5
1904

Пред хотел „България”

 gospodinov

Новата книга на Георги Господинов „И всичко стана луна“ (издателство „Жанет 45“) включва деветнайсет разказа, част от които са публикувани първо в европейски антологии и сборници на различни езици. С любезното съгласие на автора предлагаме един от тях. Премиерата на книгата ще бъде на 1 септември в рамките на фестивала „Аполония“.

«Не мърдай, че ще ти отрежа ухото.» И ножицата хляс-хляс-хляс покрай ухото ми. Не по-мръд-вам. Хванал съм се с все сила за кафявия кожен стол, ръцете ми са изпотени, стискам очи. Хляс-хляс-хляс. Ножицата е все по-близо. Всеки момент очаквам, хляс, ухото да отхвърчи и една топла струйка кръв да пропълзи към гърба ми.

На 7 съм, какво ще правя цял живот без ухо. А баща ми стои до бръснаря и нищо, приказва си с него. Мъжки приказки. С майка ми не говори такива неща. Сигурно затова ще ми отрежат ухото. Да не ги слушам и да не им издам приказките.

Знам за какво си говорят.

За… жени си говорят. И защо няма тоалетна хартия и олио по магазините. И за съседа, дето всички знаят, че подслушва хората, и за жена му, която била градската… Тук не разбрах думата или те нещо я смотолевиха…

Кога беше това? Преди, преди… преди 53 години. Ей там, в дъното беше… салонът за подстригване и бръснене на хотел «България». Баща ми и бръснарят отдавна ги няма, брадите им растат някъде на воля. И жените, за които си говореха, ги няма. Дълги години после гледах как при всяко подстригване остарявам върху бръснарския стол. Сред кичурите, които падаха на пода, първо се появиха отделни бели коси, после ставаха все повече. Към 40-тата ми година бялото вече имаше превес. Фризьорските салони са нашето Ватерло. Кичурите коса, все по-бели, все по-рехави, се търкалят на пода. Битката е загубена.

Някога обаче… Всяка първа неделя на месеца сме тук, в този салон. Столът е огромен, с кафява, поизтъркана тук-там кожа. Първо сяда баща ми, после, като идва моят ред, ми слагат една дъска напряко, да не потъна. И мъчението започва.

Можем да идваме тук само защото баща ми и бръснарят били някога заедно в казармата. Това си е за цял живот. Ако ще братя да се скарат, държавата да се срути, бил ли си с някой в казармата – край, завинаги е.

Всъщност бръснарят не беше лош човек. Ама това го знам сега. А тогава всеки път, като излизахме от бръснарницата на хотела, все едно възкръсвах. И по няколко пъти си пипах ушите да видя там ли са. Този бръснар бил голям майстор, казваха. Можел да ти клъцне ушите, без да разбереш. И като си размърдаш главата, чак тогава да ти паднат в скута.

Мразя да закъснявам… Винаги идвам по-рано за срещи. Отдавна не съм влизал тук, във фоайето на хотела. Старият мраморен под, кафе-сладкарницата (и тя, разбира се «България»), ресторантът за сватби – също «България». А на гърба, най-добрата концертна зала – зала «България». Да се знае къде си. Тези хотели са все в центъра, все луксозни. Във всеки случай по-луксозни от държавата, на която са кръстени.

Докато чаках да ми дойде редът, винаги след баща ми, можех да наблюдавам гостите на хотела, които влизаха и излизаха. Било е през 60-те. Идваха от друг свят, повечето говореха на непознати езици. Жените им бяха красиви, дааа, можех да го кажа с моя опит на седемгодишен. Луксозни жени, както казваха мъжете в бръснарницата. Най-старите още помнеха предишния хотел, който бил 50 крачки по-надолу по булеварда. Там били отсядали всички артистки от немското кино преди войната, навъртали се професионални руски революционери отпреди революцията да купуват оръжие, самият Шаляпин наел за месец апартамента с балкона и излизал надвечер да помаха на тълпата отдолу. Тук почти целогодишно живеел репортерът на «Таймс» Джеймс Баучер. Тук и умрял в стаята си през 1920 г. Много се умира по хотелите, но за това никой не говори.

plakat_final (999)

А бръснарят веднъж разказа, че няколко пъти бръснал самия… (и тук посочи с пръст към тавана), но все едно, всички разбраха кого. «Е, що тогава не му…», обади се едно от старчетата и пак не довърши изречението, а само прокара пръст пред гърлото си. Познавах този конспиративен език, беше си средата на соца. Но повече не видях старчето, дето се пошегува непредпазливо. Питах баща ми какво ли е станало с него, а той само събра пръсти пред лицето си и ги завъртя в знак да си държа устата заключена. Така си говореха хората по онова време.

Още 5 минути и ще стане 12. Дали все пак уговорката беше в 12, или в 11? Не, не, разбрахме се точно по обед. Точно по обед винаги е значело 12. Пък и се въртя тук поне от час. Не може да сме се разминали. Обикалям като преял кон по жълтите павета. Жълтите павета – гордостта на града. Когато ги докарали преди сто и колко години за сватбата на Царя, всички останали улици били кал и локви. И само тук цялата улица и площадчето пред Двореца – в жълти керамични плочки. Обаче пък трайни. Две държави се потрошиха оттогава, а тази жълта керамика стои. Първо изгониха Царя, който докара плочките, после падна и царството. После и комунизмът се оказа трошлив, а паветата не помръднаха.

Вече е 12:10… Никой не отсяда в хотела на собствения си град. Освен при извънредни случаи, ако се скараш с жена си и тръшнеш вратата. Но и тогава не отиваш на хотел. Напиваш се в последната отворена кръчма и като те изритат оттам към 3, тръгваш към гарата или се събуждаш свит на някоя пейка, вкочанен от сутрешния студ.

Веднъж, само веднъж, прекарах една нощ в хотел «България». Няма ме в книгата за гости. Бях тук нелегално, така да се каже.

На 5 август 1968 г., вечерта, четвъртия етаж, служебната стая без номер, до асансьора, със спалното бельо, сапуна и метлите. Не бях сам. Прекарах нощта с лице от женски пол, Хелма Лаакунен, 19-годишна финландка от Хелзинки, младши член на Финландската комунистическа партия. Какво правихме през нощта? Обсъждахме предизвикателствата пред прогресивната лява младеж в борбата с провокациите на империализма. Така отвърнах, когато ме привикаха след два дни в милицията. Не знам как бяха разбрали. Можеха да ме съсипят тогава. Разминах се благодарение на бръснаря, който беше подстригвал Първия и се застъпи за мен.

Хелма Лаакунен. Първата жена в живота ми, с която прекарах цяла нощ, нелегално, в центъра на София, на стотина метра от Партийния дом. И не си говорихме за международното положение.

Имахме тази нощ, първата и последната, на другия ден Фестивалът свършваше, тя си заминаваше. Финландия беше от друг свят и можех само да сънувам, че някога ще се доближа до бреговете й. Но имахме цяла една нощ. Синът на бръснаря, моят най-добър приятел, работеше по поддръжката на електричеството в хотела. Той ни вкара, беше си риск и за него. Трябваше само да не палим никакви лампи и към 5 сутринта да се изнесем.

Седяхме в тъмното сред купчините прани чаршафи. Никога няма да забравя онази миризма на сапун и на чисто.

Всичко в живота ми после се случи точно така, както го нахвърлихме тогава набързо в онази сервизна стаичка на четвъртия етаж. Ще се разделим и всеки ще отживее отреденото му време с друг човек. Ще има време да се влюбиш в нея, каза тя, да се радвате на децата си, да си омръзнете, да спите в отделни стаи, децата да пораснат и да ви напуснат, да се разделите тихо… А при теб, попитах на свой ред? Тя забави отговора си с няколко секунди, сетне отвърна: Същото, винаги е същото. Да си дадем 40 години и да се срещнем пак тук… Ще сме на 60… Щастието ще се е поизчерпало, дъното ще се вижда, така каза, една сутрин будилникът ще звънне и изведнъж ще си спомним…

Добре, значи 5 август 2008 г., във фоайето на хотела или отпред, ако не вали. (Дали го казах на шега в онзи момент, или си вярвах…) В колко часа? Ами по обед, точно по обед. Няма да се търсим дотогава. Излизаме от тази врата, живеем и се виждаме 40 години по-късно. Ами ако забравим, ако се разсеяме, попитах аз. Няма, каза тя.

Когато си на 20, можеш да обещаеш всичко. 40 години са вечност, но на 20 си практически безсмъртен…

Аз самият почти бях забравил след година. Влюбих се, имах деца, после комунизмът се срути, висяхме по площадите, после висяхме пак, остарели и разочаровани, после се преместих да живея сам. Понякога, късно вечер, си спомнях за онази безкрайна нощ, която никога не се повтори. Всичко изглеждаше толкова нереално, сякаш съм го съчинил отначало докрай.

Докато една сутрин будилникът звънна. Буквално, дори не си спомням да съм го навивал, и разбрах, че са минали точно 40 години.

Днес е 5 август 2008 година.

Имам среща.

Но нея я няма. Не знам защо съм толкова сигурен, че ще я позная, но я няма. Може нейният будилник да не е звъннал. Все пак човек може да си позволи известно закъснение за среща, която ще се състои 40 години след уговарянето й. Всичко се случва за това време. Чакал съм толкова години, ще почакам още половин час.

Какво си говорехме тогава… Хотелите нямат памет, защото перат чаршафите… Всеки път трябва да са свежи, никакъв спомен, нито косъм от предишните тела. Сигурно и тапетите са от някаква непоемаща материя. И чаршафът под нас ще бъде хубаво изпран, никакви петна, никаква следа. После върху него някой може и да умре – на следващия ден пак ще го изперат и нищо. Ще спи някакъв чиновник, продължавам аз, после диригентът на Виенската филхармония, чух, че често идвал тук, на същите чаршафи, на нашите… и никой няма да разбере за тази нощ. Перилните препарати стават все по-добри, смее се тя.

Не е тази… Не е тази… Само един мъж се върти от десетина минути. Да не си е определила среща тук с всичките си някогашни любовници? Да ни е наредила и да ни гледа сеира от отсрещната градинка? Ужас, мъжът идва към мен. И знае името ми. Аз съм, да. Говорим на английски. Този плик е за мен? Казва, че е обещал да го предаде, преди години. Г-жа Лаакунен вече… Това не го чувам добре.

Отварям плика и чета само първите редове… «Скъпи К., от известно време ме тревожи мисълта, че е възможно да пропусна една среща, която си определихме преди 33 години. Бих направила всичко, за да бъда на 5 август по обед 2008-а пред хотел «България». И ще опитам, но лекарите не ми дават много шансове. Затова пиша това писмо, което ще предам по бившия си съпруг, той впрочем е свестен и отговорен човек и ще го предаде, в случай, че аз… И така, ето накратко…» Обръщам листата, датата в края е от ноември 2001.

Такаааа…. Такаааа… Такааа…. Само да не ревна тук като 7-годишно момче. И мъжът, който ми даде писмото, деликатно се е изпарил. Не-по-мръд-вам. Сякаш бръснарят ми е отрязал цялата глава, но аз още не знам. Ако помръдна, ще се изтърколи на тротоара. Не трябваше да сменяш мястото на срещата, Хелма…

Сега ще се стегна, ще вляза и ще тръгна към асансьорите. Важното е да вървя уверено. Никой не гледа толкова… На четвъртия етаж веднага след асансьора, стаята с бельото и метлите. Не вярвам да я заключват, кой ще открадне чаршафи. Ще вляза и ще изпия всичкия течен сапун, подочистителя и препарата за баня. Коремът ми ще се напълни със сапунени мехури… Винаги съм ги обичал… Душата ще се възнесе със сапунен мехур. Ще ми стане чисто и леко. Смъртта може да мирише хубаво. Асансьорът си е все същият, Шиндлер, отпреди войната, с пиколо.

Четвърти етаж, моля.

Георги Господинов (1968) е автор на книги с поезия, проза, пиеси, трагикомикс и др. Неговият „Естествен роман” е публикуван на 19 езика, сред които английски, немски, френски, испански. Получава отзиви в Ню ЙоркърГардианТаймсФранкфуртер Алгемайне Цайтунг. Книгата му с разкази „И други истории” е преведена на 8 езика, американското й издание е в номинациите на най-голямата международна награда в жанра „Франк О’Конър”. Участва в антологията Best European Fiction 2010, публикувана в САЩ. Последният му роман – „Физика на тъгата”, е отличен с Национална награда „Христо Г. Данов” (2012). 

5 КОМЕНТАРИ

  1. Предварително ще кажа, че не съм фен на писателя, но да е жив и здрав, очевидно историята е чута някъде, интерпретирана, фрагментарно съшита. Може и така да е. По-интересно щеше да бъде, ако се беше сетил да прочете примерно мемоарите от България на писателя, който бе по-известен с името Емил Ажар. Или ако беше погледнал картината със събарянето на оградите на двореца. Или ако беше живял наистина в София . Или ако…, както и да е.
    Можеше да знае за срутения орган от бомбите, за незабравимата лятна градина на ресторанта, за Бирхалето, за последните бонвивани, изхарчващи парите си в кафенето, докато един по един чезнели в милиционерските камионетки. Преди всичко хотел „България“ не е бръснарница, а и бръснарницата не беше за всеки, там винаги се навъртаха ченгета да подслушват евентуално чужди гости. Поради тази причина никой не ходеше семейно там, че и в съседство с Мавзолея и препарирания Димитров вътре. По онова време бул.Руски бе все още почти тих, без коли, жълтите плочки понасяха ежегодно натиска на танковете от военния парад на Девети септември, беше и място за разходки, пред извитите предвоенни витрини и жълта дограма на кафенето. Встрани бяха магазинът за луксозни кожени дрехи, представителната витрина на Булгартабак с пури, ТАБСО, още по-встрани, вече откъм площада и бръснарницата, която нямаше нищо общо с хотела. Ъгълът откъм МНО завършваше с репетиционната зала на хор „Кавал“ и хор „Бодра смяна“. До входа на хотела беше т.нар. „СТудио музика“, където в края на 60-те срещу два лева се качваш и можеш да чуеш истинска западна музика – една единствена плоча на Бийч Бойс. Никой не се качваше, не знам защо. От другата страна на хотела имаше магазин за сувенири, следваше галерията на СБХ „Руски 6“, ДЗИ, книжарница за чуждестранна литература, над нея канцелариите на външно-търговската фирма „Хемус“, откъм Бенковски следваше входът на „Хемус“, служебният вход на зала България. Ето как изглеждаше обикновено денят около това място: Сутрин минаваха коли – имаше дори и фолксвагени, но обикновено Волги, Москвичи, някоя и друга Победа или Варшава, по-рядко Вартбург или Застава, савсем рядко ЗИМ-ове или Чайки, те се въртяха в Ларгото откъм ЦУМ и паркираха на Дондуков. Имаше и Опели и Рена, но много-много малко, с дипломатически номера. Забързани жени с тупирани коси и шушлякови шлифери внимават да не пуснат бримки по найлоновите си чорапи от чадърите на минувачите. Откъм „Царската градинка“ се носят упойващи аромати на разцъфтели дървета, тротоарите са умити от дъжда, все още София е ведро и чисто място за живеене. Вечер витрината на кафенето в „България“ свети, вътре се стеле гъстосин цигарен дим, сервитьорите с черни ръкавели и черни сатенени сака се бавят с поръчките, край масите са насядали предимно мъже, тук-таме дежурни дами, „Бамбукът“, „Стария Берлин“, „Прага“ днес са по-модни за посещение места. Отсреща младежи-зяпачи са насядали на пейките над високата стена на Царската градина, гледат напред и мечтаят за „западен живот“ Там, на тези пейки Рашо, с китара в ръка,вечер изнася вдъхновени концерти с рок-парчета, чути от радиото, надявайки се да впечатли запазняците или поне гедерейците. Девойки и младежи се целуват в сянката на дърветата по пейките в сенчестата алея към Природонаучния музей. Май месец, 1968 година, в ресторант „България“ има абитуриентски бал на 11-та гимназия, народът по булеварда спира движението, нечуван смут, хората се оглеждат тържествуващо, а коли на близки роднини или семейни приятели стоварват издокараните с ушити при частен шивач! щастливци. Изведнъж всички погледи се люшват към Руската църква, откъм Раковска идва стегната колона от трийсетина младежи и девойки, маршируващи в крак, първите носят над раменете си някакъв ухилен абитуриент! Изненадата носи аплодисменти, всяка изключителност носи някакъв смут, някакво чувство за волност и различие от каскетната дисциплина. Но сетне навалицата се разотива, вътре остават щастливците, най-заможните дори ще посетят бар Астория! А в залата отзад предстои ремонт и дългоочакваното пристигане на новия орган. Но това е още далечна мечта, трябва да минат години преди Волфганг Шетелих да пробва звука на великолепното съоръжение със звуците на Бах. Денят минава мудно, милиционери с бели ръкавели дирижират артистично по кръстовищата на Руски, още стои старото писателско кафене на ъгъла с Раковска, превърнато в галерия. Откъм банката час по час идва караул в летни униформи, набива крак в смешен ритуал пред Мавзолея, удря карабини в земята и заема почетния пост. Откъм Московска 5 надвечер излизат намръщени гадове и минават по стълбичките между служебния вход на Младежкия и бар Луна със стъкления дансинг. През 1968 още са живи Пейчо Пейчев, Димитър Буйнозов, Карамитев играе в Народния,Калоянчев е млад,а Майор майор майор Деянов още не се е появил в сериала. Постепенно по площада изчезват гигантските портрети на Политбюро на ЦК на КПСС и на БКП от двете страни по фасадите на бившия дворец, изчезва първомайската умопомрачителна рисувана фасадна картина върху хасе, над бръснарницата, изобразяваща огромните глави на Маркс, Енгелс и Ленин, кашпите с цветя по обширния тротоар пред оградите край Мавзолея се увеличават, гробът на Коларов отзад е освежен с нови насаждения. Пак се веят знамена, наближава Фестивалът, чува се по Свободна Европа за нещо си в Чехословакия, но тук комюникетата са спокойни, идва Фестивалът, от зелените високоговорители се пее за бълргарската роза, Щурците записват западно парче! – „Двете битничета“, китарите им греят, докато Джони умира във Виетнам. Виетнам!Идвая Фестивалът! В безумната веселост на студентските шествия най-любими гости, обиращи овациите са дребните фигурки с детски личиц,а в тропически шлемове и военни униформи, докарани от бойните полета на Виетнам. Други групи яростно скандират нещо за някакви си Свобода и Дубчек, търсейки подкрепа пред очите на навъсени цивилни изкуствоведи, трети ходят маршово в полувоенни костюми и пеят до скъсване „Разцветали яблоны и грушы“. Някъде около Коня дългокоси унгарци свирят рок на английски, някъде в Парка Елипсите от Сърбия с негър-вокалист свирят Енимълс, в Зала Фестивална германците СПайдърс забиват истински рок, а на Площада унгарската група Сириус сътвори истинско чудо – масов протест против комунистическата милиция. Прожектори за противовъздушна отбрана осветяват с ослепителна вииолетова светлина дългокосите музиканти, осмелили се да пеят на английски срещу Мавзолея, под носа на Московска 5! Свирят с яркозелено-металически китари, бляскави саксофони, уредби, срутващи комунистическия покой! Площадът на деветосептемврийските паради е задръстен от хиляди младежи, истински рок-концерт, нечувано! Истерията се засилва, музикантите удрят някакво парче за Кенеди, тълпата се люшва и… токът спира,в настъпилата тишина сред мрака се надава грозен рев, всички сядат в протест върху жълтите павета, докато цивилни типове изтикват слисаните унгарци. Няма как да започнат боеве и арести, спонтанната революционна проява на неподчинение заварва неподготвени уплашените кадесари. Най-сетне чуждестранните ченгета си подбират към хотелите своите студенти, долу на Веслец и Триязица, в хотел Москва се носят възклицания на руски и чешки, някой дрънка с китара, на баскетболното игрище нощува група превъзбудени фестивалци. В същото време грай Ямболските гарнизони по танковете усилено се смазват вериги. Скоро ще се смазва гордата чешка мечта за свободен живот. А финландската история с несъстоялата се среща, да, тя е интересна, вероятно Виктор Пасков не би могъл да се сети. И все пак, „Балада за Георг Хених“ поне засега е ненадминат литературен феномен, описващ комунистическото минало.

    • Удоволствието след прочитане на разказа, няма как да не се помрачи от някой, изказал се после и вземаш се не само твърде на сериозно, но и с претенции за единственост.Литературата не е само да напишеш нещо, а да го напишеш красиво, с чувство и като го прочетеш, да ти достави удоволствие.
      Не всеки, който може да пише е пистаел, драги.Вие със сигурност не сте, но ако така се чувствате значим и важен, моля, не ни занимавайте с проблемите си.

  2. Малка справка – кратък цитат от ‘отзива’ на Ню Йоркър:

    http://www.newyorker.com/archive/2005/03/14/050314crbn_brieflynoted2

    ‘Inevitably, a book that takes such risks occasionally falls on its face; some of Gospodinov’s scatology feels self-conscious, and pop-culture references, presumably intended to seem wised-up and Western, come off as just the reverse.’

    И още:

    „Georgi Gospodinov wants to blow your mind – or maybe just provide the ultimate bathroom reader. The Bulgarian author’s Natural Novel is deeply unfashionable in its go-for-broke postmodern construction—a devilish jam of jump-cut narration, pop culture riffs, wholesale quotation, and Chinese-box authorship.“ – Ed Park, The Village Voice

  3. Имаше голяма опасност насколо комплексът „България“ да бъде унищожен заради някакъв мол-проект, както и да е. През петдесетте години, особено след седмия конгрес на Партията, „конгреса на победилия социализъм“, частниците бяха почти изчезнали.Само на бивши участници в Отечествената война, военноинвалиди, лекари, обущари, шивачи, ограничен кръг от хора със свободни професии бе разрешено да практикуват по домове и дюкяни в градовете. Все още имаше квартални пекарни-фурни, имаше професия „ловене на бримки на чорапи“, кожухарски услуги, покрай пазарите имаше и сарачи. Бай Киро беше бръснар, в малката си оцеляла бръснарничка до ъгъла на Веслец и Цар Симеон приемаше своите клиенти. Той беше инвалид с лявата ръка, подута и зараснала накриво, с баща ми бяха участвали заедно в боевете при Ниш. Баща ми пък носеше до смъртта си парче от шрапнел в крака. Някъде бах разказвал за това приятелство. Бай Киро мажеше дъсчениа под с подово масло, варосаните стени бяха украсени с изрезки от стари списания, имаше снимки на Шошкич, на Фернандел. Имаше мухоловка, но вътре ухаеше на пръчки сапун Идеал, на лосион и спирт, на разни одеколони

  4. Бай Киро беше възпълен, носеше винаги бялата си риза пъхната във високо вдигнатия панталон, затегнат над корема с колан.Отгоре слагаше бяла престилка. Гледал съм процедурите му преди бръснене , първо заточваше бръснача с ловки плъзгания по кожена лента, закачена до кристалното огледало. Слагаше бял чаршаф пред гърдите на клиента, а отзад пристягаше врата с друга кърпа. Чаршафът не сме сменяше, само се изтръскваше. Отстрани имаше четки и лопати за замитане след подстригване. Пред огледалото стояха , натопени в чаши с вода, всякакви гребенчета, инструменти,ножици, четки допълваха аксесоарите, машинките бяха ръчни, сменяха им се главите за различните височини. Бай Киро беше факир. Преди всеки категоричен замах с ножицата, той щракаше с нея във въздуха по няколко пъти, след което насочваше остриетата ловко към набелязания кичур. На практика това прицелване на сантиметър от ухото предизвикваше едно малко неприятно усещане, сякаш искат да те ударят, но спират на сантиметри от темето, а ти примигваш в очакването. Никога обаче не порязваше доверчивите си гости. Той и с бръснача действаше с прицелване, подпираше здраво главата от насрещната страна и с бързо движение отдолу нагоре изтегляше бръснача, а под сапуна се показваше гладка и чиста ивица кожа. При финала на всяко бръснене или подстригване Бай Киро питаше: „Сапунче в ушенцето“, баща ми си избираше някакъв остър зелен одеколон от правоъгълно шише, ерзац-парфюмерия.
    Бръснарският стол, немски, предвоенен, наподобяваше нещо като стола на капитан Хан Соло от „Междузвездните войни“. Имаше различни никелирани педалчета за различни степени за повдигане и промяна на движенията на облегалката, беше тапициран солидно с лъскава кафява кожа, имаше специална облегалка за главата, а металната му основа беше ъгловата, приличаше на обърната фуния на грамофон.
    По онова време новите фризьорски салони като този на Дондуков или този на площад Славейков полека разориха частниците. Там помещенията бяха големи, разделени на мъжки и дамски секции, край успоредните редици столове и големи огледала важно свещенодействаха бръснари с ризи с къси ръкави, бяха важни птици , защото получаваха бакшиши от началниците( имаше такава порода „началниците“, носеха чанти, бомбета,шлифери, отвън чакаше Волга), бръснарите угоднически приклякваха, дори малко нещо и те се правеха на началници пред простосмъртните граждани. В съседство под големи каски като във фантастичната книга „Мъглявината Андромеда“, седяха горките жени, докато коковете им се изпичаха. Така беше. А Виктор Пасков е добър писател, също и покойния Николай Вълрчинов. Нашата литература е длъжник, рядко се появява правдива творба, освободена от страхове, която да разкаже истински убедителна история за гадната комунистическа епоха. Да е жив и здрав и този писател, има време да де развива.