Нека започнем с продължаващата разправия „Златните глобуси – Бакалова – Добчев“. После ще се оттласнем от нея, за да се опитаме да назовем по-дълбок и съществен проблем, към който се отнасят най-различни други разправии, но с един и същ корен.
Въпреки доброто намерение да се намери разумен тон на обсъждане (изразено от мнозина, в това число и от пишещия тези редове), се стигна до публични обиди по отношение на един авторитетен учител и неговата внезапно преуспяла в световен мащаб ученичка.
Той се изказа неуважително, тя не отвърна, но случващото се с нея само по себе си звучи като пренебрежителен отговор, защото застава сякаш напук срещу даскалските нравоучения и наставления за достоен творчески път.
Казаното от него и направеното от нея даде повод за ново всенародно оживление. Едни въстанаха срещу „ретроградния педагог, който под възвишен претекст упражнява недопустимо white male supremacy в балкански стил“, а други пък се хвърлиха да го бранят, защото грубият език е нелицеприятна, но необходима защита, която пази с бодлите си розата на чистото и свято изкуство.
Лесно може да се установи, че язвителният коментар на Добчев е естествено породен от изплисканото славословене по отношение на Бакалова и нейното постижение. Няма как един ангажиран с възпитанието на младите творци преподавател да не реагира отрезвяващо на залитането в една нездраво суетна посока, ако ще тя да води към най-високо реномираните награди на планетата.
Прекаленият възторг провокира прекалено принизяване. Общо взето така може да се опише станалото. Но важно за нашата цел е да обърнем внимание, че нито Бакалова, нито Добчев имат общо с инициирането на скандала. Никой от тях не е търсил нарочно широка аудитория, пред която да хвърли ръкавицата в лицето на своя принципен противник. Дуелът е измислен от самата широка аудитория.
Публиката, която винаги в някаква степен е играела своята определяща роля, в наше време се превръща в истински диктатор, подчиняващ всеки и всичко на своето анонимно, но категорично наложено искане. Медията е неин роб.
Благодарение на техническия напредък, даващ възможност на когото и да било да се информира по всяко време и навсякъде, като веднага може да се включи със собствен коментар, се стига до интервенция спрямо професионални и специализирани общности. Техният регламент, основан на специфични за сферата критерии, вече трябва да получи масово одобрение. Само така той става приемлив, следователно – валиден.
Но работата е там, че масовото одобрение няма как да произтича от същинско познание и съпричастност, а често по неизбежност почива на повърхностни представи, наивни идеализации и откровено фалшив морален максимализъм.
Изброените недостатъци на публичните оценки са необорим факт, но въпреки това техните присъди започват да диктуват поведение – човек е принуден да се съобразява с безобразна позиция, в която всъщност никой не вярва, но няма как. Пак ще отбележим, че така нареченото обществено мнение винаги е оказвало натиск, феноменът е известен, но сега е повишен на n-та степен.
Въоръжена с микрофони и платформи за споделяне, масата, а в маса се превърнаха всички, защото отвореният достъп заличи границите, безпогрешно открива подходящите предпоставки и с ожесточение започва да кове образите, които отговарят на нейното, изкривено от дочутото, но не-преживяно разбиране. По този начин се създават фантастичните фигури и техният нереален двубой, който е в състояние изцяло да подмени истинската картина.
Най-лошото последствие от описаната ситуация е, че действителните лица зад измислицата могат да се изкушат да станат като нея, да напуснат автентичните си основания и да започнат да отговарят на очакванията, макар да предусещат, че това поддаване няма да доведе до нищо положително в перспектива.
Така, по желание на зрителите, отново на сцената излизат прекалените светци. Едни от тях мъченически служат на верую, споделяно от половината свят, други – на противоположното, в което се кълне останалата част.
И двата канона нямат действително покритие – те са мираж, но миражите придобиват официален статут на реалност. Правдоподобието минава в нелегалност, то не е за показване. Прекаленият светец не е драг на Бога, но „Бог е мъртъв“ и затова – каквото кажат хората. А те скучаят и се развличат с крайностите, защото нюансите изискват по-внимателно вглеждане, в което ще вземат да открият нещо недотам приятно и за самите себе си.
Тук можем да приведем и друг пример от последните дни. Той е от съвсем различен порядък и въвеждането му изглежда произволно, но смяната на релсите не променя основното направление на мисълта.
Коалицията „Демократична България“ се ангажира с радикални послания по линия на морала в политиката – властимащите трябва да бъдат абсолютен еталон за безкористна и неопетнена по никой начин служба в полза на общественото благо. Управляващите, които не отговарят на това условие, са слуги на мафията или направо самата мафия. Затова – оставка и затвор! Веднага! Като „веднага“ се повтаря без резултат години наред.
Но не щеш ли, точно за представител на тази коалиция – районен кмет в столицата – се разпространи новината, че е облагодетелствал себе си. Платил си солидна сума като самоназначен ръководител на оперативна европейска програма.
Без бавене коалицията сне доверието си от злосторника, излъчен от нейните редици. Заклейми го публично и заяви, че ще дари средства в размер, еквивалентен на присвоеното, за подпомагане на значима кауза. Така се демонстрира непоколебимост в съответствие с манифестираните политически принципи: Уважаеми избиратели, вижте, ние не се церемоним, наказваме дори свои и веднага компенсираме ощетеното гражданство.
Чуха се обаче компетентни отзиви, че районният кмет трябва да ръководи програмата според посочените от ЕС изисквания, така че май той не е извършил нарушение. Чу се и че даренията от политически партии, направени в паническа нужда от кризисен PR, опорочават самата благородна идея на дарителството.
Сигурно споменатите съображения са били предварително известни на демократите, но друго се е наложило като по-важно за тях – да бъдат прекален светец, щом в контакта с електората пуританството е издигнато в култ. Няма значение как точно стоят нещата, имиджът трябва да се лъска – до непостижимост.
Общото между двата на пръв поглед несводими един към друг примера е, че заради създаден публичен режим на задължителна прекаленост, не могат да се състоят истинските разговори, разсъждения, проучвания, изследвания и оценки, които биха довели до смислени действия и решения.
Престижното признание за една млада актриса получава прекалена стойност в обществения колайдер, ускоряващ елементарните частици на националните ни комплекси. Загрижената забележка на един учител се превръща в прекалено пренебрежение с елементи на мегаломанско превъзходство от висотата на селска камбанария. Борбата за почтеност в политиката се изражда в прекалени жестове на показност, далеч от реалността на същинската политическа работа.
А намеренията са добри. И всеки има качества да ги осъществи, ако си даде сметка, че старата поговорка за прекаления светец продължава да важи – той не е драг нито на Бога, нито на хората, въпреки че последните го насърчават и даже произвеждат. Той им трябва само като алиби, уж важно, но алиби, а иначе в действителните си избори те застават зад човек, грешен колкото наистина са грешни те самите. Пречистването минава през признание и смирение.
