Начало Идеи Актуално През окото на войната
Актуално

През окото на войната

4141
Кадър от филма на Павло Пелешок и Юра Иванишин „Живот на предела“

„Живот на предела“ трябва да се види от повече хора, отровени от руската пропаганда. Няма нужда дори да се доверяват докрай. Достатъчно е да си зададат въпроси – това ще е вече голяма победа.

На 1 октомври в Rainbow Plaza се състоя откриването на Четвъртото издание на Международния фестивал на етнографското кино „ОКО”. Тези, които ме познават, знаят колко скромна е любовта ми към тържествени мероприятия. По правило рядко посещавам такива – когато не са ми задължение.

Вчера обаче отидох с радост. Отидох, защото знаех, че това ще е място, където всички ще ми бъдат единомишленици за най-важното от нашето ежедневие – войната в Украйна. Знаех, че ще видя симпатичните лица на хората, с които утъпкваме софийските улици в знак на солидарност с изстрадалия украински народ. Ще видя филм, който ще бъде сърдечно преживян от зрителите и по този начин ще се превърне в нещо доста по-значимо от просто кинопрожекция.

И наистина – говорещите на самото откриване, предхождащо прожекцията, говориха умно, сърдечно, емоционално. Там бяха Нейно превъзходителство посланикът на Украйна в България г-жа Олеся Илашчук (която ходеше свободно сред хората и се държеше абсолютно естествено). Разбира се беше и организаторката и реактивният двигател на това събитие Тетяна Станева, режисьор, бесарабска българка, огън-жена (помните ли я? – тази, която посмя да се опълчи срещу дезинформацията и манипулациите на Костадин Костадинов и неговите съмишленици). Бяха дарители (разбира се, Манол Пейков), съорганизатори, благотворители като Олена Коцева от „Мати Украйна“ и други официални и не толкова официални лица. Татяна и Манол дадоха артистичен тласък на случващото се.

Старт на фестивала даде филмът на Павло Пелешок „Живот на предела“. Пълнометражен документален филм за войната в Украйна през погледа на двама приятели, кинематографисти и доброволци на фронта, чиято съдба вероятно щеше да е съвсем друга, ако не беше руската агресия. Изглежда сякаш те безпроблемно се вписват и в лукса на Монте Карло и Лос Анжелис, виреят чудесно сред светското бълбукане на фестивала в Кан, където ги виждаме преди войната окончателно да се разгърне в мощен фронт.

Но всъщност не е така. В действителност те са духом на фронта. Павло Пелешок разказва[1]:

„Аз и моят приятел и колега Юра Иванишин бяхме доброволци от година и половина. Знаехме, че нашият филм „Огнена зима: борбата на Украйна за свобода“ е включен в шортлиста за Оскар. Това не се случва всеки ден, но ние чувствахме нещо средно между безразличие и вдъхновение. И никой не смяташе да отиде в Лос Анджелис, разбира се. Тук се водеше война, погребения на приятели всяка седмица… получаваш някакви новини от паралелна реалност. Не съм сигурен дали изобщо бяхме способни да разберем нещо по това време.“

Но тогава при тях идва командирът им и настоява:

„… трябва да отидете в Лос Анджелис и да им разкажете какво се случва в страната, защото изглежда, че те въобще не разбират.“

Да, трябва да се разкаже на външния свят, че войната вече чука на вратата, че тази война е война на тиранията срещу свободата, на злото срещу доброто и неутрални няма да останат.

От кадрите в Лос Анжелис и Кан филмът рязко се спуска върху военния живот на Украйна от времето на Майдана и анексията на Крим, през годините, в които Донецк и Луганск се бяха превърнали в епицентър на руския тероризъм, маскиран под иредентистка заявка, до времето преди голямата инвазия от 2022 г. През камерата на двамата проследяваме опита на руската марионетка Янукович да отклони Украйна от европейската ѝ тяга, събитията на Майдана, безжалостните побои, упоритостта на протестиращите: „Да запалим по цигара?“, „Не пуша“, „Откога си тук?“, „От осем седмици“ – гласове зад кадър. Осем седмици! Не просто мирно пребиваване – това и ние го можехме някога в Града на истината. Осем седмици огнени барикади, студ, побой и димни гранати от беркутците, отвличане, снайперисти… Жилав народ. Народ, който знае какво иска.

Динамиката на Майдана и ужасът от „зелените човечета“ в Крим са насечени от речи на Путин и западни репортажи. Думите на руския президент откънтяват със своите лъжи на фона на действителните руски действия. Западните журналисти са загрижени, но изглеждат объркани в безмилостния контекст на войната. А тя се превръща в режим на живот за двамата ветерани протагонисти Павло и Юрко. Животът на двамата млади мъже, записали се като доброволци, протича години наред сред ежедневието на калните окопи и стрелбата. Това ги плаши – плаши ги, че войната ще се превърне в тяхното „нормално“. Семействата им страдат.

Колкото и да е находчиво графичното преминаване от година в година – сякаш кинематографистите превъртат заснетото напред и назад, а спомените им се трансформират в дигитално време, във филмов тайминг“, – за нас, българските зрители, сякаш друго остава на фокус. Остава фактът, че „войната в Украйна“ не е от 24.02.2022 г., а се води много отдавна, още от ноември 2013 година. Победата на Майдана има естественото си продължение в анексията на Крим и съвсем закономерно продължава с руското настъпление навътре в Украйна към Донецк и Луганск. „Терористите“ – така са наречени руските войски, нарушаващи границата на Украйна – не спират военните си набези от 2013 г. насетне. Срещу тях се мобилизират професионални военни и доброволци. Украинците се борят с терористите през цялото последно десетилетие – с жертвена решимост. Такова е и официалното название на военните им действия – АТО – „Антитерористична операция“. Виждаме героите-автори на филма да изобретяват боен дрон – „Фурия“. Следим неговото почти любителско използване за военни цели и примитивния му ремонт. Те закусват с войнишките порциони и мечтаят за топъл домашен омлет. Паралелно виждаме как някъде напред, през 2021 г., в отрязъка от време преди окончателното избухване на войната, точно домашният омлет е част от програмата за мирна „рехабилитация“ на Павло… За кратко…

Войната се стоварва с цялата си ужасяваща мощ. Очаквана от авторите на филма и ненадейна за всички останали. Репортерите на големите медии в реално време стават свидетели на първите ракетни обстрели – ужасът им е неприкрит.

„Бях сигурен, че ще нападнат. Параноик съм, всички ми се смееха. Вкъщи винаги имам два рафта с храна за поне година и половина, в колата ми винаги има чанта с бронежилетка, каска и униформа. Мога да ида на служба за половин час – живеех в това състояние. Случилото се на 24 февруари не беше новина, но дойде като шок. Радвам се, че успях да кажа на всички, които ми се обадиха от Гостомел, Буча и Ирпин: „Махайте се оттам колкото се може по-бързо“.

И войната избухва: всичко, както го помним, както сме го виждали многократно в новините от Украйна: бягащите хора, измъкваните изпод развалините нещастници, изпепелените градове, окървавените детски играчки, напускащите бомбардирания родилен дом жени, малкото момченце с пластмасова чаша чай и найлонова торбичка в ръка, принудено да се спасява без родителите си, плачещо, докато крачи само през границата…

Филмът не завърши с ръкопляскания. На никого не му и хрумна даже. Видяното не търпи овации. Завърши със скръбно едноминутно мълчание.

„Живот на предела“ трябва да се види от повече хора, от повече българи, отровени от руската пропаганда, която медиите ретранслират ежеминутно. Няма нужда дори да се доверяват докрай. Достатъчно е да си зададат въпроси – това ще е вече голяма победа.

Очакваме тази седмица, в която ще протече, кинофестивалът да даде още много и знания и удоволствие – с разнообразната си програма. Вече в уютните зали на кино G8.

Там ще сме.

–––––––––––––––––––––

[1] Тук и по-долу цитирам от Vogue.ua.

Слава Янакиева е културолог. Изследванията ѝ са в областта на религиозното кино и медиите, както и средновековния театър и празнична култура. Публикувала е множество статии по тези теми в различни научни издания. Понастоящем чете лекционни курсове в бакалавърската програма на специалност Културология в СУ „Св. Климент Охридски“. Член е на Института по средновековна философия и култура. Съавтор е на две антологии по средновековна визуална култура. Превежда от английски и руски език. Сред преводите ѝ са книгите на о. Георгий Флоровски „Източните отци от IV век“ и „Византийските отци от V– VIII век“, капиталният труд на Ернст Канторовиц „Двете тела на краля (Изследване на средновековното политическо богословие)“, „Битието като общение“ на митрополит Иоан Зизиулас и „Идеята за природата“ на британския философ и историк Робин Джордж Колингуд. Автор е на монографията: „Християнското кино. Топики на сакралното в кинематографията“ (2020).

Свързани статии

Още от автора

No posts to display