По „стар“ холивудски обичай някъде през 2016 г. поредният нашумял неамерикански творец е нает да режисира блокбастър. Така ноовозеладецът Тайка Уайтити става отговорен за появата на един много добър трети филм за скандинавския бог и супергерой на Marvel Comics – „Тор: Рагнарок“ (2017). След това Уайтити се връща в лоното на собствените си авторски интереси и специфичен стил на разказване и две години по-късно покорява критиката и публиката с екстравагантния замисъл и превъзходното изпълнение на „Джоджо Заека“ (Оскар за адаптиран сценарий). Около три години по-късно откриваме, че някой му е дал лошата идея да съчетае естетиката на тези два филма. В резултат се е получило недоразумението „Тор: Любов и гръмотевици“.
Тайка Уайтити е (съ)сценарист на всичките си пълнометражни истории, с изключение на „Тор: Рагнарок“, което сигурно не е случайно. И ето че напускайки зоната на ексцентричните си драматични комедии, новозеландецът се е заел за пръв път да измисли сценарий за блокбастър… Обединявайки няколко сюжетни линии от комикс биографията на Тор, Бога на гръмотевиците, новата фабула не прибягва до услугите на Локи, връща на дневен ред бившата възлюбена д-р Джейн Фостър и въвежда като злодей Гор, Касапина на боговете. Тор се отзовава на сигнали за бедствие, един от които го отвежда до Нови Асгард, откъдето жадният за отмъщение Гор отвлича всички деца. Междувременно Джейн, страдаща от нелечима болест, се е отзовала на повика на счупения чук Мьолнир, който я превръща в супергерой, известен като Могъщия Тор (да не се бърка с космическия викинг Тор Одинсон)… Двамата се засичат в освободителната мисия за голямо неудоволствие на бившия Чук и настоящата Брадва на Тор – да, около 90% от тона на „Тор: Любов и гръмотевици“ е ироничен (или псевдоироничен), за което сериозно допринася и фактът, че част от действията на персонажите не са показани, а преразказани и коментирани от задкадров глас.
Във филма има всевъзможни жанрови обрати и реплики към други кинонаративи, към митологията и вселената Marvel, но съществува рискът да ги вземете за виц, за дебелашка шега или неясна хрумка, чийто смисъл изкристализира доста по-късно (като обяснението на подзаглавието Love and Thunder, което всъщност не е банален намек за романтика и екшън, а женско име и мъжки прякор)… Тъй като доста амбициозното намерение на Тайка Уайтити да реализира проект, обединяващ своеобразния му творчески почерк с пародията на супергеройски холивудски сценарий, се конкретизира в някаква кръстоска между карикатура, латиноамерикански „сапунен“ сантимент и детска „залъгалка“, който както го предпочита.
Още от началната сцена на „Тор: Рагнарок“ може да се усети иронията на авторска намеса, сама по себе си чужда на комиксовия стил, която доста сполучливо го дразни и в крайна сметка взаимно се приобщават, в услуга на предизвестения тип история. От първата сцена на „Джоджо Заека“ получаваме заявка за провокативния сюжет и нестандартния стил на поднасянето му. Симетрията е спазена – нещо не е наред още с първия монолог в „Тор: Любов и гръмотевици“ и опасенията постепенно се задълбочават, защото избраният подход не интерпретира комикса, а го отхвърля като „чуждо тяло“. Филмът така и не успява да открие баланс, а може би и не го търси, претъпкан от идеи, препратки и насмешки, както с героите, така и спрямо зрителите. Тор може и да не е идиот, но никак не се стреми да го опровергае, обгърнат в плащ от самодоволство, а комизмът, избран от Уайтити, флиртува с тъпия американски кинохумор и нерядко преминава границата (може би в опит да го осмее, но постепенно затъва в лепкавото му безсмислие).
Сред уморителното повторение на предвидими или изтъркани гегове се появяват и някои редки находки като задявките със Зевс (още един гръмовержец) и неговото обкръжение във Всемогъщия град или представянето на Нови Асгард като туристическа атракция, в която актьори пресъздават миналото на боговете (от „Рагнарок“ насам вече знаем, че Мат Деймън не е конкуренция на Том Хидълстън за образа на Локи); но някак си те винаги са извън линиите на основните персонажи, по-скоро като цветни петна в „пейзажа“, докато същинското действие е в черно-бяло (разбирай скучно), далеч преди да се озовем в Царството на сенките… В същото време визията на филма е безупречна, а актьорите се справят общо взето добре с поверените им задачи, особено що се отнася до Крисчън Бейл и неговия прокълнат Гор.
Един американски критик определя „Тор: Любов и гръмотевици“ като „филм на компетентен автор, взет за заложник от системата“. Това е едната възможност, подкрепена от усещането за изкуственото привнасяне в сюжета на всякакви политкоректни добавки от феминистки, сексуално толерантен или расово диверсификационен характер. Другата е, че интелигентният провокатор Тайка Уайтити е предозирал с кича и пародията, люшкайки се между желанието да се хареса на публиката, стремежа да извади комикс феновете от зоната им на „комфорт“ и суетата да взриви жанра отвътре.
