Рядко се изкушавам да използвам редовете си като колумнист на Портал Култура, за да насочвам вниманието към един или друг литературен факт. Последно го направих преди три месеца, когато описах впечатленията си от книгата на френския автор Яник Енел „Дръж здраво венеца си“. В случая бях предразположен и от факта, че участвах в представянето на книгата във Френския институт в София като резултат от ценната за мен покана, която ми отправиха издателите и института.
Казвам ценна, защото текстът на Енел ме спечели безапелационно. В края на март, два дни след официалната премиера на книгата (състояла се в сградата на Института на площад „Славейков“ в столицата) размислите ми върху „Дръж здраво венеца си“, издание на „Парадокс“, излязоха в петъчния брой на Портал Култура.
Казаното дотук бих искал да се разбира не като индиректно внушение или намек за това, че, видите ли, пиша рядко за някои от новите неща на книжния пазар, защото рядко се появява нещо, което да заслужава редове в Портал Култура. Повярвайте ми, основите ми за това мое въздържание са други. Най-напред обогатяването с нови заглавия днес е така плътно и стабилно, щото човек ще трябва да се е заявил като литературен наблюдател, за да има право на селективен поглед и на съответната оценка. Ето защо моето epoche спрямо доброто в новата литература е резултат на диета, в която водещ принцип е не изпускането на ненужното, а напротив – насладата от особено деликатесното.
А за особено майсторско и същевременно деликатно в своето майсторство намирам това, което Петър Маринков направи с романа си „Преизподник“. Допълнението към заглавието може да се разбира като разширение, като подзаглавие, или като автоиронически жест дори (сатиричен историко-политически паноптикум).
Книгата излезе преди около два месеца и нещо в издателство „Факел“. Нямаше как да не я забележа, тъй като романът „Пролом“ на същия автор, излязъл от печат през 2012 година, ме направи предубеден. В „Пролом“ Петър Маринков показа как може в ювелирно изваяно цяло да се сплавят документално-историческият разказ, класическият фабулен модел (разнищен вътрешно с дистанцията на модерниста) и неизчерпаемият, неомръзващ талант, притежаван от владетелите на класическия приключенски жанр.
В „Пролом“ Петър Маринков беше събрал убийството на Стамболов с бандите, вилнели по онова време в Искърския пролом и околностите му. С италианските инженери, работили тогава по построяването на железницата през дефилето. И всичкото това съчетано с един нео-дамаскин, разказван от послушник в Черепишкия манастир. Дете всъщност, изгледало всичкото и огледало го от скалите над пролома, релсите, времената и което е имало да става от България…
Сега паноптикум-ът на Петър Маринков (пак със своята автоиронична забележка за невъзможното всесъзрение) ни дава поглед към „Панах“, взривът в „Одеон“ и публичния дом в задните му помещения, към сбирките в „Юнион клуб“, материалните белези от които завинаги са си отишли с разрушаването му по време на бомбардировките в София. „Преизподник. Сатиричен историко-политически паноптикум“ е роман, в който бомбардираната от англо-американците София съдържа в себе си една кооперация на ъгъла на „Борис“ и „Хан Аспарух“, в която живеят и в подземието на която са принудени да се свират хора, образите, на които съзиждат Кооперацията на българското общество от този летлив, но и лепкав исторически период. Да, това е паноптикум, но голямото му достойнство е в елегантното изобразяване, олекотено от опити за заснемане на „действителност“. Разказването за времевия отрязък, както знаем, е един от големите ни проблеми във всичките ни дискурси.
Намирам за голямо достойнство това, че Петър Маринков прожектира своя паноптикум през действителни исторически лица, назовани с имената им и разиграни в драматургията на романа през засвидетелствани проявления. Сиреч, текстът се движи през цялото време на тънко отстояние между художеството и съвсем документалното. Пластът на ерудираността е почти без аналог в най-новата ни литература. Очевидна за виждащия поглед е дълбоката проучвателска работа на автора.
Кооперацията на „Борис“ и „Аспарух“ е преди всичко събрание, но и радиален център, излъчванията на който, разбира се, са и магнетични. Защото размотаването на кълбото опира в Истанбул от онова време и в неговата привлекателност за всевъзможни хора на прозрението в бъдещето, авантюристи, аферисти, двойни, че и тройни агенти на разните разузнавания. И Петър Маринков ще ви тласне към мисленето за град, който продължава да си е Градът дори и в средата на двайсетия век.
В Константинопол от дните, в които календарът на Втората световна война е ясен за всички освен за онези, поискали я и все още вярващи в нейния огън, е разпределителната гара на бъдещето.
За което бъдеще обещание дават златото и може би повече от него афионът. Афионът от Македония, който, разкрива се от устите на различните аферисти, стои някъде в дълбокото дъно на модерните борби за тази земя.
Афионът повече и от тютюна дори…
Филигранно написан от Петър Маринков е този текст. Използвам родовото понятие съзнателно, тъй като говоря за произведение, което е нещо много повече от роман.
