0
474

През обръча на езика

Надежда Радулова, „Когато заспят“, изд.„Жанет 45“, оформление Свобода Цекова

rad

Има някаква рядко срещана „упоритост“ в отстояването на поетическите избори у Надежда Радулова. Толкова важните за нея теми за женското писане, за идентичността, за езика, тя не изоставя от първите си стихове, публикувани през 90-те до сегашните, най-новите, събрани в последната й поетическа книга „Когато заспят“.

radulРазбира се, не става дума за банални прилики, за обикновена повторяемост на смислови ядра в поезията на момичето-жена, става дума за екзистенциално тревожещи я, интелектуално предизвикващи я и емоционално привличащи я въпроси. От „Онемяло име“ и „Алби“ през „Памук, стъкло и електричество“ и „Бандонеон“ до „Когато заспят“ може да се види и открои един общ образ на лирическата героиня на Надежда Радулова, независимо от непрестанните разроявания на лирическите гледни точки, независимо от нейната фина противоречивост, независимо от тъй трагичната й нетъждественост със себе си. Има и още нещо, което трябва да кажа още тук, при изброяването на стихосбирките на поетесата – зрелостта на поетическата й мисъл, културните проекции, широкият литературен бекграунд, интелектуалната плът на поезията й, този особен финес, който стиховете й притежават, лекотата, с която променя (но съвсем не самоцелно, просто игрово) лирическите почерци, регистри, тона, динамиката на стиха. И да, мисля, че Надежда Радулова е едно от важните имена сред поетите ни от 90-те та досега. Чест й прави и нейната лична „хигиена“ на писане и публикуване, качество, което не всеки, па макар и добър, известен поет, притежава.

Има ли процеп в езика, през който можеш да се промъкнеш, за да намериш автентичното си аз? Този въпрос е болезнен, а и разбиран именно в трагичната невъзможност за отговор. Или ако опиташ да се намериш в написаното, какво ще стане, когато то „избяга“, какво ще остане от теб… Уповаването на повторяемостта на думите, на илюзията, че те те запечатват, че могат да те „затворят“ в себе си, тъй че да можеш да кажеш „ето ме, аз съм“ – е опитано, проверено и отхвърлено. Няма къде, няма кога, няма чрез какво да си единственото си „аз“, няма как да го видиш, да го „заковеш“. Жената в „Когато заспят“ има способността да придобива много лица. Тя е малко момиченце със свой свят; разказвач, внимателно наблюдаващ ставащото извън него; зряла жена, която може да се изрече в думите. Тя играе и се забавлява, тя мъдро размишлява, страда кротко, без патетика…

Много е силно това търсене на себе си в стиховете на Надежда Радулова. Все едно дали е в основата на лирическия „сюжет“ в някои от стихотворенията, или е скрито в играта с думите, в забавлението да ги пренареждаш, да разкъсваш единната им структура, уж ей така, все едно шеговито задаваш гатанка: „Ни азя косъм. Си кой ти а?/Що съли ни си тикой?“.

В „Когато заспят“, както пише редакторката на книгата Биляна Курташева (и то е толкова точно, че е най-добре просто да цитирам) „Надежда Радулова създава поезия, едновременно танцуваща и трагическа, припяваща и задавена, висока и напрегната, която може да се окаже еднакво притегателна и за фенове на „Игра на тронове“, и за страстни читатели на Емили Дикинсън и Дилън Томас“. Какво повече…

За стихосбирката си „Когато заспят“ Надежда Радулова получи Наградата за нова българска поезия „Николай Кънчев“ 2015.

И азбуката издълбана в тялото

Широки, тесни

отворени, затворени, шипящи

парчета кожа

още чувам.

 

И най-голямата награда

литературна и любовна е

да ги зашивам бавно в онова

така изгладено от думите си

от вътрешните си води

небесно тяло.

 

И то –

макар съвсем немое –

в една далечна още

неиздълбана своя страница

да се скрои около мен

и да залепне,

да заличи провалите ми,

пиршествата,

сърцето от сурова,

проядена с годините коприна,

миазмите и миризмите най-накрая,

за да остане само сияние

и зев

 

и на езика

последната

най-зейналата роза.

Катя Атанасова е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, специализирала е „Културни и литературни изследвания“ в НБУ. Работила е като преподавател по литература, литературен наблюдател на в-к „Капител“, после редактор в „Капитал Лайт“. Била е творчески директор на две рекламни агенции, главен редактор на списанията EGO и Bulgaria Air. Има издаден един сборник с разкази – „Неспокойни истории“, С., 2006, „Обсидиан“. Автор е на пиесата „Да изядеш ябълката“. Нейният разказ „Страх от глезени“ (Fear of Ankles), в превод на Богдан Русев, бе селектиран за годишната антология Best European Fiction на американското издателство Dalkey Archive Press, която излезе в началото на 2014 г. Води спецкурсове в СУ и НБУ.
Предишна статияАнтропология на тоталитаризма (2)
Следваща статияЗа много години!