Да, стиховете на Аксиния Михайлова са „отворена” врата за всеки, който обича поезията, но и за някой, който сега иска да пристъпи в нея. Казвам, „отворена” врата, защото те могат да въздействат директно на сетивата. Движения, пейзажи, звуци, мириси… Те насищат стиховете с живот, задават ритмиката на чувствата, атмосферата на цялото. Сетивността на поезията на Аксиния Михайлова „оживява” по един особен начин „историята на чувствата”, която се пише в тази книга. Докато я четях, непрекъснато имах усещането, че мога да разкажа нея, жената, която се опитва да види себе си и „него” от необичаен ъгъл, която внимателно гледа – природата, дома, вещите, любимия, вижда вътре в себе си, вътре в него, разчита знаците на мълчанията, на тишините, разпознава цветовете на всяка една емоция, вдъхва уханията на онези важни моменти, които дори и да не разбираме, чувстваме като уникални, като единствени за нас.
„Смяна на огледалата”, както е заглавието на стихосбирката на Аксиния Михайлова, е и книга за поезията. В нея поетичното се извлича от непоетичното, от обичайни реалии, сред които животът тече. Поетесата притежава тази способност да вижда различно, да размества подреденостите, да преобръща представите. Тук ще видим обаче и отношение към поетичното слово, по-ясно или не толкова заявени пристрастия, намерени поетически „примери”.
Философията на живота, която може да бъде разчетена в стиховете, подсказва преминаване от непосредствеността на чувството, честното му и неприкрито признаване и споделяне към едно особено „утихване”, вдълбочаване, което само опитът, научените уроци, могат да дадат.
„Смяна на огледалата”, неслучайно не започнах с това, е и първата стихосбирка на поетесата и преводачка Аксиния Михайлова, която излиза след получаването на най-престижната поетическа награда във Франция – Гийом Аполинер 2014, присъдена й за „Небе за изгубване”. Не започнах с това, защото ми се искаше читателите просто да „намерят” поезията й, без да са подтиквани от признания и награди. Да, те са важни, но все пак тъй като говорим за поезия, онова, което има значение, е самата тя.
А после продължи
В този живот нищо не е случайно,
мислиш си, докато гледаш сутрин
как сенките в парка
се събуждат две по две
в първата слънчева просека.
Завиваш ги с поглед
и връзваш на възел
виковете си.
В този живот всичко има смисъл,
неразбираем понякога или непредвидим
като дърветата край железопътната линия:
някои се хвърлят под префучаващите влакове,
други отсичат махащата за сбогом ръка.
А ти търкаляш възела в гърлото си
и отказваш да проумееш:
каквото и да се появи в живота ти,
позволи му да се случи.
