Презрение и насилие

В текста си от миналата седмица написах, че „дълбоката държава“ у нас (сега ще допълня – все още интуитивно, опипом) изглежда вече си търси нов водач и според мен той би могъл да се окаже днес от типа на един нашенски Слободан Милошевич. Казах също, че до този типаж в момента сякаш най-плътно се приближава настоящият ни главен прокурор Иван Гешев (от провинциален, голям „хайдушки“ род и отчетливо словесно не „префинен“).

Тези мои твърдения, ще добавя, могат да се сторят неправдоподобни и пресилени само ако не сме си направили труда да забележим и отчленим в съзнанието си далеч по-дълбоките развития в нашия обществен живот, извършили се в последните три и половина-четири години. А те съвсем не се изчерпват само с израстването и онагляването на една полубандитска-полуофициална българска олигархия от путинистки тип. Възможно е наистина тези по-дълбоки, патологични развития да бяха катализирани от инсталирането на една управляваща коалиция, която съедини в едно народняшко-популистката клика, наречена ГЕРБ, с фашизоидно-националистическото образувание, именуващо се „Патриотичен фронт“. Възможно е те да придобиха ръст с излезлите „на мода“ и в световната политика (с идването на Тръмп на президентския стол в САЩ) арогантност, „свръхдесен“ егоизъм и презрение към „елитите“. Във всеки случай те постепенно възраснаха в дълбините на живота ни и днес само поради конюнктурните обстоятелства все още се държат о популисти от стария тип като Бойко Борисов.

Забележете обаче как, към днешна дата, са вече стилизирани всички собствено демократични (артикулирани, урбанистични, граждански) прослойки у нас, как ни биват представяни почти всички лица на интелигенцията, които отказват да колаборират с управляващите, които все още смеят да издигат глас в защита на определени „права“, които реагират на публичните простащини и клиентелни „схеми“, които настояват не за „политкоректност“, а просто за определено приличие спрямо „консервативно“-стигматизираните хора и прослойки. Всички тези – довчера „градски десни“ (в най-широкия смисъл на думата) днес постепенно бяха стилизирани като разтленни „либерали“, като това понятие придоби конотацията, която отдавна влагат в него именно путинистките идеолози. „Либералите“ са – в най-добрия случай – „отчуждените от своя народ“, капризните „тунеядци“, докато в по-лошия – това са развратителите на всичко „естествено“, изхранващите се с (чуждестранни, конспиративни) „грантове“, „агенти“ на световния „антибългарски заговор“ и накрай – особено в най-последно време, откакто се одързостиха открито да протестират срещу настоящото управление – неразделна част от световния „необолшевизъм“ и „културен марксизъм“. Ще ви доверя например, че един настоящ депутат от „Атака“, всеки път, в който се размине с мен на улицата, държи да ми изкрещи, че съм един от… „сините троцкисти“.

Всичко това обаче е само на публичната повърхност. На по-дълбоко ниво тази вървяща с ускорени темпове от три-четири години постепенна идеологизация на „гербаджийско-патриотичния“ истеблишмънт у нас доведе до истинско и „всенародно“ стигматизиране на всички, които биха могли да бъдат наречени „елит“. И тук не става дума само за „либералната интелигенция“, но и за урбанистичните граждани изобщо („жълтопаветниците“), за пишещите не само по фейсбук-форумите, за еврофилите, за младите, които учат висше образование в чужбина и т. н., и т. н. Забележете например, че в началото на протестите срещу правителството тези последните бяха клеймени като „деца на богаташите“ или като капризни „неродолюбиви“ глезльовци, а когато, в началото на новата учебна година си заминаха, станаха отново „красивите млади лица“, за да останат на площада само „грозните стари лумпени“ и „комунисти“. Ще доверя на всички онези, които се тревожат от злостта, която се излива в фейсбук пространството във връзка с днешните протести, че от поне три години една много по-масова и много по-гореща злост се излива към почти всеки, който бива припознат като принадлежащ към въпросния „либерален елит“. Едно месиво от „защитници на традиционните ценности“, от „патриотични“ любители на шкембе-чорбата и хорото, от презрители на „лигльовците“ от Европа и от църковни ултраправославни зилоти, буквално бълва злост, щом някой „професор“, „писател“, „богослов“ (а не „обикновен българин“, „просто вярващ“) си позволи да се изкаже критично към нещо „любимо“ на това „народно месиво“. Антиелитизмът на национал-консерваторите, видели се овластени през последния мандат на Борисов с „патриотите“, вече е дал своите плодове. Да те представят като „професор“ вече не просто не е плюс – то е стигма. Да си „писател“ или „журналист“ (освен ако не си Антон Дончев или Недялко Недялков) също е стигма. Да си „демократ“ – направо е перверзия.

И ето – стигаме до (пак казвам – все още интуитивното) желание на цялото това анти-елитарно месиво да получи свой – най-сетне овластен олицетворител, който „да сложи на място“ въпросните „отродители“, „жълтопаветници“ и „сини троцкисти“. И аз пак повтарям – това не е тъкмо Бойко Борисов. Това много по-скоро е вече… Иван Гешев. Защото чуйте как нарича той всички тези „Христо-Ивановци“, „градски протестъри“, „чужбински младежи и елитници“. Те са – неведнъж ни го заяви той – „анархо-либерали“. Откровено, както виждаме, политическа, а не юридическа квалификация (макар и съдържаща „пенитенциална“ заплаха). С усета си за „класов“ успех пък към въпросните „анархо-либерали“ Гешев редовно прибавя и „богатите“ или най-малкото онези, на които „анархо-либералите“ са „слуги“ или „храненици“. Така „народът“ (успешно противопоставен на „елита“) получава завършения образ на своя съвкупен „враг“ и може да се изпълни с надежда: „този ще ги натика в миша дупка“. Още повече, че като неразделно допълнение към „анархо-либералите“ и техните „богати“ покровители репресивната енергия на въпросния субект е насочена и към противоположния край на спектъра – към изконно ненавижданите от „народа“ цигани, лумпени и прочее „битови престъпници“. Нагоре удряме „елита“, надолу – ще строшим главите на „циганите“. И ето – най-сетне отгледания през последните четири години от популистко-националистическото управление „народ“ ще получи своето удовлетворение, ще се почувства отмъстен и доволен.

Да, в условията на съвременна България един нашенски Слободан Милошевич не би могъл да бъде етнически националист, който да оглави един етнически фашизоидизиран „народ“. Затова у нас днес няма предпоставки (пък и Доган не би го позволил). Но един антиелитистки фашизоидизиран „народ“ нашенският Слободан Милошевич може да оглави – почвата за това вече е подготвена.

Забележете как действа Иван Гешев. Той се хвали, че удря „олигархията“. Кого от нея обаче е „ударил“? Васил Божков, който с успех „се изпари“ в Дубай и до когото днес (и за в бъдеще) ще достигат само словесните „тояги“ на казионните медии? Цветан Василев? Който от времето, в което Гешев започна да го „разследва“, живее в Сърбия. Иначе в ареста пролежа месеци наред горкият Нено Димов (харизаната от Борисов „жертва“ – все пак е бил в „градската десница“). Бяха влачени по съдилища Иво Прокопиев, Даниел Митов, Христо Ангеличин, Трайчо Трайков, председателката на фармацевтичния съюз проф. Асена Сербезова – все от „елита“ на „анархо-либералите“. На другия край на спектъра Гешев през седмица-две посещава по някоя (вече) пребита и ограбена в затънтено село старица и „утешава“ нея и „целия народ“, като превантивно арестува за 72 часа не извършителя на „битовото престъпление“, а… местния ромски контингент. Нито „олигархията“, нито „битовата престъпност“ следователно наказва този човек, но ужасно „кефи“ народа, удовлетворявайки най-низките му страсти: фашизоидния антиелитизъм и битовия расизъм.

Ще кажа значи, че по парадокс е дори щастие, че въпросният човек все пак е само – макар и безконтролен – главен прокурор, а не лидер на партия или „всенародно движение“. Тогава, убеден съм, типологичната му прилика със Слободан Милошевич би блеснала с още по-голяма сила.

При това – за кристализацията на този дълбинен процес, протекъл в недрата на обществото ни през последните четири години вече са налице и съответните „силови структури“. Трябва да си много нехаен, за да се стреснеш много повече от „хулиганските агитки“ на протестиращия площад, отколкото от онези полицаи (полицаи ли?), които видяхме на кадрите от втори септември и на чиито униформи те самите – те самите бяха написали: „Последният изстрел е мой“ и „Аз решавам кой да умре“. Които в късните часове на онзи ден – и това видяхме – с крака върху главите на съборените ги налагаха с палките си, докато им слагаха белезници. Които – според свидетелството на един от потърпевшите – заплашвали, че „ей сега ще го изнасилят“, а колегите му в РПУ-то му обяснили, че „не знае какво е бой“, тъй че „сега ще му покажат, какво собствено той е“.

Всъщност това са същинските бесове, пръкнали се от възпитавания съзнателно през последните години у нас „антиелитизъм“ и „антилиберализъм“. Бесовете на комплексирания „народ“, облякъл униформата изглежда не за да пази обществения ред (както в „белите“ държави), а за да може „законно“ да излее презрението и насилието си върху тези „жълтопаветници“, „правозащитници“, „безродници“ и „интелигенти“. И именно тези „бесове“ очакват с нетърпение някой, който да ги поведе – вече откровено – като „народ“ срещу „елитите“.

Да, това виждам аз, вглеждайки се в малко по-голямата дълбочина на онова, което от четири години се извършва у нас. И за което нека и аз (с цялата условност и автоирония на „интелигента“) да кажа – предупреждавам събратята си по „елитизъм“. Ако искат – нека ме чуят. Ако пък предпочитат – нека продължим да се разправяме един с друг като истински „гнили либерали“.

Само че тогава може да стане късно.