Начало Идеи Гледна точка Предупреждавам!
Гледна точка

Предупреждавам!

1795
Де Ес Швертбергер, „Маса“

След като преди шест месеца бе излъчено настоящото необичайно съставено правителство, в страната ни почти непрекъснато бълбукат (мисля, че това е точната дума) вътрешно-коалиционни микробури. Разбира се, аз имам ясно определено отношение към всяка от тях. Отказвам обаче и ще отказвам да ги коментирам и допълнително да ги разгарям публично. Отказвам поканите на уважавани от мен журналисти – естествено не от централните телевизии, в които се сещат за мен само по маргинални поводи (напоследък например особено настояваха да ме имат като гост – забележете цинизма, – за да коментирам какво следва подир почти сигурната, както бяха убедени, кончина на патриарх Неофит). Отказвам да коментирам вътрешнополитическата ситуация не защото не виждам (и не ме възмущава) рекетьорството на Бойко Борисов и ГЕРБ – то наистина е на предела на търпимото; не защото не ми е ясно откъде се пръкна неочакваният „евроатлантизъм“ на санкционирания по закона Магнитски Делян Пеевски; не защото оправдавам често пъти инфантилно-егоцентричните акции на ПП. Всъщност в настоящото правителство безусловно „мои“ сред останалите са министрите на правосъдието, на отбраната, на здравеопазването и на околната среда, а оценявам определено положително и разумното, нормалното интелигентно политическо поведение на премиера Н. Денков. Не желая обаче да се включвам в критичните коментари за тази, да – проблемна, често нелицеприятно крепяща се коалиция, защото виждам какво ѝ противостои у нас под осветената от медийните прожектори повърхност и най-вече – защото си давам сметка какво с голяма вероятност предстои на всички ни през идващата 2024 г. в международен план.

Уви, голяма, много голяма е вероятността в САЩ да се завърне като президент Доналд Тръмп, а с него и глобалният изолационизъм на Америка от световната политическа сцена, да бъде поставено отново на изпитание възстановеното след предишното президентстване на този „консервативен“ маниак евроатлантическо единство.

Разбира се, трябва да си сляп, за да не видиш, че тъкмо, тъкмо на това се надява през последните месеци на зациклянето на войната в Украйна московският фюрер Вл. Путин. Той разбира: ако Америка оттегли подкрепата си за Украйна, ако я остави на произвола на готовия да хвърли като пушечно месо дори една трета от своето население кремълски престъпник, единствен шанс за Украйна би било единодушното, твърдо, безкомпормисно противопоставяне на руския нацизъм от страна на Европа без (и даже в противовес на) САЩ. А не може да не се види, че Европа май не е в кондиция за подобно нещо. Постоянно наличните в почти всяка от европейските държави т.нар. „консервативни“ (евроскептични) политически партии с неминуемост ще надигнат глава при едно руиниране на евроатлантическия алианс.

Всъщност въпреки приказките на нашенските консервативни „гуру“, че либерализмът абсолютизирал „хоризонталното измерение на живота“ и изтривал неговото „вертикално измерение“, че той, либерализмът, утвърждавал едно общество на егоцентричното потребителство и „свещеното право на индивидуално щастие“, истината е по-скоро тъкмо обратната. Именно европейските „консерватори“ печелят гласове с убеждаване, че нациите трябва да мислят и да се грижат първо, преди всичко и на всяка цена за себе си, да неглижират общоевропейските каузи, да се ограждат от иноетничните „мигранти“, т.е. да се противопоставят на християнския „вертикален“ императив за солидарност със страдащите, гонените и нападнатите. Виждаме: европейските „консерватори“ от автократа Орбан, през националистите от „Алтернатива за Германия“, та до нидерландската „звезда“ Герт Вилдерс са онези, които все по-настойчиво и гръмогласно се противопоставят на помощта за Украйна, т.е. отхвърлят съобразяването с „вертикалната“ полярност „добро-зло“ в името на „хоризонталната“: кое съдейства за нашето благополучие, а не изисква да правим жертви (в случая, като следваме санкциите срещу Русия).

И ето, много възможната през следващата година крута промяна на политиката на САЩ спрямо Путинова Русия е вероятно да доведе не до мобилизирането на Европа срещу тази последната, а до задълбочаването на разломите в нея между егоцентрично-националистичните и собствено европейските (в дълбочина – християнски) сили. Което пък при едно все по-добро „разбирателство“ между Тръмп и Путин би могло да доведе не просто до катастрофа в Украйна, но и до качествено нов етап в агресивната политика на Русия. Помним пълната незаинтересованост на Тръмп по отношение на страните от Източна Европа (повечето от които той дори не можеше да идентифицира). Ние бихме ли могли следователно към края на следващата година да се озовем в условията на едно настъпление на „Русский мир“ вече отвъд дори „изконните“ му територии в Евразия – т.е. в „изконните“ му от 1944–1945 г. и „отнетите“ му след „трагичното разпадане на СССР“ земи в Източна Европа, с което най-сетне да бъде турен край на „либералния еднополюсен свят“, наложен на човечеството (и „разчовечаващ го“) от 1989 г. насам.

Всичко това, казвам, с голяма вероятност би могло да предстои на всички нас, в частност на Европа и значи – в последна сметка и на нас българите – през 2024 г.

А каква е ситуацията в собствената ни страна под повърхността на постоянно бълбукащите бури в прословутата „сглобка“? Ще кажа, че под тази повърхност в България през последните години израсна и вече е „масивно“ наличен наш, местен фашизъм, само най-видимият (и даже не най-опасният) представител на който е одиозната партия „Възраждане“. И в предишни свои текстове съм посочвал тревожно възрасналия у нас антагонизъм между идеологически произведения от подмолно фашизоидни сили „народ“ и клеймения като „безроден“ и „извратен“ елит. Сред значителни маси от нашето „народонаселение“ цялостната европейска цивилизация, в която „сме принудени“ да живеем, все повече се преживява като агресивен „джендъризъм“, конспирология на „демографското ни унищожаване“ и т.н. И тези маси – твърдя го отговорно – са готови при подходящи условия (каквито все още нямат) да започнат истинска кръвопролитна война срещу „агентите“ на това „българоунищожителство“. На тяхна страна в България е и настоящият президент на републиката (разполагащ по конституция с още цели три години власт) и цяла редица „консервативни“ и „родолюбиви“ организации, финансирани от Москва – т.е. същинска „бомба със закъснител“, която през следващата година могат да задействат всички изредени по-горе международни фактори и чиято „ударна вълна“ многократно би могла да бъде усилена от виделия се снабден с власт български подземен фашизъм. Защото, нека не се лъжем – в условията на една възможна през идната година криза на евроатлантическото единство, на либерална Европа, на едно качествено по-мащабно възрастване на агресивността на руския неонацизъм, ние сме в особено слаба и уязвима позиция.

И ето: по силата на политическите обстоятелства – въпреки това – днес ние имаме едно, в базисния смисъл евроатлантическо правителство. При цялата неблагообразност на част от силите, които го съставляват, крепят (и търпят), то е шанс да посрещнем по относително успешен начин предизвикателствата, които вероятно ни очакват през следващата година.

Затова, ето затова (а не защото съм станал „гербаджия“, не защото съм започнал – малоумно да вярвам на Д. Пеевски, не защото си затварям очите за инфантилизма на определени фигури в ПП) аз отказвам днес и ще продължа да отказвам да се включвам в публичното разгаряне на глупавите „бури“ около това управление, в неговото – често изглеждащо наистина оправдано – руиниране. И предупреждавам всички – и вътре в него и извън него, които ще продължат да го правят: дайте си сметка за риска, пред който подобно руиниране може да ни доведе още догодина. Защото щем или не щем, ние живеем в света, в който откъм запад се задава Тръмп, откъм изток дебне в очакване звярът Путин, в родната ни Европа подриват единството ѝ „консервативни“ егоцентрици, а у нас „стискат палци“ на всички тези, Румен-Радевци, Костадин-Костадиновци, Вани-Григорови и още много и много бесни, комплексирани „родолюбци“.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.

Свързани статии

Още от автора