1
958

Пред празната гробница

TNikolov

В тези дни от Страстната седмица на много пъти в църквите ще се четат евангелските разкази за събитието, преобърнало човешката история.

И хората отново и отново, смълчани, ще слушат как жените мироносици отишли много рано, след изгрев слънце, на гроба на Иисус, носейки приготвените благовония, за да помажат тялото Му, както било според обичая.

И как се питали помежду си: кой ще отвали камъка от вратата на гробницата, защото е много голям.

И как намерили камъка, дигнат от гроба.

И как само повивките стояли, и кърпата, дето била на главата Му, свита отделно на едно място, но тялото го нямало.

И как Ангел Господен в бяла дреха им казал: Иисус Назарееца, разпнатия, възкръсна, няма Го тук, ето мястото дето бе положен.

И как светите жени побягнали от гроба, обхванати от трепет и ужас.

И как Мария Магдалина отишла при Симон Петър и при любимия ученик Йоан и им казала: дигнали Господа от гроба и не знаем де са Го турили.

* * *

Така, за краткост, слях четирите евангелски разказа за „празната гробница”, в които се съдържа най-съкровеното тайнство на християнството – единението на Кръста с Възкресението, на страданието с ликуването, че смъртта е победена.

Ала как звучи този евангелски разказ в свят, където все по-явно се усеща отсъствието на Бога?

Където камбаните ще бият в дванайсетия час и хората ще излязат с пасхални свещи, но радостта пак и пак ще е съпътствана от трепет и ужас.

Където, въпреки жертвата Му, ние продължаваме да живеем така, все едно, че Него го няма?

Където законите на света са всичко друго, но не и закони на любовта.

Където човешкият род, макар и изкупен от Христос, продължава да живее в „долината на смъртната сянка”.

Където човекът пак сее около себе си война и разорение, съзнавайки колко малко истински живот има в него, а пък смъртта го прави подобен на „разлята вода, която не може да се събере” (2 Царств. 14:14).

Как тогава този образ да не изниква неспирно пред взора ни – видението за „празната гробница”? Не се ли крие в него дълбоката тайна на днешното ни битие, на катадневната ни безутешност, щом все някак се озоваваме там, смутено взирайки се в плашещата тъма зад камъка?

Не само сега, в Страстната седмица, а въобще – в хоризонта на дните си. Вярващи и невярващи, атеисти и агностици – всички като че ли незримо сме вперили поглед в отваления камък, в тайната, криеща се зад него.

Защото животът е възсиял чрез Христос от гроба, ала пълнотата на истинския живот тепърва предстои.

Поради което все сме пред „празната гробница”. Живеем в силно вътрешно безпокойство и в още по-несигурно и безпощадно време. Ала нали всяко следващо поколение така определя дните си: векове наред всички са повече от убедени, че „преди” е било по-добре. А „преди” е било пак същото. И нашите деди и прадеди пак са живели в същото състояние на война със света, в същия „трепет и ужас”, нахлуващ на талази в живота им.

А времето на „празната гробница” е трайно, защото е особено време: то е време, сковано в „челичени скоби”, време на болезнена пустота. На запустение и празнота в душите ни. В някакъв смисъл, то е и време на траур. Поради изгубения смисъл, проблемната (смъртна) телесност, безпокойството.

Празната гробница” е реалността на нашия живот – от люлката до гроба, от очакването до пришествието Му. Тя  е онова, което смущава християнския дух, убеден в победата над смъртта на Живия Бог, доколкото и независимо от всичко ние продължаваме да пребиваваме в смътно очакване.

Нима тъкмо тревогата по тленното ни тяло и липсата на Господа не са в основата на конституирането на Църквата като Тяло Христово, за да се изпълни празнотата на очакването до славното Възкресение?

Докато празната гробница зее, ние сме в траур и продължаваме да го носим, въпреки чудото на Възкресението.

Да, вярно е, че този траур е особен, той не е истинският траур на безвъзвратната раздяла.

Както и „отсъствието на Бога” не е истинско отсъствие, а е само индивидуално усещане за отсъствието Му, което в секуларните времена и на езика на Ницше мнозина определят като „смърт на Бога”.

Не е ли по-точно да съзрем в това усещане израз на духовната ни ущърбност?

Един от големите съвременни християнски проповедници, митрополит Антоний Сурожки, го изразява със следните думи: „Ние стоим пред Бога, а викаме към пустото небе, откъдето не идва отговор; обръщаме се навсякъде – а Бог Го няма. Как да живеем така?”

Отговорът, който дава Антоний Сурожки, е наистина забележителен: „Жалваме се често, че Той не прави явно присъствието Си в тези няколко минути, които Му отделяме в денонощието; а какво да кажем за останалите двадесет и три часа и половина, когато Бог, колкото си иска, може да чука на вратата ни, ала ние Му отговаряме: „Извинявай, зает съм”, или въобще не отговаряме, защото не чуваме как Той почуква на дверите на нашето сърце, на нашия ум,  на нашата съвест, на нашия живот. Ето защо нямаме право да се жалваме от отсъствието на Бога, защото самите ние отсъстваме много повече.”

Открехната врата е отговор, който предполага върховна свобода и изключва всяко „насилие”.

Но този отговор се отдава на малцина, познали изцяло що е радостта.

Всички останали, в „страх и трепет”, продължаваме да сме изправени пред тайнството на „празната гробница”.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияНикога не знаеш докъде ще стигнеш
Следваща статияНеобичайни контакти през Студената война

1 коментар

  1. Упражнявайки се да изтръгнем мисъл от християнската митология може би стимулира асоциивността на мисленето но обижда предхристиянската същност на българина. Това е част от нас и ни е помогнало да устоим от имперската идеология на Византия. Трябва да го уважаваме. Сиреч да не се престараваме…