Пред хотел „България”

Предварително ще кажа, че не съм фен на писателя, но да е жив и здрав, очевидно историята е чута някъде, интерпретирана, фрагментарно съшита. Може и така да е. По-интересно щеше да бъде, ако се беше сетил да прочете примерно мемоарите от България на писателя, който бе по-известен с името Емил Ажар. Или ако беше погледнал картината със събарянето на оградите на двореца. Или ако беше живял наистина в София . Или ако…, както и да е.
Можеше да знае за срутения орган от бомбите, за незабравимата лятна градина на ресторанта, за Бирхалето, за последните бонвивани, изхарчващи парите си в кафенето, докато един по един чезнели в милиционерските камионетки. Преди всичко хотел „България“ не е бръснарница, а и бръснарницата не беше за всеки, там винаги се навъртаха ченгета да подслушват евентуално чужди гости. Поради тази причина никой не ходеше семейно там, че и в съседство с Мавзолея и препарирания Димитров вътре. По онова време бул.Руски бе все още почти тих, без коли, жълтите плочки понасяха ежегодно натиска на танковете от военния парад на Девети септември, беше и място за разходки, пред извитите предвоенни витрини и жълта дограма на кафенето. Встрани бяха магазинът за луксозни кожени дрехи, представителната витрина на Булгартабак с пури, ТАБСО, още по-встрани, вече откъм площада и бръснарницата, която нямаше нищо общо с хотела. Ъгълът откъм МНО завършваше с репетиционната зала на хор „Кавал“ и хор „Бодра смяна“. До входа на хотела беше т.нар. „СТудио музика“, където в края на 60-те срещу два лева се качваш и можеш да чуеш истинска западна музика – една единствена плоча на Бийч Бойс. Никой не се качваше, не знам защо. От другата страна на хотела имаше магазин за сувенири, следваше галерията на СБХ „Руски 6“, ДЗИ, книжарница за чуждестранна литература, над нея канцелариите на външно-търговската фирма „Хемус“, откъм Бенковски следваше входът на „Хемус“, служебният вход на зала България. Ето как изглеждаше обикновено денят около това място: Сутрин минаваха коли – имаше дори и фолксвагени, но обикновено Волги, Москвичи, някоя и друга Победа или Варшава, по-рядко Вартбург или Застава, савсем рядко ЗИМ-ове или Чайки, те се въртяха в Ларгото откъм ЦУМ и паркираха на Дондуков. Имаше и Опели и Рена, но много-много малко, с дипломатически номера. Забързани жени с тупирани коси и шушлякови шлифери внимават да не пуснат бримки по найлоновите си чорапи от чадърите на минувачите. Откъм „Царската градинка“ се носят упойващи аромати на разцъфтели дървета, тротоарите са умити от дъжда, все още София е ведро и чисто място за живеене. Вечер витрината на кафенето в „България“ свети, вътре се стеле гъстосин цигарен дим, сервитьорите с черни ръкавели и черни сатенени сака се бавят с поръчките, край масите са насядали предимно мъже, тук-таме дежурни дами, „Бамбукът“, „Стария Берлин“, „Прага“ днес са по-модни за посещение места. Отсреща младежи-зяпачи са насядали на пейките над високата стена на Царската градина, гледат напред и мечтаят за „западен живот“ Там, на тези пейки Рашо, с китара в ръка,вечер изнася вдъхновени концерти с рок-парчета, чути от радиото, надявайки се да впечатли запазняците или поне гедерейците. Девойки и младежи се целуват в сянката на дърветата по пейките в сенчестата алея към Природонаучния музей. Май месец, 1968 година, в ресторант „България“ има абитуриентски бал на 11-та гимназия, народът по булеварда спира движението, нечуван смут, хората се оглеждат тържествуващо, а коли на близки роднини или семейни приятели стоварват издокараните с ушити при частен шивач! щастливци. Изведнъж всички погледи се люшват към Руската църква, откъм Раковска идва стегната колона от трийсетина младежи и девойки, маршируващи в крак, първите носят над раменете си някакъв ухилен абитуриент! Изненадата носи аплодисменти, всяка изключителност носи някакъв смут, някакво чувство за волност и различие от каскетната дисциплина. Но сетне навалицата се разотива, вътре остават щастливците, най-заможните дори ще посетят бар Астория! А в залата отзад предстои ремонт и дългоочакваното пристигане на новия орган. Но това е още далечна мечта, трябва да минат години преди Волфганг Шетелих да пробва звука на великолепното съоръжение със звуците на Бах. Денят минава мудно, милиционери с бели ръкавели дирижират артистично по кръстовищата на Руски, още стои старото писателско кафене на ъгъла с Раковска, превърнато в галерия. Откъм банката час по час идва караул в летни униформи, набива крак в смешен ритуал пред Мавзолея, удря карабини в земята и заема почетния пост. Откъм Московска 5 надвечер излизат намръщени гадове и минават по стълбичките между служебния вход на Младежкия и бар Луна със стъкления дансинг. През 1968 още са живи Пейчо Пейчев, Димитър Буйнозов, Карамитев играе в Народния,Калоянчев е млад,а Майор майор майор Деянов още не се е появил в сериала. Постепенно по площада изчезват гигантските портрети на Политбюро на ЦК на КПСС и на БКП от двете страни по фасадите на бившия дворец, изчезва първомайската умопомрачителна рисувана фасадна картина върху хасе, над бръснарницата, изобразяваща огромните глави на Маркс, Енгелс и Ленин, кашпите с цветя по обширния тротоар пред оградите край Мавзолея се увеличават, гробът на Коларов отзад е освежен с нови насаждения. Пак се веят знамена, наближава Фестивалът, чува се по Свободна Европа за нещо си в Чехословакия, но тук комюникетата са спокойни, идва Фестивалът, от зелените високоговорители се пее за бълргарската роза, Щурците записват западно парче! – „Двете битничета“, китарите им греят, докато Джони умира във Виетнам. Виетнам!Идвая Фестивалът! В безумната веселост на студентските шествия най-любими гости, обиращи овациите са дребните фигурки с детски личиц,а в тропически шлемове и военни униформи, докарани от бойните полета на Виетнам. Други групи яростно скандират нещо за някакви си Свобода и Дубчек, търсейки подкрепа пред очите на навъсени цивилни изкуствоведи, трети ходят маршово в полувоенни костюми и пеят до скъсване „Разцветали яблоны и грушы“. Някъде около Коня дългокоси унгарци свирят рок на английски, някъде в Парка Елипсите от Сърбия с негър-вокалист свирят Енимълс, в Зала Фестивална германците СПайдърс забиват истински рок, а на Площада унгарската група Сириус сътвори истинско чудо – масов протест против комунистическата милиция. Прожектори за противовъздушна отбрана осветяват с ослепителна вииолетова светлина дългокосите музиканти, осмелили се да пеят на английски срещу Мавзолея, под носа на Московска 5! Свирят с яркозелено-металически китари, бляскави саксофони, уредби, срутващи комунистическия покой! Площадът на деветосептемврийските паради е задръстен от хиляди младежи, истински рок-концерт, нечувано! Истерията се засилва, музикантите удрят някакво парче за Кенеди, тълпата се люшва и… токът спира,в настъпилата тишина сред мрака се надава грозен рев, всички сядат в протест върху жълтите павета, докато цивилни типове изтикват слисаните унгарци. Няма как да започнат боеве и арести, спонтанната революционна проява на неподчинение заварва неподготвени уплашените кадесари. Най-сетне чуждестранните ченгета си подбират към хотелите своите студенти, долу на Веслец и Триязица, в хотел Москва се носят възклицания на руски и чешки, някой дрънка с китара, на баскетболното игрище нощува група превъзбудени фестивалци. В същото време грай Ямболските гарнизони по танковете усилено се смазват вериги. Скоро ще се смазва гордата чешка мечта за свободен живот. А финландската история с несъстоялата се среща, да, тя е интересна, вероятно Виктор Пасков не би могъл да се сети. И все пак, „Балада за Георг Хених“ поне засега е ненадминат литературен феномен, описващ комунистическото минало.

Малка справка – кратък цитат от ‘отзива’ на Ню Йоркър:

http://www.newyorker.com/archive/2005/03/14/050314crbn_brieflynoted2

‘Inevitably, a book that takes such risks occasionally falls on its face; some of Gospodinov’s scatology feels self-conscious, and pop-culture references, presumably intended to seem wised-up and Western, come off as just the reverse.’

И още:

„Georgi Gospodinov wants to blow your mind – or maybe just provide the ultimate bathroom reader. The Bulgarian author’s Natural Novel is deeply unfashionable in its go-for-broke postmodern construction—a devilish jam of jump-cut narration, pop culture riffs, wholesale quotation, and Chinese-box authorship.“ – Ed Park, The Village Voice

Имаше голяма опасност насколо комплексът „България“ да бъде унищожен заради някакъв мол-проект, както и да е. През петдесетте години, особено след седмия конгрес на Партията, „конгреса на победилия социализъм“, частниците бяха почти изчезнали.Само на бивши участници в Отечествената война, военноинвалиди, лекари, обущари, шивачи, ограничен кръг от хора със свободни професии бе разрешено да практикуват по домове и дюкяни в градовете. Все още имаше квартални пекарни-фурни, имаше професия „ловене на бримки на чорапи“, кожухарски услуги, покрай пазарите имаше и сарачи. Бай Киро беше бръснар, в малката си оцеляла бръснарничка до ъгъла на Веслец и Цар Симеон приемаше своите клиенти. Той беше инвалид с лявата ръка, подута и зараснала накриво, с баща ми бяха участвали заедно в боевете при Ниш. Баща ми пък носеше до смъртта си парче от шрапнел в крака. Някъде бах разказвал за това приятелство. Бай Киро мажеше дъсчениа под с подово масло, варосаните стени бяха украсени с изрезки от стари списания, имаше снимки на Шошкич, на Фернандел. Имаше мухоловка, но вътре ухаеше на пръчки сапун Идеал, на лосион и спирт, на разни одеколони

Бай Киро беше възпълен, носеше винаги бялата си риза пъхната във високо вдигнатия панталон, затегнат над корема с колан.Отгоре слагаше бяла престилка. Гледал съм процедурите му преди бръснене , първо заточваше бръснача с ловки плъзгания по кожена лента, закачена до кристалното огледало. Слагаше бял чаршаф пред гърдите на клиента, а отзад пристягаше врата с друга кърпа. Чаршафът не сме сменяше, само се изтръскваше. Отстрани имаше четки и лопати за замитане след подстригване. Пред огледалото стояха , натопени в чаши с вода, всякакви гребенчета, инструменти,ножици, четки допълваха аксесоарите, машинките бяха ръчни, сменяха им се главите за различните височини. Бай Киро беше факир. Преди всеки категоричен замах с ножицата, той щракаше с нея във въздуха по няколко пъти, след което насочваше остриетата ловко към набелязания кичур. На практика това прицелване на сантиметър от ухото предизвикваше едно малко неприятно усещане, сякаш искат да те ударят, но спират на сантиметри от темето, а ти примигваш в очакването. Никога обаче не порязваше доверчивите си гости. Той и с бръснача действаше с прицелване, подпираше здраво главата от насрещната страна и с бързо движение отдолу нагоре изтегляше бръснача, а под сапуна се показваше гладка и чиста ивица кожа. При финала на всяко бръснене или подстригване Бай Киро питаше: „Сапунче в ушенцето“, баща ми си избираше някакъв остър зелен одеколон от правоъгълно шише, ерзац-парфюмерия.
Бръснарският стол, немски, предвоенен, наподобяваше нещо като стола на капитан Хан Соло от „Междузвездните войни“. Имаше различни никелирани педалчета за различни степени за повдигане и промяна на движенията на облегалката, беше тапициран солидно с лъскава кафява кожа, имаше специална облегалка за главата, а металната му основа беше ъгловата, приличаше на обърната фуния на грамофон.
По онова време новите фризьорски салони като този на Дондуков или този на площад Славейков полека разориха частниците. Там помещенията бяха големи, разделени на мъжки и дамски секции, край успоредните редици столове и големи огледала важно свещенодействаха бръснари с ризи с къси ръкави, бяха важни птици , защото получаваха бакшиши от началниците( имаше такава порода „началниците“, носеха чанти, бомбета,шлифери, отвън чакаше Волга), бръснарите угоднически приклякваха, дори малко нещо и те се правеха на началници пред простосмъртните граждани. В съседство под големи каски като във фантастичната книга „Мъглявината Андромеда“, седяха горките жени, докато коковете им се изпичаха. Така беше. А Виктор Пасков е добър писател, също и покойния Николай Вълрчинов. Нашата литература е длъжник, рядко се появява правдива творба, освободена от страхове, която да разкаже истински убедителна история за гадната комунистическа епоха. Да е жив и здрав и този писател, има време да де развива.