистина, КАК?

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияДиана Добрева: Непознатото дете и вярата ни
Следваща статияЗащо Рождеството е станало тогава?