Новата книга на Георги Господинов „И всичко стана луна“ (издателство „Жанет 45“) включва деветнайсет разказа, част от които са публикувани първо в европейски антологии и сборници на различни езици. С любезното съгласие на автора предлагаме един от тях. Премиерата на книгата ще бъде на 1 септември в рамките на фестивала „Аполония“.
«Не мърдай, че ще ти отрежа ухото.» И ножицата хляс-хляс-хляс покрай ухото ми. Не по-мръд-вам. Хванал съм се с все сила за кафявия кожен стол, ръцете ми са изпотени, стискам очи. Хляс-хляс-хляс. Ножицата е все по-близо. Всеки момент очаквам, хляс, ухото да отхвърчи и една топла струйка кръв да пропълзи към гърба ми.
На 7 съм, какво ще правя цял живот без ухо. А баща ми стои до бръснаря и нищо, приказва си с него. Мъжки приказки. С майка ми не говори такива неща. Сигурно затова ще ми отрежат ухото. Да не ги слушам и да не им издам приказките.
Знам за какво си говорят.
За… жени си говорят. И защо няма тоалетна хартия и олио по магазините. И за съседа, дето всички знаят, че подслушва хората, и за жена му, която била градската… Тук не разбрах думата или те нещо я смотолевиха…
Кога беше това? Преди, преди… преди 53 години. Ей там, в дъното беше… салонът за подстригване и бръснене на хотел «България». Баща ми и бръснарят отдавна ги няма, брадите им растат някъде на воля. И жените, за които си говореха, ги няма. Дълги години после гледах как при всяко подстригване остарявам върху бръснарския стол. Сред кичурите, които падаха на пода, първо се появиха отделни бели коси, после ставаха все повече. Към 40-тата ми година бялото вече имаше превес. Фризьорските салони са нашето Ватерло. Кичурите коса, все по-бели, все по-рехави, се търкалят на пода. Битката е загубена.
Някога обаче… Всяка първа неделя на месеца сме тук, в този салон. Столът е огромен, с кафява, поизтъркана тук-там кожа. Първо сяда баща ми, после, като идва моят ред, ми слагат една дъска напряко, да не потъна. И мъчението започва.
Можем да идваме тук само защото баща ми и бръснарят били някога заедно в казармата. Това си е за цял живот. Ако ще братя да се скарат, държавата да се срути, бил ли си с някой в казармата – край, завинаги е.
Всъщност бръснарят не беше лош човек. Ама това го знам сега. А тогава всеки път, като излизахме от бръснарницата на хотела, все едно възкръсвах. И по няколко пъти си пипах ушите да видя там ли са. Този бръснар бил голям майстор, казваха. Можел да ти клъцне ушите, без да разбереш. И като си размърдаш главата, чак тогава да ти паднат в скута.
Мразя да закъснявам… Винаги идвам по-рано за срещи. Отдавна не съм влизал тук, във фоайето на хотела. Старият мраморен под, кафе-сладкарницата (и тя, разбира се «България»), ресторантът за сватби – също «България». А на гърба, най-добрата концертна зала – зала «България». Да се знае къде си. Тези хотели са все в центъра, все луксозни. Във всеки случай по-луксозни от държавата, на която са кръстени.
Докато чаках да ми дойде редът, винаги след баща ми, можех да наблюдавам гостите на хотела, които влизаха и излизаха. Било е през 60-те. Идваха от друг свят, повечето говореха на непознати езици. Жените им бяха красиви, дааа, можех да го кажа с моя опит на седемгодишен. Луксозни жени, както казваха мъжете в бръснарницата. Най-старите още помнеха предишния хотел, който бил 50 крачки по-надолу по булеварда. Там били отсядали всички артистки от немското кино преди войната, навъртали се професионални руски революционери отпреди революцията да купуват оръжие, самият Шаляпин наел за месец апартамента с балкона и излизал надвечер да помаха на тълпата отдолу. Тук почти целогодишно живеел репортерът на «Таймс» Джеймс Баучер. Тук и умрял в стаята си през 1920 г. Много се умира по хотелите, но за това никой не говори.
А бръснарят веднъж разказа, че няколко пъти бръснал самия… (и тук посочи с пръст към тавана), но все едно, всички разбраха кого. «Е, що тогава не му…», обади се едно от старчетата и пак не довърши изречението, а само прокара пръст пред гърлото си. Познавах този конспиративен език, беше си средата на соца. Но повече не видях старчето, дето се пошегува непредпазливо. Питах баща ми какво ли е станало с него, а той само събра пръсти пред лицето си и ги завъртя в знак да си държа устата заключена. Така си говореха хората по онова време.
Още 5 минути и ще стане 12. Дали все пак уговорката беше в 12, или в 11? Не, не, разбрахме се точно по обед. Точно по обед винаги е значело 12. Пък и се въртя тук поне от час. Не може да сме се разминали. Обикалям като преял кон по жълтите павета. Жълтите павета – гордостта на града. Когато ги докарали преди сто и колко години за сватбата на Царя, всички останали улици били кал и локви. И само тук цялата улица и площадчето пред Двореца – в жълти керамични плочки. Обаче пък трайни. Две държави се потрошиха оттогава, а тази жълта керамика стои. Първо изгониха Царя, който докара плочките, после падна и царството. После и комунизмът се оказа трошлив, а паветата не помръднаха.
Вече е 12:10… Никой не отсяда в хотела на собствения си град. Освен при извънредни случаи, ако се скараш с жена си и тръшнеш вратата. Но и тогава не отиваш на хотел. Напиваш се в последната отворена кръчма и като те изритат оттам към 3, тръгваш към гарата или се събуждаш свит на някоя пейка, вкочанен от сутрешния студ.
Веднъж, само веднъж, прекарах една нощ в хотел «България». Няма ме в книгата за гости. Бях тук нелегално, така да се каже.
На 5 август 1968 г., вечерта, четвъртия етаж, служебната стая без номер, до асансьора, със спалното бельо, сапуна и метлите. Не бях сам. Прекарах нощта с лице от женски пол, Хелма Лаакунен, 19-годишна финландка от Хелзинки, младши член на Финландската комунистическа партия. Какво правихме през нощта? Обсъждахме предизвикателствата пред прогресивната лява младеж в борбата с провокациите на империализма. Така отвърнах, когато ме привикаха след два дни в милицията. Не знам как бяха разбрали. Можеха да ме съсипят тогава. Разминах се благодарение на бръснаря, който беше подстригвал Първия и се застъпи за мен.
Хелма Лаакунен. Първата жена в живота ми, с която прекарах цяла нощ, нелегално, в центъра на София, на стотина метра от Партийния дом. И не си говорихме за международното положение.
Имахме тази нощ, първата и последната, на другия ден Фестивалът свършваше, тя си заминаваше. Финландия беше от друг свят и можех само да сънувам, че някога ще се доближа до бреговете й. Но имахме цяла една нощ. Синът на бръснаря, моят най-добър приятел, работеше по поддръжката на електричеството в хотела. Той ни вкара, беше си риск и за него. Трябваше само да не палим никакви лампи и към 5 сутринта да се изнесем.
Седяхме в тъмното сред купчините прани чаршафи. Никога няма да забравя онази миризма на сапун и на чисто.
Всичко в живота ми после се случи точно така, както го нахвърлихме тогава набързо в онази сервизна стаичка на четвъртия етаж. Ще се разделим и всеки ще отживее отреденото му време с друг човек. Ще има време да се влюбиш в нея, каза тя, да се радвате на децата си, да си омръзнете, да спите в отделни стаи, децата да пораснат и да ви напуснат, да се разделите тихо… А при теб, попитах на свой ред? Тя забави отговора си с няколко секунди, сетне отвърна: Същото, винаги е същото. Да си дадем 40 години и да се срещнем пак тук… Ще сме на 60… Щастието ще се е поизчерпало, дъното ще се вижда, така каза, една сутрин будилникът ще звънне и изведнъж ще си спомним…
Добре, значи 5 август 2008 г., във фоайето на хотела или отпред, ако не вали. (Дали го казах на шега в онзи момент, или си вярвах…) В колко часа? Ами по обед, точно по обед. Няма да се търсим дотогава. Излизаме от тази врата, живеем и се виждаме 40 години по-късно. Ами ако забравим, ако се разсеяме, попитах аз. Няма, каза тя.
Когато си на 20, можеш да обещаеш всичко. 40 години са вечност, но на 20 си практически безсмъртен…
Аз самият почти бях забравил след година. Влюбих се, имах деца, после комунизмът се срути, висяхме по площадите, после висяхме пак, остарели и разочаровани, после се преместих да живея сам. Понякога, късно вечер, си спомнях за онази безкрайна нощ, която никога не се повтори. Всичко изглеждаше толкова нереално, сякаш съм го съчинил отначало докрай.
Докато една сутрин будилникът звънна. Буквално, дори не си спомням да съм го навивал, и разбрах, че са минали точно 40 години.
Днес е 5 август 2008 година.
Имам среща.
Но нея я няма. Не знам защо съм толкова сигурен, че ще я позная, но я няма. Може нейният будилник да не е звъннал. Все пак човек може да си позволи известно закъснение за среща, която ще се състои 40 години след уговарянето й. Всичко се случва за това време. Чакал съм толкова години, ще почакам още половин час.
Какво си говорехме тогава… Хотелите нямат памет, защото перат чаршафите… Всеки път трябва да са свежи, никакъв спомен, нито косъм от предишните тела. Сигурно и тапетите са от някаква непоемаща материя. И чаршафът под нас ще бъде хубаво изпран, никакви петна, никаква следа. После върху него някой може и да умре – на следващия ден пак ще го изперат и нищо. Ще спи някакъв чиновник, продължавам аз, после диригентът на Виенската филхармония, чух, че често идвал тук, на същите чаршафи, на нашите… и никой няма да разбере за тази нощ. Перилните препарати стават все по-добри, смее се тя.
Не е тази… Не е тази… Само един мъж се върти от десетина минути. Да не си е определила среща тук с всичките си някогашни любовници? Да ни е наредила и да ни гледа сеира от отсрещната градинка? Ужас, мъжът идва към мен. И знае името ми. Аз съм, да. Говорим на английски. Този плик е за мен? Казва, че е обещал да го предаде, преди години. Г-жа Лаакунен вече… Това не го чувам добре.
Отварям плика и чета само първите редове… «Скъпи К., от известно време ме тревожи мисълта, че е възможно да пропусна една среща, която си определихме преди 33 години. Бих направила всичко, за да бъда на 5 август по обед 2008-а пред хотел «България». И ще опитам, но лекарите не ми дават много шансове. Затова пиша това писмо, което ще предам по бившия си съпруг, той впрочем е свестен и отговорен човек и ще го предаде, в случай, че аз… И така, ето накратко…» Обръщам листата, датата в края е от ноември 2001.
Такаааа…. Такаааа… Такааа…. Само да не ревна тук като 7-годишно момче. И мъжът, който ми даде писмото, деликатно се е изпарил. Не-по-мръд-вам. Сякаш бръснарят ми е отрязал цялата глава, но аз още не знам. Ако помръдна, ще се изтърколи на тротоара. Не трябваше да сменяш мястото на срещата, Хелма…
Сега ще се стегна, ще вляза и ще тръгна към асансьорите. Важното е да вървя уверено. Никой не гледа толкова… На четвъртия етаж веднага след асансьора, стаята с бельото и метлите. Не вярвам да я заключват, кой ще открадне чаршафи. Ще вляза и ще изпия всичкия течен сапун, подочистителя и препарата за баня. Коремът ми ще се напълни със сапунени мехури… Винаги съм ги обичал… Душата ще се възнесе със сапунен мехур. Ще ми стане чисто и леко. Смъртта може да мирише хубаво. Асансьорът си е все същият, Шиндлер, отпреди войната, с пиколо.
Четвърти етаж, моля.
Георги Господинов (1968) е автор на книги с поезия, проза, пиеси, трагикомикс и др. Неговият „Естествен роман” е публикуван на 19 езика, сред които английски, немски, френски, испански. Получава отзиви в Ню Йоркър, Гардиан, Таймс, Франкфуртер Алгемайне Цайтунг. Книгата му с разкази „И други истории” е преведена на 8 езика, американското й издание е в номинациите на най-голямата международна награда в жанра „Франк О’Конър”. Участва в антологията Best European Fiction 2010, публикувана в САЩ. Последният му роман – „Физика на тъгата”, е отличен с Национална награда „Христо Г. Данов” (2012).
