Предколеден разказ

Пред вратата на купето стоеше един циганин с нещо като подвижна платформа пред себе си, на която бяха поставени, както по-късно Мина щеше да разбере, опаковани парфюми. Циганинът се беше втренчил в него и когато Мина отвори очи, той му направи повелителен жест с ръка да излезе навън. Мина се подчини. Всички останали в купето спяха.

Проницателен поглед, който мигновено и безпогрешно отчита  финансовото състояние на потенциалния клиент, психологическата му готовност да закупи  парфюми, на най- големите марки, господине, на най – изгодните цени, Диор за двайсет лева, оригинална опаковка, целофанът още не е пипнат, конфискуват  ги на границата, оттам едно приятелче ми ги дава, делим с него печалбата, обаче за мен нищо почти не остава, но ако си го купите от магазина струва сто и двайсет лева, господине, а когато дойдат празници още повече вдигат цените, вместо да ги намаляват, вандалите му с вандали, но нали за всеки трябва да има подарък, иначе онези, останалите без подарък, се обиждат, като бях малък за мен все не оставаше ред, то тогава и не знаех, че на Коледа всяко дете трябва да получи подарък, както влъхвите са подарили на нашия Господ, господине.

А ти християнин ли си?

Кръстен съм, зная дори молитвичката наизуст.

Коя молитвичка?

И той започва ясно, отчетливо и безстрашно да произнася Отче наш и през това време изважда още парфюми от чантата си с недокоснатите целофани, с оригиналните етикети.

Гарантирам ви, че са истински, господине, но няма как да ги отворим, защото после, ако не го вземете, съвсем ще му падне цената.

А теб кога те кръстиха?

Преди три години влязох в църквата, господине, кръстиха ме, изповядаха ме, дадоха ми кръвта и тялото на нашия Господ, сега вярваш ли ми, че парфюмите са истински, а не ментета, не пробутвам едното за другото, ще направиш голям удар за жена си и дъщерите си, ако ги имаш, господине, особено когато дойде Коледа,  всяка жена мечтае за тези парфюми, ето, за петдесет лева три ще ти дам, ако имаш една жена и две дъщери, или пък две жени и една дъщеря, не ме гледай, че се смея, че така се шегувам, няма лошо две жени да имаш, господине, аз понеже съм въздържател, така да се каже в това отношение, както и в други отношения, но ето, предлагам ти Гучи, Булгари и Диор по трийсет милиграма за петдесет лева общо, а то можеш да изкараш от тях триста, на тебе по ще ти повярват с тази блага физиономия, с тази бяла брада, ако речеш да ги продадеш на някой приятел, ако имаш някой приятел с магазинче за това-онова, аз мога да ги взимам от митничаря и да ги давам на теб, а ти на магазинерчето и хем няма измама, хем печалбата си я делим поравно, по равно или по братски, нали го знаеш вица, господине.

А ти защо се въздържаш?

Готвя се за манастира, господине, искам да се пречистя, че много се страхувам от Съдията, дето ще застана пред Него и какво ще му казвам за всичкото, което съм го извършил.

Какво си извършил?

Какво ли не, господине, всичкото ми е минало през ръцете и през сърцето.

И убийство ли?

А, убийство не, господине, аз кокошките не мога ги коля, а пък човек въобще, обаче това да лъжа, да мажа, едно да приказвам, друго да върша, една жена да обичам, с друга да бъда, на едно място да съм и да кроя как да избягам, да се кълна, че не съм откраднал, пък да съм откраднал, да се кълна, че не съм бил с другата, а пък да съм бил точно с нея, да съм пропивал на децата детските, пък да не съм им купувал учебници, да съм излизал за мляко, пък да не съм се връщал със седмици.

Значи доста си крал.

В сиропиталището не знаех да не крада, господине, кой каквото примъкнеше, му го открадвахме с бой, чак преди три години разбрах, когато отецът ми говореше, че и една стотинка не бива да взимаш от другия, ама кой да ми го каже тогава, как да го разбера.

Ти искаш да ми кажеш сега, че тези парфюми, който се опитваш да ми продадеш, първо са истински и второ – не си ги откраднал.

Разбира се, господине, освен това ти ги продавам петорно по-евтино, отвсякъде си на оферта, ще зарадваш дъщерите и жените си, но ти ми изглеждаш напуснат човек, господине, като да нямаш дъщери, ни синове, прощавай, че ти го казвам, изглеждаш като онзи човек от сто и четвъртия псалом, дето под покрива му само хищници, хиени, чакали, дето напразно яде хляба си, ще ме простиш, че ти го казвам, ни дъщеря, ни жена, ни син, господине, сам самичък си останал, но поне един парфюм за приятелката си вземи.

Ти откъде знаеш при кого отивам?

Дето заради всички изгубени я обикна.

Ти проницател ли си?

Не съм, господине, а и не искам да бъда, достатъчно е и това, дето го виждам наоколо, хич не ми и трябва повече да зная, но понякога, докато говоря с някого, та всичко изведнъж узнавам за него, без да го искам, стяга ме тук една бучка в гърлото, защото обиквам човека още повече, задето ето – както ти – самичък си останал, и дъщеря си си изгубил, и жена ти те е напуснала, то точно на добрите хора им се случват лоши жени и мъртви синове, да останат като бухал в къщата на псалома, но нашите пътища не са Господните пътища, господине, сега иде спирка и трябва да слизам, ей, вземи това Гучи, без пари ти го давам, подари го на приятелката си, когато дойде Коледа, тя много те обича и ще се радва,обича те целия, господине.

Да, да, ще взема това Гучи, но ще ти го платя по истинската му стойност, колкото ми кажеш, че наистина струва.

Не, не, в никакъв случай, не искам да ми  давате толкова пари.

Защо не си хванеш работа някъде, а не да ходиш с тези парфюми по влаковете?

Господине, имало един кмет на едно село, бил много добър, само за хората мислел, все тичал по селски дела, вода, електричество, канализация, боклукджийски кофи, събори, параклиси, магазини, хората все него избирали, на мегдана обаче, все стояло едно циганче сираче, било сляпо, сакато, почти неподвижно, пред него винаги имало канче, в което хората оставяли по някоя стотинка, храна, дрехи… веднъж нашият кмет минал покрай него и кой знае защо, хвърлил едно камъче в канчето му, наместо стотинки… камъчето издрънчало някак особено, от окото на циганчето се търкулнала една сълза, то напипало камъчето, отместило го встрани…

И когато кметът застанал пред Съдията и Той започнал да разглежда делата му – вода, електричество, канализации, събори, параклиси…а какво е това камъче? попитал Съдията, какво камъче? смутил се кметът, ами едно камъче, хвърлил си го на сиротното циганче, то се разплакало от обида, ето, сълзата прелива от белите му, почти слепи очи, ето, тя още се стича по бузата му, ето, още се чува онова издрънчаване в тенекиената чинийка, казал Господ на кмета, ето, това дрънчене още проглушава ушите ни, то никога няма да спре…

Господине, недейте така, не ви разправям тази история, за да ви разплаквам, разправям ви я просто така, защото ми станахте симпатичен, сега наближава моята спирка и трябва да слизам, довиждане, довиждане, господине, не, не ми оставяйте тези пари, аз исках това да бъде подарък от мен за вашата приятелка, не, нямаше нужда, господине, толкова много пари! Толкова много пари, ще ги занеса в манастира, Бог да ви поживи!

В този момент влакът наистина спря и циганинът наистина слезе на гарата. Махна му от перона, изглеждаше спокоен, щастлив, ведър, Мина машинално му отвърна, отвори прозореца, надвеси се, откъде знаеш за Катия, но в този момент влакът потегли, откъде знаеш за Катия, какво, какво, провикна се циганинът, и Мина извика още един път въпроса си, а онзи започна да му маха енергично с ръка, нямаше възможност за какъвто и да е отговор, дори не се сети да погледне коя беше тази гара, дори не се сетих за името му, дори не го попитах как се казва.