0
2875

Предпазливост и мълчание

Стоян Райнов. Чиния, 1930 г., ГХГ Пловдив

Поглед към изложбата „Стоян Райнов: приказки от глина“ в галерия „Васка Емануилова“

Казват, че предпазливостта и мълчанието са сред най-доверените приятели на мъдростта. В този смисъл изложбата „Стоян Райнов: приказки от глина“ е една действително мъдра изложба. Тя, съдейки от заглавието, има за цел да ни възвърне към отдавна непоказваното керамично наследство на художника. От официалната пресинформация разбираме, че експозицията, дело на кураторката д-р Неда Живкова, има много по-голям обхват и в нея можем да проследим едни от най-важните аспекти от творчеството на Стоян Райнов. Акцентите са насочени към неговото ателие и най-изявените му студенти. В изложбата „Приказки от глина“ са показани работи от ранния му период като илюстратор, както и произведенията му на утвърден керамик[1]. И действително, пред изкушения зрител, пристъпил в залите на галерия „Васка Емануилова“, се разкриват обаятелният творчески свят на художника и учебните задачи на негови студенти от периода 1932–1961 г.[2]. Няма как да не се отбележат достойнствата на събирателската работа и наличието на каталожно издание към изложбата, което е и своеобразен документ, завещание, свидетелство за реализираното през 2019 г. начинание.

Разгледах изложбата внимателно, но не за да търся пропуски и грешки, недомислици и отсъствия, които за мое съжаление се опитваха, макар и безуспешно, да ми отнемат удоволствието от срещата с произведенията на художника и неговите студенти. Творчество, което ме подсети за поетичните редове, написани през далечната 1937 г.: Хубави приказки от глина – червена, като попуканата длан на българския селянин, и здрава като жилавия характер на дълго страдалия българин: о, разкошни звучни, омайни приказки, живейте и разнасяйте по широкия свят поздрав от забравената България! Напомняйте на изток, запад, север и юг, че в едно кътче на земята, което е излъчило някога най-великата философия и е дало на славянството писмо и орнаментика, – че в това кътче и днес пламти духовен живот, на който биха завидели и най-гордите творци. Когато отидете някъде в чужбина, о, свидни приказки от глина, наподобяващи елмази, изумруди, рубини, бисери и хиацинти, кажете на непознатите, които ще ви слушат обаяни: „В България живее още един от най-великите създатели на керамични легенди: живее оня млад човек, под чиито пръсти заживява мъртвото вещество – и пръстта, от която е бил създаден първият човек, се превръща на безсмъртен дух[3]. Въпреки това, излизайки от галерията, остана горчивият вкус. Вкусът на поредната изложба, в която работата на куратора е спряла единствено до събирателската дейност, до организационните задачи, които остават невидими за публиката. Нищо повече от това. И за да не звуча голословно-помпозно, ще маркирам само някои от проблемите, които превръщат експозицията „Стоян Райнов: приказки от глина“ в една от множеството изгубени възможности за качествена музейна изложба, при това с бляскав визуален материал. Уви, изгубена като толкова много били изпреди у нас.

Нека започнем от заглавието „Стоян Райнов: приказки от глина“, което никъде не е указано, дори и в съпътстващия изложбата каталог, че е директна заемка – цитат, от един от най-ласкавите текстове на майстора на словото и сам той художник и родственик на Стоян Райнов – Николай Райнов. Статия, която вече цитирах, и нещо по-важно – статия, която е посветена не на кого да е, а на самия Стоян Райнов по повод подредената от него изложба в Държавната художествена академия през 1937 г. Слово от брата към брата, озаглавено „Приказки от глина“. Ето какво още пише Николай Райнов: Като гледаме керамичните творби на Стоян Райнов в неговата пета художествена изложба, пред нас се изнизват скъпоценности – същински приказки от печена глина… Пред нас заживяват забравените птици, риби, четвороноги и цветя – нашата славянска и първобългарска флора и фауна, която носи мистичен и фантастичен смисъл: ония великолепни живи приказки, които няма да умрат никога, защото са родени в страната на безсмъртието и ще продължават своето битие в рая на прекрасното. Под златото, среброто, платината, омайно бляскавите глазури или скромните нашенски ангоби – тия приказки продължават своя великолепен живот; и всяка от тях ни шепне: „Виждаш ли, българино, как глината се превръща на скъпоценен камък?“ А ние им отговаряме: „Да, така е. Тленното става нетленно – и мигновеното се превръща на вечно, когато го хване ръката на вдъхновен творец[4]. Искам да вярвам, че заглавието на днешната изложба на Стоян Райнов, подредена в галерия „Васка Емануилова“, не е заимствано, за да не кажа, плагиатствано от статията на Николай Райнов по повод на била преди 82 години друга изложба на същия художник. В такъв случай остава да е просто странно съвпадение, зад което обаче прозира същностен изследователски пропуск. Нека всеки вярва в това, което предпочита, макар че което и вероизповедание да бъде прието, всяко от тях е еднакво компрометиращо работата на кураторката.

Обр. А

На второ място ще посоча проблемите, свързани със самата експозиция, която в съдържателен план най-общо се разгръща в две основни посоки – презентация на творчеството на Стоян Райнов и на „учебните задачи“ на неговите студенти от ателието по керамика в Художествената академия от периода между 1932 и 1961 г. Направени са сполучливи съпоставки между постиженията на преподавателя и възпитаниците му, като съвсем естествено в количествено отношение е даден превес на керамичните разработки на Стоян Райнов. Вероятно в опит за извеждане на своеобразна яснота в експозиционния разказ кураторката обособява три тематични ядра в трите пространства, в които е разположена изложбата, озаглавени съответно – „Проф. Стоян Райнов и Ателието по керамика в Художествената академия (1932–1961)“, „Художник“ и „Керамик“. Струва ми се, че диференцирането на темите „Художник“ и „Керамик“ е твърде спекулативно и в известен смисъл неадекватно предвид факта, че художник е родово, а керамик – видово понятие, което разбираме, че кураторката сама съзнава при употребата на израза „художник-керамик“, но въпреки това ги разглежда разделно. Зад това, бих казал, механично именуване на темите „Художник“ и „Керамик“ прозира, както става ясно от обяснителните текстове към тях, намерението да се оразличи предпочетения от Стоян Райнов „материал“, като най-общо изявата на художника трябва да виждаме в неговите рисунки и акварели, а тази на керамика – в неговите тримерни разработки. Важен момент, който заслужава да бъде отбелязан, е синтезираният характер на текстовете, въвеждащи зрителя към всяка от темите, което обаче е довело до липсата на указание изобщо кога е роден и умрял художникът, чиято експозиция разглеждаме. Годините на рождение и смърт не са посочени и в прессъобщението към изложбата и още по-смущаващо – те не могат да бъдат открити никъде и в каталога на изложбата, ако не броим една от бележките под линия, в която е цитирана статия на Мария Митева, в чието заглавие тези важни за която и да е личност времеви маркери могат да бъдат открити[5]. Обръщайки се отново към текстовете, трябва да кажем, че те, макар и да очертават трите тематични фокусирания в трите отделни зали, всъщност са разфокусирани от самото подреждане на визуалния материал. Творческите опити на неговите ученици, макар и да се предполага, че трябва да бъдат ситуирани в залата, означена тематично като „Проф. Стоян Райнов и Ателието по керамика в Художествената академия (1932–1961)“, могат да бъдат видени и в тази, посветена на художника Стоян Райнов. Същата е ситуацията и в залите „Художник“ и „Керамик“, в които визуалният материал е преплетен и се срещаме едновременно с рисунките, акварелите и обемните творчески разработки на автора. Казано с други думи – визуалният разказ се разгръща свободно в трите зали на галерията въпреки обяснителните текстове към трите намислени теми – фактически останали необособени в експозиционното пространство. Това съвсем естествено превръща изложбата в една объркваща със своето презентиране и затова онемяла приказка от струпани накуп художествени произведения, в безформена маса от глина, хартии и картони, покрити с моливни щрихи и акварелни петна.

Третият и според мен най-сериозен проблем в изложбата „Стоян Райнов: приказки от глина“ е демонстрираната безотговорност към фактите, която ни разкриват етикетите към всеки от експонатите. От една страна, тя засяга информацията за авторите на произведенията. Тук, поне в етикетите към изложбата, можем да видим годините на рождение и смърт на Стоян Райнов. Но не и на други художници, чиито творчески начинания са органична част от експозицията. И макар че това са имената, както е указано в прессъобщението към изложбата, на „най-изявените му студенти“, част от тях, за съжаление, са останали непознати не само за публиката, но и за изследователите. Действително издирването на просопографски данни на учили в Художествената академия през годините студенти понякога е трудоемка задача, за чието решение трябва да бъде извървян дълъг административен път през дирения в териториалните дирекции на Единната система за гражданска регистрация и административно обслужване на населението, в общински регистри и още, и още, при това без гаранция за успех. Не такъв обаче е случаят с представената в изложбата приложничка Милка Йорданова Стоянова, която е сравнително позната и за нея знаем не само кога е родена, но и че е починала на 10 ноември 1979 г.[6] Няма как да не правят впечатление имената на студентите, учили в ателието на Стоян Райнов – Никола Пенев и Недялко Бонев, при които не е посочена дори годината на раждане, при все че в матрикуларните книги на Националната художествена академия всеки от учещите в общите случаи се вписва с редица лични данни, в това число и датата на раждане.

Не по-малко смущаваща е липсата на датировки в етикетите към редица от показаните в изложбата творби. Прави впечатление, че експонатите от колекцията на НХА, дори такива, които са на неизвестни автори, са датирани и създаването им е отнесено, макар и ориентировъчно, поне към конкретно десетилетие. Творчеството на Стоян Райнов обаче в много случаи остава недатирано. Дори тогава, когато на самото произведение е посочена годината на неговото създаване. Пример за това са двете вази от колекцията на Иво Димитров, посветени на 25-годишнината от издаването на книгата на Николай Райнов „Богомилски легенди“, върху които е изписана годината – 1937, но тя не е указана в етикетите към тях. Има и датирани произведения, чиито датировки обаче се нуждаят от коментар. Любопитна, но останала необяснена е годината на създаване на малката по формат композиция на Стоян Райнов, озаглавена „Еднодневки“. Кураторката на изложбата посочва в етикета 1919 г., водейки се от надписите върху паспартуто на творбата. Върху повърхността на самото произведение обаче, където авторът е положил и подписа си, непосредствено под него е изписано 1914 г. (виж обр. Б). Това разминаване поставя множество въпроси, на които обаче предпазливо не са дадени отговори и са подменени с мълчание.

Обр. Б

Всички тези, бих ги назовал, „етикетни“ неволи за мнозина са излишна подробност, техническа дребнавост, която няма отношение към качеството на изложените в залите експонати. Това обаче е само половината истина, защото етикетите в една експозиция са онова, което са бележките под линия в една научна публикация. Това е апаратът, превръщащ събраните накуп художествени обекти в изложба. Това са информационни петна, които са първите маркери за качеството на свършената от куратора и изследователския екип работа. Това са своеобразни „атрибути“ на всяка музейна експозиция, пропуските и грешките в които предпоставят пропуски и грешки във възприемането на художествения материал от зрителя и куриози в личните му интерпретации.

В заключение бих допълнил, че това са само някои от проблемите, които разглежданата изложба разкрива. Колкото до придружаващото я каталожно издание, то заслужава самостоятелно разглеждане, защото в него не само са документирани недостатъците на експозицията, но е натрупан и низ от други проблеми. Но дори само тези повърхностно очертани досега компрометиращи изложбата факти ми дават основание да мисля, че навярно една част тях се дължат на липсата на време и технически недоглеждания, но други са еднозначно свидетелство за предпазливост, която е обособила кураторския проект в мълчалив, макар и зрелищен визуален разказ, от който простичко разбираме, че Стоян Райнов, както сама отбелязва кураторката, е един „добър художник-керамик“. А всеки опит за прекрачване отвъд тази учебникарска констатация, за общо съжаление, е прекършен.

Да, казват, че предпазливостта и мълчанието са сред най-доверените приятели на мъдростта, но казват още, че те са и най-близки родственици на невежеството. Колкото и да ми е неприятно, всичко посочено дотук ми дава основание да твърдя, че в изложбата „Стоян Райнов: приказки от глина“ става дума не за мъдрост, а за невежество. И все пак – остава надеждата, че просто греша.

Експозицията може да бъде видяна до 6 октомври в залите на филиала на СГХГ – галерия „Васка Емануилова“ на бул. „Янко Сакъзов“ 15 (на гърба на парк „Ген. Вл. Заимов“).

[1] Прессъобщение към изложбата. 
[2] Пак там.
[3] Райнов, Николай. Приказки от глина. – Завети, 1937, № VІІІ и ІХ, 166. Виж обр. А.
[4] Пак там, 165–166.
[5] Живкова, Неда. Стоян Райнов. Керамик-художник. – В: Стоян Райнов: приказки от глина. София, 2019, 6.
[6] Досие „Милка Стоянова“ – Научен архив при СБХ.

Докторант в катедра Нова и съвременна история при СУ „Св. Климент Охридски“. До 2019 г. е уредник в Софийска градска художествена галерия, където реализира редица изследователски проекти, фокусирани около историята на българските пластични изкуства от Освобождението до 1944 г. Сред тях са „Реставрация на паметта: Не/познатите художници от една картина“ (2014), „Свободният избор. Първите жени художнички“ (2015), „Голото мъжко тяло 1856 – 1944“ (2017), „Елиезер Алшех и „естетиката на безобразието“ (2018). Автор е на десетки публикации в списания L'Europeo, Abitare, A-specto, InGlobo и др.
Предишна статияХроника на камък
Следваща статияИзлезе новият брой на сп. „Култура“