0
745

През Страстната седмица

illustration_1a

Разказът на А. П. Чехов е включен в сборника „Великденски разкази” на издателство „Изток-Запад”.

В сборника „Великденски разкази”на издателство „Изток-Запад” са представени петима руски автори: Михаил Салтиков-Шчедрин, Николай А. Лейкин, Антон П. Чехов, Зинаида Гипиус и Саша Чорни. Това е шестата книга от поредицата „Големите малки книги”. Илюстрациите и корицата са на Деница Трифонова.

„Великденски разкази”, ИК „Изток-Запад”, 2015 г., превод от руски Огняна Иванова, 9 лв.

 

АНТОН П. ЧЕХОВ

 

През Страстната седмица

 

 

– Върви, вече бият камбаната. И гледай да мируваш, че Господ ще те накаже.

Майка ми пъха в ръката няколко медни монети и тутакси, забравила за мен, тича с изстиналата ютия в кухнята. Прекрасно зная, че след изповедта няма да ми дадат нито да ям, нито да пия, и затова, преди да изляза от къщи, се насилвам да хапна крайче бял хляб; изпивам и две чаши вода. Навън е същинска пролет. Паважът е покрит със сиво-кафява каша, по която вече започват да се очертават бъдещите пътечки; покривите и тротоарите са сухи; под оградите през изгнилата ланска трева си пробива път нежна, млада зеленина. В канавките, като ромоли весело и се пени, струи мръсна вода, в която слънчевите лъчи се къпят, без да се гнусят. По водата бързо се носят клечки, сламки и слънчогледови шлюпки; въртят се в кръг като залепнали за мръсната пяна. Накъде, накъде плават тези клечици? Много е възможно от канавката да попаднат в реката, от реката – в морето, от морето – в океана… Искам да си представя този дълъг и опасен път, но фантазията ми се изтощава, преди да стигне до морето.

velikdenМинава файтон. Кочияшът примлясква с уста, дърпа юздите и не забелязва, че покатерени отзад висят две момчета от улицата. Искам да се присъе­диня към тях, но си спомням за изповедта и започва да ми се струва, че момчетата са величайши грешници.

На Страшния съд ще ги попитат: „Защо лудувахте и лъгахте бедния кочияш?“, мисля си аз. Те ще започнат да се оправдават, но нечистите сили ще ги хванат и ще ги помъкнат към вечния огън. Обаче ако слушат родителите си и дават на сиромасите по някоя копейка или парче козунак, Бог ще се смили над тях и ще ги пусне в рая.

Входът на църквата е сух, пропит от слънчева светлина. Там няма жива душа. Отварям предпазливо вратата и влизам в храма. В неговия сумрак, който ми се струва плътен и мрачен, както никога, ме обзема чувство за греховност и нищожност. Най-напред ми прави впечатление голямото разпятие, и от двете му страни – Божията майка и Йоан Богослов. Светилниците и големите свещници са покрити с черни траурни калъфи, кандилата мъждукат хрисимо, а слънцето сякаш нарочно пропуска църковните прозорци. Богородица и любимият ученик на Иисус Христос, изобразени в профил, мълчаливо гледат нетърпимите страдания и не забелязват моето присъствие; усещам, че за тях аз съм чужд, излишен и незабележим, че не мога да им помогна нито с думи, нито с дела, че съм едно отвратително и лошо момче, което е способно само на лудории, грубиянство и клеветничество. Припомням си всички хора, които познавам, и те ми се струват дребнави, глупави и зли; не са способни и на йота да намалят тази страшна мъка, която сега виждам. Църковният сумрак става все по-гъст и все по-мрачен, а Божията майка и Йоан Богослов ми правят впечатление на самотни.

Зад масичката със свещи седи Прокофий Игнатич, възрастен войник в оставка, помощник на църковния настоятел. Вдигнал вежди, той поглажда брада и обяснява, почти шепнейки, на някаква старица: „Утренята днес ще бъде вечерта, подир Вечернята. Утре за Часовете камбаната ще бие в осем часа. Разбра ли? В осем.“

А между двете дебели колони вдясно, там, където започва страничният олтар на Великомъченица Варвара, до паравана на опашка стоят чакащите да се изповядат… Там е и Митка, дрипаво и грозно подстригано момче с щръкнали уши и малки, страшно зли очички. Той е син на вдовицата Настя, надничарка; побойник и злосторник, който краде ябълки от сергиите на търговките и неведнъж ми е грабвал ашика. Гледа ме сърдито и според мен злорадства, че не аз, а той първи ще иде зад паравана. Усещам как ме обзема злоба, старая се да не го гледам и дълбоко вътре в себе си се ядосвам, че ей сега на това момченце ще му опростят греховете.

Преди Митка стои разкошно облечена красива дама с шапка с бяло перо. Тя видимо се вълнува, напрегнато чака, а от вълнение едната й буза е болезнено поруменяла.

Чакам пет минути, чакам десет… Иззад паравана излиза млад мъж с дълъг и тънък врат, добре облечен, обут с високи гумени галоши. Започвам да мечтая как, когато порасна голям, ще си купя точно такива галоши – непременно ще си купя! Дамата трепва и отива зад паравана. Неин ред е.

В процепа между двете части на паравана се вижда, че тя се приближава към аналоя и се покланя доземи, а после се изправя, без да гледа свещеника, и навежда глава в очакване. Свещеникът стои с гръб към паравана, затова виждам побелялата му къдрава коса, верижката на носения на гърдите кръст и широкия гръб. А лицето му не виждам. С въздишка и без да поглежда дамата, той започва да говори бързо, като клати глава и шепне ту по-високо, ту по-ниско. Дамата покорно слуша, сякаш е виновна, отговаря немногословно и гледа в земята.

„В какво ли е съгрешила? – мисля си аз, като благоговейно хвърлям поглед към кроткото й красиво лице. – Боже, прости й греховете! Въздай й щастие!“

Ето че свещеникът покрива главата й с епитрахила.

„И аз, недостойният йерей… – чува се гласът му, – с властта, която ми е дадена, те опрощавам и освобождавам от всичките ти грехове…“

Дамата прави поклон до земята, целува кръста и си отива. Вече и двете й бузи са поруменели, но лицето й е спокойно, ведро и весело.

„Ето, сега тя е щастлива – мисля си аз, като гледам ту нея, ту свещеника, който й е опростил греховете. – А колко ли щастлив е човекът, на когото е дадено правото да прощава!“

Идва редът на Митка и в мен внезапно бликва чувство на омраза към този разбойник; ще ми се да отида зад паравана преди него, да бъда първи… Забелязвайки, че искам да го сторя, той ме удря със свещ по главата, аз му отвръщам със същото, и в продължение на половин минута се чува тежко дишане и звукът от чупенето на свещи… Разтървават ни. Моят враг боязливо се приближава до аналоя и се покланя доземи, без да сгъва колене, а какво става по-нататък – не виждам; при мисълта, че веднага след Митка ще бъде моят ред, предметите пред погледа ми се смесват и губят очертанията си; щръкналите уши на Митка растат и се сливат с тъмния му тил; свещеникът се полюшва, подът ми се струва на вълни…

Прозвучава гласът на свещеника: „И аз, недостойният йерей…“

Ето че и аз отивам зад паравана. Не усещам пода под краката си; все едно че вървя във въздуха… Стигам до аналоя, който е по-висок от мене. За някакъв миг очите ми зърват равнодушното, уморено лице на свещеника, но оттам нататък виждам само ръкава на одеждите му със синя подплата, кръста и края на аналоя. Усещам близкото му присъствие – как мирише расото му; чувам строгия му глас и страната ми, обърната към него, пламва… Заради вълнението ми убягват много от казаните неща, но на въпросите отговарям искрено, с някакъв чужд, странен глас; спомням си колко са самотни Богородица и Йоан Богослов, спомням си разпятието, а и майка си, и ми иде да заплача и да помоля за прошка.

– Как се казваш? – пита свещеникът и покрива главата ми с мекия епитрахил.

Колко леко и радостно ми е сега на душата!

Нямам вече грехове – аз съм светец, имам право да отида в рая! Струва ми се, че от мен се носи същата миризма, както от расото; излизам иззад паравана, отивам да се запиша при дякона и душа ръкавите си. Църковният сумрак вече не ми се струва мрачен, а Митка гледам равнодушно и без злоба.

– Как се казваш? – пита дяконът.

– Федя.

– А какво ти е презимето?

– Не зная.

– Татко ти как се казва?

– Иван Петрович.

– А фамилията ти каква е?

Не отговарям.

– На колко си години?

– Карам деветата.

Когато се връщам в къщи, за да не гледам как вечерят, бързо си лягам. Затворил очи, мечтая колко хубаво щеше да е, ако бях подложен на мъчения от някой си Ирод или Диоскор, ако живеех в пустинята и по подобие на стареца Серафим хранех мечките; ако живеех в килия и се хранех само с про­сфора, оставех имуществото си на бедните и отидех в Киев. Чувам как слагат масата в трапезарията – канят се да вечерят. Ще ядат винегрет, пирожки със зеле и бяла риба. Колко ми се иска да си хапна! Съгласен съм да изтърпя всякакви мъчения, да живея в пустинята без майка, да храня мечки със собствените си ръце, само че преди това да изям една пирожка със зеле!

„Боже, пречисти мене, грешния!“ – моля се аз, завит презглава. Моят ангел-хранител ще ме опази от нечистата сила.

На другия ден – четвъртък – аз се събуждам с душа, ясна и чиста като хубав пролетен ден. Отивам на църква весел и смел – с мисълта, че ще се причастя, че съм облечен с разкошна и скъпа риза, ушита от копринената рокля на покойната ми баба. В храма всичко говори за радост, щастие и пролет; лицата на Богородица и Йоан Богослов не са толкова печални, колкото вчера, а лицата на дошлите да получат причастие са озарени от надежда; изглежда, че всичко от миналото е предадено на забрава, всичко е простено. Митка също е вчесан и облечен за празника. Става ми весело, като гледам щръкналите му уши и за да покажа, че нямам нищо против него, му казвам:

– Днес си красив и ако косата ти не стърчеше и не беше облечен толкова лошо, всички щяха да си помислят, че майка ти не е перачка, а е с благороден произход. Ела у нас на Великден, ще поиграем на ашици.

Митка ме гледа с недоверие и тайно ме заплашва с юмрук.

А вчерашната дама ми изглежда прекрасна. Облечена е със светлосиня рокля с голяма блестяща брошка във формата на подкова. Любувам й се и си мисля, че когато порасна, непременно ще се оженя за такава дама; но си спомням, че да се жени човек е срамно. Преставам да си мисля за това и отивам в клироса, където дяконът вече е започнал да отслужва Часовете.