0
1984

Преждевременни романи

Откъс от книгата на испанската поетеса и романистка, издадена от Гутенберг“, в превод на Николай Тодоров.

Младостта на Роса Часел (1898–1994) е свързана с испанския авангард в литературата, изящните и приложните изкуства. Тя е близка до първите модернисти и до Х. Р. Хименес, Х. Ортега-и-Гасет и Р. Гомес де ла Серна. Дългите години на изгнание в Мексико, Аржентина, Бразилия, САЩ не попречват на плодотворната ѝ работа и на дълбоката връзка с родината и литературната група, позната като Поколението на 27-а. Нейната сюрреалистична проза, често с автобиографичен характер, е най-известна с „Гара. Отиване и връщане“ (1930) и „Безразсъдството“ (1960). Часел публикува романи, стихове, разкази, есета, дневници и др. Вероятно най-плодотворният период от живота ѝ започва със завръщането в Испания след публикуването на „Квартал „Маравиляс“ (1976 г.) и когато завършва „Преждевременни романи“ (1981). През последното десетилетие от живота си получава някои от най-престижните отличия, включително Националната награда на Испания за литература (1987).

В „Преждевременни романи“ героите се изправят пред познатите въпроси за началото и края на човешкия път, измамната памет, смисъла на човешкото съществуване и промените, значението на творчеството и на мечтите и понякога отговорът идва от чудесата в обикновения живот, подобни на думата „вечност“, дори и изписана в пръстта.

В тази книга авторката разказва за „износването“ на няколко романа – „които вероятно няма да се появят на бял свят, макар и да запазвам надеждата си за някое изключение… Ако в мен са се зародили четири или шест романа, очевидно е, че не ще мога да им посветя годините, които ще изискат, за да бъдат издялани от мен, разполагайки с капитала, който дори при най-безметежен оптимизъм може да ми остава в резерв“.

За „Сума“, от който публикуваме откъс, Роса Часел пише в предговора: „роман за Буенос Айрес, за удобство на постановката започва в Сан Хуан, но в сюжета или в тайната си обхваща персонажи от моя квартал. Нагласата в Сан Хуан е провинциална, домашна, семейна – за добре наредило се семейство; тази нагласа очертах в една глава, изпратена на „Ла Насион“, озаглавявайки я „Онзи, който има ключа“; причината беше, че като връх в нея се откроява присъствието на една тъмна героиня, в най-пълното, невинно и човешко страдание на всички: Клотилде Асеведо, име, което е твърде непроницаем знак, за да се спирам да го разяснявам“.

Роса Часел е родена през 1898 г. във Валядолид, през 1908 г. семейството ѝ се мести в Мадрид. Учи скулптура в училище за изящни изкуства, а в периода 1918–1922 г. сътрудничи на списание „Ултра“ и се сприятелява с Хосе Ортега-и-Гасет, Унамуно, Рамон Гомес де ла Серна, Хуан Рамон Хименес. Става известна с творбите си, печатани в левите литературни списания. Участва в републиканската армия като медицинска сестра. От 1939 г. живее в Бразилия в изгнание в продължение на три десетилетия, където продължава активната си литературна дейност. Работи в Ню Йорк през 1959–1961 г. През 1973 г. се връща в родината си, от 1977 г. живее в Мадрид. Получава официално признание скоро след окончателното си завръщане в Испания. Умира на 96 години в Мадрид.

„Преждевременни романи“, Роса Часел, изд. „Гутенберг“, 2020 г., превод Николай Тодоров

СУМА: ОНЗИ, КОЙТО ИМА КЛЮЧА

„Говоря си сама!“ – рече си тя първия път, когато се случи това. Ала не бе стигнала дотам да проговори: едва бе помръднала устни и поклатила глава, и безпогрешно го осъзна. Можеше само да признае какво бе сторила: ако някой я беше погледнал от другия тротоар – за щастие не минаваше никой, – щеше да види, че разговаря с привидения. И с голямо отвращение от случилото се, тя твърдо си повтори: „Не, няма да стигна дотук. Хайде де, ще бъде прекалено!“.

Беше първият път – поне беше първият път, в който го забелязваше. И коментарът на тази новост замести вътрешния монолог, който я беше предизвикала. Ала подир няколко дни отново се случи – веднъж, втори път, заради тъй жесток наплив от мисли, че дори размисълът не смогна да ги пресече. Сетне вече забелязваше, че си говори сама. И не опитваше да се отклони от идеите си: мислеше, освен другото, че не бива да си го позволява, но чувстваше, че не може да го избегне. И доказателството за нейното безсилие накрая я обгърна в една разнеженост много сладостна, много отблагодаряваща се. Този ден стигна у дома с по-малко горчивина – сякаш няколко изплъзнали се сълзи бяха почти щастливо преживяване.

Да си говори сама на улицата беше срамно, а да плаче – не. От известно разстояние никой не го забелязва. И плачът е феномен тъй любопитен, че в онзи, който живее сам – в онзи, който живее в пълна самота, дори и с някого, предизвиква усещането за присъствие, за нещо като съприкосновение.

Самотата постепенно стана нещо обичайно за нея, слухът ѝ се настрои за нея, а кожата – за липсата на допир. Внезапно обаче избухва плачът, променя температурата, ускорява дишането и ритъма на кръвта и всичко се случва на тялото сякаш е наложено отвън, сякаш нещо се случва на тялото на онзи, на когото ежедневно не се случва нищо. В края на краищата в размирното, неспокойно тяло човек се чувства по-малко сам.

Повече или по-малко, това беше, което усещаше Клотилде Асеведо на връщане у дома няколко вечери поред, вече по мръкнало. Излизаше всеки ден, с нужда или без нужда; беше си създала тази привичка с цел привичката да оказва натиск върху нея. Донякъде така и ставаше: „Ще се облека, иначе какво ли ще кажат, ако не изляза“.

Така че в дните, в които отиваше да пазарува, спираше за малко в сладкарницата да си вземе нещо освежаващо или нещо топло – според сезона; сетне, в часа на благословията, влизаше да се помоли, оставяйки до познатата пейка торбите и пакетите с покупките и внимавайки да не вдига шум – колко просташки ѝ се струваше шумът на луксозните и бляскави пакети в тишината на църквата; през тези дни се връщаше у дома по-спокойна.

По пътя се забавляваше мислено с покупките и чувстваше истински младежко нетърпение да стигне у дома и да навие чилетата с ангорска вълнена прежда или викуня, правейки меко, хлабаво кълбо, в което показалецът потъваше, а нишката час по час се катереше наоколо. Също така предчувстваше удовлетворението да отвори пакетите пред своите прислужници, когато покупките бяха домашни потреби или бельо за нейния брат, което предварително трябваше да се изпере, а те взимаха в ръцете си всеки чифт сякаш бяха сукалчета, нови отрочета от зестрата на дома. Понякога запазваше за най-накрая пакетчето, в което имаше подарък за някое от момичетата: някое парче примамлив плат или фини дълги чорапи. Без да е нужно да се чака рождения ден, просто понеже Клотилде имаше представа от какво се нуждаят и дори – какво желаят.

Колко чист и благословен бе светът на вещите. Отсъствието на зло в него се проявява в това, че вещи не изключват вещи, а напротив – едни-други се надигат, насърчават се… Докато съзерцаваше мислено цветовете на платовете или на кълбата прежда, виждаше също всичко, което я обкръжаваше. Сетивата ѝ бяха свободни да видят полумесеца високо в небето и все още да открие далеч на запад – когато различеше хоризонта в дъното на някоя улица – бледожълтеникавото зарево на залеза; виждаше портокаловите цветчета на дърветата покрай тротоара и лицата на минувачите, минаващи покрай нея: най-сетне виждаше своята къща, която се приближаваше насреща ѝ, нетърпелива да приеме нейните подаръци.

Друг път обаче нямаше покупки; нямаше неща, имаше същества, човешки сърца, които излъчваха пара, много по-гъста от чашата чай, която красяха като герб на щит. И тогава съзнанието на Клотилде потъваше в мъглата. Разбира се, от собственото ѝ сърце се вдигаха най-ясно доловимите кълба до такава степен, че чувстваше как я затискат като камъни. Обикновени намеци, довени от някой любезен разговор.

Невинаги имаше лукави подмятания, но почти винаги; само че когато вечерта се претърколеше, без да е нужно да се измъква от тези подмолни скали от думи, се струпваха привиденията – предпазливи, готови за действие.

Ставаше въпрос, че просто когато се размени дума с някой себеподобен, се образува естествен канал на комуникация, който от само себе си прекъсва при резервираност, като при затварянето на шлюз. И всичко онова, което напираше да бъде изречено, но в действителност трябваше да бъде премълчано, дълго щеше да се върти в главата ѝ, обърквайки я, завличайки я към центъра си като мелница, която поглъща и сама произвежда своята храна… Тъкмо в тези вечери се връщаше вкъщи, говорейки си сама.

Най-често започваше, като си казваше: „В крайна сметка какво ми се случва? Нищо особено. В дома ми няма семейни драми – затова и не мога да говоря какво ново става с мен“.

Разбира се, не си повтаряше всяка вечер тази реч, понеже не беше нужно: вече беше казано, беше си го казала веднъж завинаги още първия ден, когато размишляваше върху него. А пък и тази идея, породила се в съзнанието или по-скоро в душата ѝ, или даже по-точно – в нейното същество, понеже навлизаше в нея по още по-всеобхватен начин от този на водата в гъбата. Внезапно се чувстваше от главата до петите привлечена от тази идея и обагрена в нейния цвят. Ще рече не беше идея това, което нахлуваше в нея: беше тежест или тон. Нозете ѝ се движеха под това, което скупчваха на раменете ѝ, и околните неща придобиваха цвета на стъклата за очите ѝ. Всичко трябваше да значи просто, че стигаше до точката, от която тръгваше: разсъждението „Не ми се случва нищо особено“. И тогава, според предишните нахвърляни размисли, навярно отговаряйки на въпроса, който е оставила без отговор, или наблягайки на твърдението, което смяташе за установено, започваше да изменя своето минало. Почти винаги приписваше някоя грешка на поведението при скорошни гневящи ситуации: „Ако в този случай не бях сторила така…“.

Едно измежду изречените неща я измъчваше, понеже не беше, подобно на толкова много други, просто невъзпитана проява или небрежност, или пропуск: в него имаше вина. Проумя го с известно закъснение, но веднъж осъзнала го, това стана трайно, отвъд своето изражение, превърнато в стълб. Това беше отправната точка за нейната отговорност – за стореното от нея, – точно както другото бе отправната точка за това, което ѝ правят. Затова и не изпитваше нужда да си повтаря никое друго съображение: тежестта и замъглеността се спускаха над нея, сетне – стълбът, подобен на голяма игла, пронизваше гръдта ѝ. И това бе тъкмо момент на радост – тъкмо там се криеше най-голямата жестокост. Радостта, този рай, може също да има своята змия. Радостта, реална като светлината, може да озарява внезапно, замъглявайки околността дотолкова, че вече да не се вижда тъмният фон.

Клотилде почувства огромна радост, когато получи писмо от Феликс, в което ѝ съобщаваше за своето завръщане. Вярно е, че радостта ѝ почиваше на няколко неща, които брат ѝ споделяше от Съединените щати, понеже му се беше случило нещо. Също така знаеше, че в професионално отношение неговото пътуване беше триумфално, затова и смяташе своята радост за основателна. Сантиментална неприятност, дори да не е неприятност, дори да е драма, истинска драма, а тя го знаеше – това се случва в живота на великите личности. Тъкмо в живота на великите люде има място и Клотилде беше сигурна, че брат ѝ се числи към великите. Виждаше, че въпросната случка – ако не можеше да я приеме за потвърждение – ще се окаже материалът с най-голямо сцепление в неговото бъдеще. И разбира се, оставаше под повърхността, под бляскава постройка, която щеше да нараства безмерно.

Клотилде пожела да види в писмото само това, което сама предначертаваше, и така го бе разгласила. Даже прочете пасажи от въпросното писмо!… Веднъж, два пъти, не можеше да си спомни при колко случая – нещо, за което също не изпитваше нужда да мисли; още нещо отвъдсъщностно, превърнато във вкус.

Подир стълба идваше хладнината, жълтевината, която заливаше устните, преживявайки отново и отново думите, произнесени под усмивките не пристойно безразличие, пред сговорчивото неверие. И откроените пасажи като че с жълто мастило на жълта хартия – но тъй отчетливи! – се открояваха: „Мисля да прекарам остатъка от дните си в труд в нашата бащина къща и се надявам, че ще бъдеш с мен…“

„Ще разположа материалите, които нося, в нашите стари изби и няма да ми трябва нищо повече, освен твоите несравними грижи, които няма да ми липсват…“

Между тези два пасажа и преди тях имаше много неща. Беше дълго писмо, от което се излъчваше безгранична печал. Ала когато Клотилде докосна с взор тези редове, почувства нещо като удар на камък в камък и нейната радост се възпламени от искрата. Феликс се връщаше в бащиния дом, и то завинаги; нямаше да дири чест и почест из големите градове; в Сан Хуан щеше да гради своето бъдеще и именно там ще се случат големи събития; оттам ще се родят големи начинания, а хората ще притичват, ще прииждат от всички страни.

Клотилде си позволи да изтърве от своя поглед всички тези надежди и сега, десет години по-късно, когато обещанието бе дадено и се осъществяваше предначертаното, със своето тихо наместване, тя не можеше да каже, че надеждите ѝ бяха отмрели. Не, те се крепяха на това, което можеше да се нарече „последна инстанция“, но що се отнася до останалото, отвън – пред погледа имаше единствено пустиня.

Стигайки повече или по-малко до това заключение, се чувстваше неловко от своята грешка. „Защо пустиня? – питаше се тя. – Защо да искаме собственият живот, любимите същества, името, което носим, да бъдат връхни точки на сто лакътя над човечеството? Сан Хуан е хубав град. Ясно, че не е Буенос Айрес, но е хубав град, домът ни е великолепен, семейството ни е старо и уважавано. Не е ли достатъчно, че Феликс и аз, като брата и сестрата, останахме в провинцията, да живеем спокойно, изпълнявайки своите задължения? Няма защо целият град да зависи от нас. Би трябвало да приемат този толкова естествен факт – брат и сестра, които живеят спокойно – като нещо необичайно и забележително, а не да са занемели от изумление пред случващото се в нашия дом. И понеже не са занемели от изумление, понеже в нашия дом нищо не се случва, трябва да се считам онеправдана и да казвам,че е пустиня.“

Обвиняваше се в суета и амбиция и се опитваше да намери твърда почва под нозете си в своята собствена вина; оборваше недоволството си като някой, който плува нощем в спокойни води, без да долавя бряг. Единственото, което желаеше, бе да види ясно, че злото е в тази случка или тази дума, в нещо, което може да се изправи, да му се отнеме властта, да се изключи от бъдещето. Тогава си нареждаше: „Не, не, не“ – с енергични движения на главата, или дори: „Това е безумно, безумно, безумно“. И винаги някоя повтаряща се фраза обобщаваше нейните заключения, някой презрителен израз: „Колко противно, колко противно, колко противно“; някоя обидна или груба дума, понякога лоша дума. Така пропъждаше изкусителните духове, зачеркваше с еднаква ненавист престореността на света и собствената си суета, която я тласкаше да взима участие в играта.

След избухването тя се захващаше да дири вътрешен мир: в нейния дом нямаше престорени прояви или суетни надпревари: господстваше голяма тишина, голям покой. Но дали наистина беше мир?

И тук нейният разсъдък с известна отпуснатост забавяше хода си: „Защо да казваме, че няма мир някъде, където няма война?…“. Никога в онези десет години на живот, споделен с нейния брат, не се бе появило дори най-малкото търкане. Добре, година след пристигането на Феликс, животът бе споделен също с Луисито, неговият ученик. Ала Луисито бе толкова изряден, че почти не се усещаше. Трудно би могло да се намери създание по-благовъзпитано или по-подходящо за съжителство; Клотилде даже се радваше на присъствието на това момче при тях. Понякога на масата се подхващаха разговори и без него нямаше как да започнат. Той дори можеше да се счита за единствен свидетел на някои от техните моменти на блаженство.

Следите, които оставя в душата ръката на поражението, едва допрени от паметта, вдигат своите облаци, а те скриват слънцето даже по пладне; леките цветчета на блаженството невинаги се разтварят пред повика. Понякога наистина излъчваха топлина; понякога обаче няма как да се запалят. Клотилде преглеждаше своето малко находище на радости, опитваше една, втора: малко от тях работеха.

Това, което най-често съответстваше на насърченията на паметта, беше един предобед, когато се бяха събрали на масата. Нямаше и помен от началото на разговора, но пък се появяваха чашите, полупълни с клерикот[1]. Беше ужасяващо горещ ден и благият ветрец започна да повява тъкмо в мига, в който, след като привърши работата си, Феликс рече:
– Колко съм жаден!… Защо не приготвиш една голяма кана клерикот?…
Чашите винаги се замъгляваха от леда, обядът чезнеше в забравата, ала времето на масата беше неизличимо. И неотменно се появяваше в паметта сгряващата свежест на питието и изреченията, понякога внезапни или несъзнателни, смелите лесно запалими въпроси, които заради алкохола – коняк, прибавен към виното – се възпламеняваха вече извън устните като огъня на гълтачите на огньове. 
Както винаги, когато говореше за доктор Бенавенте, Феликс каза:
– Шарлатанин, убива здравите!
Клотилде пък се бе опълчила в негова защита с първото милостиво оправдание, което ѝ попадна:
– Грижи се много за болните, ходи насам-натам, ако го завее някой горещ вятър нанякъде… – После продължи в същия ред на мисли: – Разбира се, за теб не могат да кажат, че ги убиваш…
А пък Феликс ѝ говореше, прекъсвайки я без грубост, но с решителна бързина:
– Аз не убивам…
Последва много кратка пауза… Всичко се връщаше в паметта ѝ: паузата, дължината на изреченото, тонът на гласа – ясен, металически; погледът – прям; усмивката – някак тъжна, неизразимо двусмислена.
– Не си губя времето да ги убивам. Убивам само смъртта.
– О! – само каза тя.
– Да, имам с нея неуредени сметки от четирийсет и пет години. Не знаеш ли? Аз съм личен враг на смъртта…
Понеже го знаеше или по-скоро го долавяше, Клотилде се поколеба какво да каже. И понеже Феликс усети, че тя е твърде близо до това да разбере, се опита да я разведри с един свят авторитет:
– Както казва Свети Августин – продължи той, – точно както казва Свети Августин…
И без да знае съвсем защо, навярно за да го успокои с някоя шега, която в същото време да има и своя нападателна нотка, Клотилде запита:
– Казваш го точно като Свети Августин, така ли? Тогава явно ще трябва да започна да мисля по-лоши неща за Свети Августин.
Разбира се, че под всичко това имаше много шеговитост, много клерикот, ала Феликс бе надал ентусиазирани възгласи:
– Чу ли, Луис? Виждаш ли каква сестра си имам? Това вече е научен дух – придържа се към фактите. Може да мисли по-добре за мен, понеже думите ми съвпадат с тези на Свети Августин, ала не, данните от опита не позволяват: „Повече струва познат грешник, отколкото непознат светец“ или „Повече струва грешникът в ръката, отколкото сто светци във въздуха…“.
Така продължи да наглася поговорките според по вода.
И като изпи последната си глътка, той се изправи, мина зад стола на Клотилде, задържа главата ѝ с ръце и я целуна.
Напълно отчетливо се връщаше в паметта: мекото дръпване, допира до слепоочието на устните, още пазещи свежестта на току-що докоснатия лед.
На този славен миг бе присъствал единствено Луисито; беше свидетел, изпълнен със съпричастност, но нито мигът се повтори, нито тя някога се осмели да го обсъжда с единствения свидетел.

Пустинята начеваше там, където в тях двамата се забелязваше своеобразно напрежение, което им придаваше вид на слепци. Идваха до масата, сядаха, разрязваха месото и без да си сипват друго, погледите им все страняха нанякъде – съзнанията им не бяха дошли в столовата. Внезапно някой от тях ще произнесе няколко думи, понякога – познат израз, с приглушен, обезнадежден глас, а когато свършеха, ставаха като автомати и се връщаха там, където бяха оставили духовете си.

Тъкмо това за Клотилде бе пустинята: да седи между две човешки същества и да бъде уверена, че може изневиделица да викне, а те да останат непоклатими
– като въображаеми същества, които очевидно ядат и пият, но не чуват и не виждат. И тъкмо това бе драмата, която на никого не можеше да разправи; оста на драмата, около която се въртеше целият ѝ личен живот… Но дали имаше друг, второстепенен герой, напълно прикрит, в който нетърпимото изпъкваше по- отчетливо?… Дали не е от тази горещина?… Как да се изрази усещането за непреодолим ужас от един слуга и все така да се понася?
В действителност тези последни десет години се разделяха на два периода: петте преди и петте след пристигането на Педро. При първата им среща той вдъхна дълбок ужас на Клотилде, обаче тя не сподели на никого, понеже вярваше, че със своето държание ще стигне до решение. И сгреши напълно. Педро никога не допусна каквато и да било грешка и Феликс не само не се разкая, че го е довел, а започна да го счита за все по-незаменим.

Мисията на Педро в дома на семейство Асеведо не съвпадаше напълно с тази на един прислужник, който не се превръща в помощник. Педро беше пазител, имащ на свое разположение легиони от бели крила; държеше ключовете, но не големите папски ключове, а един малък перфориран ключ, който отваряше и затваряше вратата на гълъбарника.

Пристигането му се обяви, когато започнаха да строят гълъбарника, и той дойде, преди да го завършат. И тъкмо по времето на строежа започна безпокойството на Клотилде, понеже не изглеждаше както си го беше представяла: една от тези кули в дъното на градината, към които е толкова очарователно да се приближиш с шепа жито или зърна от рожков, за да закръжат всички наоколо. До този не си струваше да се приближава, понеже гълъбите не можеха да излязат. И не беше „кула“, а правоъгълна барака; на три от стените – полици с каменни плочи, разделени с малки прегради, където можеше да се подслони по една двойка на последната стена имаше стъкла и телени мрежи, през които да могат да излизат на въздух и на слънце и които имаха такава форма, че нищо отвън да не може да попадне вътре…

[1] Бяло вино с плодове, напитка, популярна за Южна Америка.