Начало Идеи Гледна точка Прекаленият светец…
Гледна точка

Прекаленият светец…

7444

Нека започнем с продължаващата разправия „Златните глобуси – Бакалова – Добчев“. После ще се оттласнем от нея, за да се опитаме да назовем по-дълбок и съществен проблем, към който се отнасят най-различни други разправии, но с един и същ корен.

Въпреки доброто намерение да се намери разумен тон на обсъждане (изразено от мнозина, в това число и от пишещия тези редове), се стигна до публични обиди по отношение на един авторитетен учител и неговата внезапно преуспяла в световен мащаб ученичка.

Той се изказа неуважително, тя не отвърна, но случващото се с нея само по себе си звучи като пренебрежителен отговор, защото застава сякаш напук срещу даскалските нравоучения и наставления за достоен творчески път.

Казаното от него и направеното от нея даде повод за ново всенародно оживление. Едни въстанаха срещу „ретроградния педагог, който под възвишен претекст упражнява недопустимо white male supremacy в балкански стил“, а други пък се хвърлиха да го бранят, защото грубият език е нелицеприятна, но необходима защита, която пази с бодлите си розата на чистото и свято изкуство.

Лесно може да се установи, че язвителният коментар на Добчев е естествено породен от изплисканото славословене по отношение на Бакалова и нейното постижение. Няма как един ангажиран с възпитанието на младите творци преподавател да не реагира отрезвяващо на залитането в една нездраво суетна посока, ако ще тя да води към най-високо реномираните награди на планетата.

Прекаленият възторг провокира прекалено принизяване. Общо взето така може да се опише станалото. Но важно за нашата цел е да обърнем внимание, че нито Бакалова, нито Добчев имат общо с инициирането на скандала. Никой от тях не е търсил нарочно широка аудитория, пред която да хвърли ръкавицата в лицето на своя принципен противник. Дуелът е измислен от самата широка аудитория.

Публиката, която винаги в някаква степен е играела своята определяща роля, в наше време се превръща в истински диктатор, подчиняващ всеки и всичко на своето анонимно, но категорично наложено искане. Медията е неин роб.

Благодарение на техническия напредък, даващ възможност на когото и да било да се информира по всяко време и навсякъде, като веднага може да се включи със собствен коментар, се стига до интервенция спрямо професионални и специализирани общности. Техният регламент, основан на специфични за сферата критерии, вече трябва да получи масово одобрение. Само така той става приемлив, следователно – валиден. 

Но работата е там, че масовото одобрение няма как да произтича от същинско познание и съпричастност, а често по неизбежност почива на повърхностни представи, наивни идеализации и откровено фалшив морален максимализъм.

Изброените недостатъци на публичните оценки са необорим факт, но въпреки това техните присъди започват да диктуват поведение – човек е принуден да се съобразява с безобразна позиция, в която всъщност никой не вярва, но няма как. Пак ще отбележим, че така нареченото обществено мнение винаги е оказвало натиск, феноменът е известен, но сега е повишен на n-та степен.

Въоръжена с микрофони и платформи за споделяне, масата, а в маса се превърнаха всички, защото отвореният достъп заличи границите, безпогрешно открива подходящите предпоставки и с ожесточение започва да кове образите, които отговарят на нейното, изкривено от дочутото, но не-преживяно разбиране. По този начин се създават фантастичните фигури и техният нереален двубой, който е в състояние изцяло да подмени истинската картина.

Най-лошото последствие от описаната ситуация е, че действителните лица зад измислицата могат да се изкушат да станат като нея, да напуснат автентичните си основания и да започнат да отговарят на очакванията, макар да предусещат, че това поддаване няма да доведе до нищо положително в перспектива.

Така, по желание на зрителите, отново на сцената излизат прекалените светци. Едни от тях мъченически служат на верую, споделяно от половината свят, други – на противоположното, в което се кълне останалата част.

И двата канона нямат действително покритие – те са мираж, но миражите придобиват официален статут на реалност. Правдоподобието минава в нелегалност, то не е за показване. Прекаленият светец не е драг на Бога, но „Бог е мъртъв“ и затова – каквото кажат хората. А те скучаят и се развличат с крайностите, защото нюансите изискват по-внимателно вглеждане, в което ще вземат да открият нещо недотам приятно и за самите себе си.

Тук можем да приведем и друг пример от последните дни. Той е от съвсем различен порядък и въвеждането му изглежда произволно, но смяната на релсите не променя основното направление на мисълта.

Коалицията „Демократична България“ се ангажира с радикални послания по линия на морала в политиката – властимащите трябва да бъдат абсолютен еталон за безкористна и неопетнена по никой начин служба в полза на общественото благо. Управляващите, които не отговарят на това условие, са слуги на мафията или направо самата мафия. Затова – оставка и затвор! Веднага! Като „веднага“ се повтаря без резултат години наред.

Но не щеш ли, точно за представител на тази коалиция – районен кмет в столицата – се разпространи новината, че е облагодетелствал себе си. Платил си солидна сума като самоназначен ръководител на оперативна европейска програма.

Без бавене коалицията сне доверието си от злосторника, излъчен от нейните редици. Заклейми го публично и заяви, че ще дари средства в размер, еквивалентен на присвоеното, за подпомагане на значима кауза. Така се демонстрира непоколебимост в съответствие с манифестираните политически принципи: Уважаеми избиратели, вижте, ние не се церемоним, наказваме дори свои и веднага компенсираме ощетеното гражданство.

Чуха се обаче компетентни отзиви, че районният кмет трябва да ръководи програмата според посочените от ЕС изисквания, така че май той не е извършил нарушение. Чу се и че даренията от политически партии, направени в паническа нужда от кризисен PR, опорочават самата благородна идея на дарителството.

Сигурно споменатите съображения са били предварително известни на демократите, но друго се е наложило като по-важно за тях – да бъдат прекален светец, щом в контакта с електората пуританството е издигнато в култ. Няма значение как точно стоят нещата, имиджът трябва да се лъска – до непостижимост.

Общото между двата на пръв поглед несводими един към друг примера е, че заради създаден публичен режим на задължителна прекаленост, не могат да се състоят истинските разговори, разсъждения, проучвания, изследвания и оценки, които биха довели до смислени действия и решения.

Престижното признание за една млада актриса получава прекалена стойност в обществения колайдер, ускоряващ елементарните частици на националните ни комплекси. Загрижената забележка на един учител се превръща в прекалено пренебрежение с елементи на мегаломанско превъзходство от висотата на селска камбанария. Борбата за почтеност в политиката се изражда в прекалени жестове на показност, далеч от реалността на същинската политическа работа.

А намеренията са добри. И всеки има качества да ги осъществи, ако си даде сметка, че старата поговорка за прекаления светец продължава да важи – той не е драг нито на Бога, нито на хората, въпреки че последните го насърчават и даже произвеждат. Той им трябва само като алиби, уж важно, но алиби, а иначе в действителните си избори те застават зад човек, грешен колкото наистина са грешни те самите. Пречистването минава през признание и смирение.

Стоян Радев завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа по режисура за драматичен театър на проф. Красимир Спасов през 1998 г. Сред по-известните му спектакли са „Плач на ангел“ от Стефан Цанев, „Караконджул“ по Николай Хайтов, „Опит за летене“ от Йордан Радичков, „Ничия земя“ по филма на Данис Танович (Народен театър „Иван Вазов“), „Кой се бои от Вирджиния Улф“ от Едуард Олби (МГТ „Зад канала“), „Куклен дом“ от Хенрик Ибсен, „Жена без значение“ от Оскар Уайлд (Театър „Българска армия“), „Палачи“ от Мартин Макдона, „Развратникът“ от Ерик-Еманюел Шмит (Театър „София“), „Братя Карамазови“ по Достоевски (ДТ Пловдив), „Соларис“ по Станислав Лем (ТР „Сфумато“) и др. Има награда „Аскеер“ за най-добър режисьор, както и многобройни номинации за „Икар“ и „Аскеер“ в същата категория. Заснел е няколко документални филма и шест серии от тв сериала „Четвърта власт“, отличен с наградата за най-добър сериал от Българската филмова академия и от Асоциацията на европейските обществени телевизии CIRCOM.

Свързани статии