0
2825

Пред паметника на Пушкин

Една снимка и една злочеста съдба от дълго време не ми дават мира. Снимката е на дъщерята на Пушкин – Мария Александровна Пушкина, на която попаднах преди месец, със следния текст под нея:

„…Това е дъщерята на Пушкин. През 1919 година тя умира от глад и студ. Умира в пълна самота, в малка стаичка, на малка уличка в Москва, на 86 години. В „страшната”, както я нарича Цветаева, 1919 година… Властите взимат решение да ѝ отпуснат пенсия, но толкова дълго се съвещават, че Мария Александровна не я дочаква. Първата пенсия отива за погребението ѝ… Тя се омъжва доста късно – на 28 години – за генерал Хартунг, но нямат деца. А през 1877 г. мъжът ѝ е обвинен в присвояване на държавни пари и се застрелва. Така на 45 години Мария Александровна остава вдовица, съвършено сама, без средства за препитание. В началото живее при брат си Александър и възпитава децата му (той също рано остава вдовец), а по-късно Александър ІІ ѝ отпуска пенсия в размер на 200 рубли месечно. С идването на съветската власт тя се оказва в безизходно положение – отнемат ѝ пенсията, остава без покрив над главата си, всичко, което е могло да се продаде, е отдавна продадено… В последните години М. А. Хартунг е приютена от сестрата на бившата си прислужница. През деня отива на Тверски булевард, сяда на пейката до паметника на баща си и остава там до тъмно, винаги на едно и също място и в дъжд, и в сняг… На 7 март 1919 г. сърцето ѝ спира да бие. Така приключва жизнения си път Мария Александровна Пушкина-Хартунг (1832 – 1919), бивша придворна в двора на Нейно Императорско Величество, дъщеря на своя велик баща, който шеговито я наричал „беззубая Пускина”. Добри хора я погребват в Донския манастир.”

Този кратък текст ме разплака, усетих мразовития студ, самотата на забравената жена, цялата болка на тази картина – паметникът на Пушкин в Москва и до него приседнала 86-годишната му, все още жива дъщеря, жива и съвсем сама, жива, а неподвижна като паметника на баща си, жива, а останала без никого и без баща си, сама като пеленаче в зората на новите обществени отношения, които ще покосят милиони и милиони през следващия век.

Покъртителна картина. Осемдесет и шест годишна старица – жива, но напълно непозната за минувачите – до паметника на трийсет и седем годишния Пушкин в разцвета на младостта си – мъртъв, но обичан повече от любим човек. Какво симетрично допълване на баща и дъщеря, каква небесна хармония между жив човек и паметник, между кръв и бронз, между самота и старост, от една страна, и слава и младост, от друга! Пушкин е най-обичаният поет на Русия, най-признатият и неоспорван гений. Мария Александровна има най-великия баща, но той е паметник и тя може само да стои до него в мълчание и самота, облечена цялата в черно, седнала винаги на едно и също място. Когато баща ѝ загива, тя няма и пет години. Останали са ѝ само бледи детски спомени от него. В самотата на старостта продължавала своя едва започнат разговор с бронзовия си баща.

И най-удивителната е приликата между Пушкин и неговата дъщеря на тази рядка снимка, до такава степен силна, че човек подсъзнателно започва да оглежда дали това не е някоя поредна фотошоп измама – издълженото благородно лице, характерният нос, аристократизмът на цялостното излъчване. Видът ѝ поразил Лев Толстой, когато той я срещнал в дома на един генерал през 1868 г. Още с влизането си тя приковала погледа му и той втренчено започнал да я разглежда. После ги запознали, той седнал до нея, пили чай, разговаряли дълго. Нейната външност му послужила за прототип на Анна Каренина.

Паметникът на Пушкин е издигнат през 1880 година и дъщерята на поета присъства на освещаването му. Не си е представяла, че до него ще доживее сиротния си живот. Удивителни са историческите и житейски превратности. Паметникът е издигнат в знак на благодарност към гениалния поет, а няколко десетилетия по-късно обществото с черна неблагодарност отхвърля и погубва неговата дъщеря. В нейната злочеста съдба сякаш се отразява цялата епоха – онази, назована от Цветаева „страшна“ 1919-а и последвалите я страшни години.

Когато паметникът е открит, фигурата на поета е обърната към Страстния манастир. Той е известен с това име, защото в него се е съхранявала Страстната икона на Божията майка – наречена така по предсказанието от евангелския старец Симеон „а на сама тебе меч ще прониже душата“ (Лука 2:35). През 1919 г. над 200 монахини са прогонени от манастира и в него се нанася Военния комисариат. През 1929 г. е превърнат в Централен антирелигиозен музей на Съюза на безбожниците на СССР. През 1937 г. е разрушен. През 1950 г. паметникът на Пушкин е преместен. Мечът е пронизал и сърцето на пушкиновата дъщеря.

В прочутото си стихотворение Пушкин казва:

Издигнах си аз паметник неръкотворен –
народний път за там не ще покрий трева.

(превод: Елисавета Багряна)

Издигането на паметници често ни служи да ласкаем себе си, че тачим паметта на заслужилите хора, докато в същото време сърцата ни са каменни. Такава служителка на Наркомсобес с каменно сърце дошла при Мария Пушкина, за да обследва „степента на нейната нужда“.

При построяването на паметника фигурата на Пушкин е обърната към манастира и погледът му е отправен към красивите позлатени куполи на манастирския храм. След преместването му на срещуположната страна на площада, погледът на поета е отправен към празното пространство.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияБез отговор в бъдеще време
Следваща статияТриумфът на оцеляването