В навечерието на Нова година четем, гледаме, коментираме подробности и детайли за трагедията с ферибота “Норман Атлантик”. Слушаме подробности от хората, които са успели да се спасят. Появява се непрестанно нова, актуална информация за спасителната операция. Пожарът е пламнал в отделението за автомобили. Хората са се качили на най-горните палуби. Силен вятър, огромни вълни, дъжд, а под краката им температурата от пожара е толкова висока, че подметките на обувките се топят. Сред 478-те пътници и екипаж са румънци, руснаци, австрийци, унгарци, швейцарци, хървати, грузинци, сирийци, шведи, канадци, украинци, египтяни, българи. Като че ли половината свят се е събрал на борда на злополучния ферибот. Пътували са от Патра към Анкона, готвили са се да посрещнат Нова година. Тръгнали са с радост и надежда. Докато в един миг не избухва пожарът и започва трагедията. От празничното настроение не остава и следа. Настъпва паника, страх и хаос. Радостта се обръща в кошмар. В един миг.

Спасителната операция е много затруднена и върви бавно заради изключително тежките климатични условия, бурното вълнение, силния вятър. Пушекът от пламъците е гъст, което затруднява работата на хеликоптерите. Оказва се, че пред природните стихии и най-съвременната техника е безсилна. Всяка минута на горящата палуба е изпълнена с драматична тревога.

Половината от пътниците са спасени с хеликоптери, пожарът вече е овладян. Сред бедстващите пътници можеха да бъдат наши близки. Можеше да бъде някой от нас. Трагедията сложи отпечатък на нашите предновогодишни размисли. Всички новогодишни благопожелания се свеждат до едно – бедстващите да се спасят.

Трагедия като тази ни изпълват с тревога и безпокойство. Оказва се, че нашият живот, нашето мислене, нашето отношение към живота са със съвършено различна нагласа. Отвсякъде ни се внушава как сме овладели и подчинили природата, че вече не могат да се случат такива трагедии, като тази, която преди един век се е случила с „Титаник”. Но нали и тогава хората са били убедени, че най-големият и най-модерният презокеански лайнер е непотопяем и неуязвим. Рекламата е подчинила напълно нашето мислене и нашето отношение към света на своите комерсиални цели.

В древността са живели под максимата Memento mori – Помни смъртта. Съвременният човек живее под точно противоположната максима – не помни смъртта. На съвременния човек отвсякъде и всячески се внушава, че е безсмъртен, че смърт не съществува. Разговорите и мислите за смъртта трябва да се отбягват, защото те само ни натъжават, изпълват ни с безнадеждност, затова се безполезни и опасни. Дори когато се срещне със смъртта, която така или иначе присъства в този свят, съвременният човек се стреми колкото е възможно да не се докосва до нея, да мине колкото е възможно по-далеч, защото това е травмиращо и съсипващо. Защото това е тема, която трябва да бъде премълчавана, отбягвана и пренебрегвана. Защото това е тема, която не се отнася до нас. Защото ние трябва да преживеем живота си единствено в смях и веселие. Трябва да изконсумираме максимално всички удоволствия. Трябва да посетим всички туристически дестинации. Трябва да притежаваме всичко, което рекламната канонада набива в съзнанието ни. И всичко това не само дава смисъл на живота ни, всичко това ни отдалечава от смъртта, прави ни недосегаеми за нея. Защото медицината е открила онова, което е необходимо за да не боледуваме, а козметиката е открила необходимото, за да изглеждаме неподвластни на възрастта. Оттук нататък единствено важното е да изпълним живота си с колкото се може повече удоволствия. Удоволствията пък се свеждат до консумация и са право пропорционални на количеството консумация.

Такива размишления ни се струват крайни и екстремни. Особено в навечерието на Нова година, когато сме длъжни да бъдем още по-радостни. Но ето, трагедията с 478-те човека на борда на “Норман Атлантик” се случи точно в навечерието на Нова година, точно когато бяха тръгнали да посрещат празника с веселие и фойерверки. Дали някой от нас би разсъждавал, че размислите за смъртта са неуместни, ако в момента беше сред пламъците, пушека, вълните и ледения вятър? Или ще кажем, че когато ни се случи, тогава ще му мислим. Но дано да не ни се случва.

Дано да не ни се случва, но всички виждаме, че трагедии непрестанно се случват. А дори тези, които най-упорито избягват да мислят за смъртта, не може да не си дават сметка, че каквито и усилия да полагат, не могат да я избегнат. Херцен пише в дневника си: „Нова година е периодично memento mori”. Защото всяка нова година, с всичкото й шампанско, с всичките й фойерверки, прибавя, а не отнема една година към нашия живот. Може би именно защото изтичащите години ни приближават към смъртта, ние се стремим да ги заглушим с шумотевица и веселие.

Разбира се, веселието е насъщно необходимо за човешката душа. Няма нищо по-радостно и жизнеутвърждаващо от веселия смях. Няма нищо по-красиво от лице, озарено от радост.

За бъде радостта ни пълна и истинска, е необходимо тя да бъде осмислена и истинска. Общуването ни един с друг да бъде искрено и истинско. Общението ни с Бога да бъде дълбоко и истинско.

„Страшний в правосъдието, чуй ни, Боже, Спасителю наш, упование на всички земни краища и на ония, що са далеч в морето,

Който си поставил планините със силата Си и си с мощ препасан,

Който укротяваш шума на моретата, шума на вълните им и вълненията на народите!

И ще се уплашат от Твоите личби живеещите по краищата на земята. Ти ще подбудиш утро и вечер Тебе да хвалят.

Ти посещаваш земята, утоляваш жаждата й и обилно я обогатяваш: потокът Божий е пълен с вода; Ти приготвяш храните, понеже тъй си я устроил;

напояваш браздите й, уравняваш буците й, омекчаваш я с дъждовни капки, благославяш нейните израсляци;

увенчаваш годината на Твоята благост”/Псалом 64:6-12 /

Общуването ни с Твореца изпълва живота ни с радост и смисъл. Дава на живота ни не само визия за бъдеще, а нещо несравнимо по-голямо – дава ни перспективата на вечността. Спомняме си с каква надежда и трепет очаквахме настъпването на 2000-та година. Това беше преди цели 15 години. Имахме физическото усещане за нещо ново и неповторимо, когато преминем в новото хилядолетие. Когато вече сме в Третото хилядолетие, се оказа, че новото може да бъде само вътре в нас. Ако ние не се променим, нищо около нас няма да се промени. Годините текат в своята неумолимост и единствено ние можем да им дадем смисъл. Ние даваме радост на годините, а не те на нас. Ние им даваме смисъл.

Затова, нека да си представим, че сме сред пътниците на “Норман Атлантик”, сред фойерверките да си представим пламъците и когато се поздравяваме с настъпването на Новата година, да търсим нейния смисъл и в смисъла да открием радостта.