0
1021

Прекалено шумна самота

Бохумил Храбал, нарисуван на стена в Прага

Публикуваме откъс от историята за една странна любов към книгите и изкуството на големия чешки писател, издадена от „Колибри“ в превод на Анжелина Пенчева.

„Прекалено шумна самота“ е сред най-завладяващите произведения на Храбал. Хантя от дълги години работи в пункт за преработване на стара хартия. Превърнал това занятие в ритуал, той внимателно отделя от купчините редките книги, спасява ги и се отдава страстно на тяхното четене. В света на Храбал се редуват драстично и поетично, фантастично и натуралистично, ангелски нежно и животински свирепо, а „сивият“ житейски факт придобива неподозирани философски и лирични измерения. Пунктът за вторични суровини се превръща в „крайна гара“ не само за книгите, но и за една човешка съдба. „Прекалено шумна самота“ е филмирана през 1994 г. с Филип Ноаре в главната роля.

Б. Храбал, 1988, Foto Hana Hamplová

Бохумил Храбал (1914–1997) е смятан наред с Хашек и Чапек за най-значимите чешки писатели на ХХ век. Произведенията му са преведени на близо 30 езика. Сред най-известните са „Строго охранявани влакове“ и „Обслужвал съм английския крал“ (екранизирани от Иржи Менцел през 1966 и 2006 г.).

Храбал е новелист и автор на разкази, чиито истории са повлияни от сюрреализма, дадаизма и психоанализата. Започва да пише стихове още през 40-те, но се утвърждава като автор относително късно – около 50-ата си годишнина. Международната му слава се свързва с романа „Строго охранявани влакове“, който излиза през 1965 г. Произведенията на Храбал са забранени след нахлуването на съветските войски в Чехословакия през 1968 г.

Бохумил Храбал, „Прекалено шумна самота“, ИК „Колибри”, 2018, превод Анжелина Пенчева

ТРИЙСЕТ И ПЕТ ГОДИНИ пресовам стара хартия и за тези години хората от „Вторични суровини“ нахвърляха при мен в мазето толкова много хубави книги, че ако имах три хамбара, и трите вече щяха да са пълни. Когато свърши Втората световна война, някой изсипа в хидравличната ми преса цял кош книги и когато се успокоих и отворих една от тези красиви малки книги, оформени като произведения на изкуството, видях печат на Кралската пруска библиотека, и когато на другия ден от дупката в тавана се посипаха пак тези подвързани с кожа книги и въздухът заблестя от златни обрезки на страници и от позлатени надписи, аз изтичах горе, там стояха две момчета, та успях да измъкна от тях, че някъде в квартал Нове Страшеци имало хамбар и там в сламата имало толкова книги, че човек можел да стане разноглед. Та отидох аз при военния библиотекар и тръгнахме за Страшеци. Там, в нивите, открихме не един, а цели три хамбара, пълни с книги от Кралската пруска библиотека, първо известно време им се радвахме и любувахме с поглед, после се споразумяхме със съответните хора и военни коли в колона цяла седмица извозваха до едно крило в Министерството на външните работи книгите, та да може, когато дойдат по-спокойни времена, библиотеката да се върне пак там, откъдето е била докарана, обаче някой издаде надеждното укритие и Кралската пруска библиотека беше обявена за военна плячка и ето че камиони извозиха книгите, подвързани с кожа, със златна обрезка и надписи, на гарата, там ги товареха в открити вагони, валеше дъжд, проливен дъжд, цяла седмица, и когато последният камион докара последните книги, влакът потегли в пороя и от откритите вагони капеше златна вода, смесена със сажди и печатарско мастило, а аз стоях там, подпрян на един стожер, и не можех да повярвам на какво присъствам, и когато последният вагон се изгуби в дъждовния ден, дъждът се примеси върху лицето ми със сълзи, съгледах един униформен полицай, сключих длани и най-искрено го замолих да ми сложи от онези белезници, дето пандизчиите в Либен им викат гривни, бижутерия, и да ме заведе в полицията, защото съм извършил престъпление, искам да съобщя за престъпление срещу човечеството. И когато човекът в крайна сметка ме заведе в полицейското комисарство, там не само ми се присмяха, но и ме заплашиха, че ще ме тикнат зад решетките. Е, след няколко години взех да свиквам, товарех цели библиотеки от замъци и от домове на крупни магнати, красиви книги, подвързани с кожа и сахтиян, натоварвах цели вагони, и когато вагоните станеха трийсет, влакът откарваше книгите във вагони за добитък в Швейцария и Австрия, килограм ценни книги за един корекомски бон, и никой не се замисляше какво става, никой не плачеше, дори аз самият не отронвах и една сълза, просто си стоях ей така и гледах след последния вагон на влака, откарващ великолепните библиотеки в Швейцария и Австрия, един корекомски бон за килограм. По това време вече бях намерил сили в себе си да гледам равнодушно нещастието, да потискам вълнението си, по това време вече започвах да разбирам колко красива е гледката на опустошението и нещастието, товарех нови и нови вагони и нови и нови влакове заминаваха от гарата на запад, един корекомски бон за килограм, гледах ли, гледах червената светлина, окачена на куката на последния вагон, стоях, подпрян на стожера, като Леонардо да Винчи, който стоял също така подпрян на един стълб и гледал как френските войници си правят от неговата статуя на ездач мишена и как после разстрелват парче по парче и коня, и ездача, та Леонардо, също както аз сега, стоял и гледал внимателно и със задоволство ужасяващата сцена, на която бил свидетел, защото Леонардо още тогава знаел, че небесата не са хуманни и че човек, който се занимава с мислене, също не е хуманен. Някъде по това време получих известие, че майка ми умира, прибрах се вкъщи с велосипеда и понеже бях жаден, слязох тичешком в мазето, взех от студения под съдината с подквасено мляко, държах с двете си ръце това каменно ведро и жадно пих, пих, докато изведнъж видях как срещу моите очи на повърхността на млякото плуват други две очи, но жаждата беше по-силна, затова продължих да пия, докато двете очи застанаха точно срещу моите очи, толкова близко, като светлини на автомобил, влизащ в тунел посред нощ, а после онези очи внезапно изчезнаха, а аз усетих, че устата ми е пълна с нещо живо, бръкнах, напипах някакво краче и измъкнах за него от устата си мятаща се жаба, занесох я в градинката си и я пуснах там, а после се върнах и допих млякото, съвършено спокоен, като Леонардо да Винчи. Когато майка ми умря, плаках, но някак вътрешно, без да пророня и една сълза. На излизане от крематориума видях как пушекът от комина се издига нагоре, майка ми се възнасяше красиво към небето, а аз, който работех в мазето на пункта за събиране на стара хартия вече десет години, се спуснах и в мазето на крематориума, представих се на хората там, като им казах, че върша същата работа, но с книги, а после изчаках обредът да свърши и когато свърши, видях, че изгориха едновременно четири трупа, майка ми беше в третата преградка, гледах, без да помръдна, тленните останки и видях как работникът в крематориума събира костите и ги смила с ръчна мелничка, така смля и майка ми, и чак тогава сложи праха на майка ми в тенекиена кутия, а аз стоях и гледах, точно както гледах отдалечаващия се влак, откарващ великолепните библиотеки в Швейцария и Австрия, килограм книги за един корекомски бон. В ума ми се въртяха само откъси от стихотворението на Сандбърг, че от човека накрая остава само малко фосфор, колкото за кутия кибрит, и желязо, колкото да се изкове скоба, на която да може да се обеси възрастен човек. След месец, когато срещу подпис получих урната с праха на майка ми, я занесох на вуйчо и когато влязох с урната в ръце в градинката му, той извика горестно: „Сестро, сестро моя, така ли се връщаш при мен!“. Аз му подадох урната, той я претегли на око и рече, че като за сестра му е подозрително лека, ами че тя като жива тежала седемдесет и пет кила, после седна, пак претегли на око урната и заяви, че прахът на майчицата ми би трябвало да тежи поне петдесет грама отгоре. Сложи урната отгоре на скрина и след години, едно лято, докато си прекопаваше лехите с алабаша, нещо се сети за сестра си, майка ми – че много обичала алабаш, – взе урната, отвори я с отварачка за консерви и пръсна праха на мама върху лехата с алабаш. После изядохме алабаша, роден от тази леха. Та онзи път, когато пресовах с хидравличната си преса хубави книги, когато пресата иззвъня, за да сигнализира последната фаза, и притисна книгата с налягане двайсет атмосфери, на мен ми се счу пукане от натрошавани човешки кости, сякаш смилах с ръчна мелничка черепите и костите на мачканите в пресата класици, сякаш пресовах изреченията от Талмуда: „Ние сме като маслините, чак когато ни смачкат, даваме най-доброто от себе си“. Едва тогава превързвам пакета с тел, затягам я със специално приспособление, в тази стресова ситуация, за да натисна после червеното копче за преместване на пакета, пресованите книги се опитват да разкъсат телта, но стоманената примка е по-яка, в този момент си представям як мъж, който демонстрира по панаирите как, като надуе гръдния си кош, разкъсва вериги с него, обаче моят пакет е здраво стегнат от телта, в него е тихо като в урна и аз пращам този покoрен пакет при другите, нагласям го така, че да виждам добре репродукциите. Тази седмица наченах партида от сто репродукции на Рембранд ван Рейн, всичките на един и същ автопортрет на стария художник с подобно на гъба лице, изображение на човек, стигнал чрез изкуството и пиянството до самия край на вечността и наблюдаващ как дръжката на вратата се движи, как някой, незнайно кой, отваря тази последна врата от другата страна. И аз започвам да придобивам такова лице, като направено от изсъхнало многолистно тесто, лицето ми започва да прилича на олющена, опикана стена, започвам да се хиля глуповато и да гледам света от другата страна на човешките случки и дела. Та днес всеки пакет е обрамчен с автопортрета на стария Рембранд ван Рейн, а аз нареждам в коритото стара хартия, после и отворени книги, днес за първи път си дадох сметка, че вече дори не осъзнавам как слагам в коритото и пресовам мишки, цели гнезда миши семейства, и като хвърля в пресата слепи мишлета, майка им скача след тях, не ги оставя, и така споделя съдбата на старата хартия и на литературната класика. Никой не би повярвал колко мишки има в едно такова мазе, може би двеста парчета, може би петстотин, повечето от тези дружелюбни животинки са се родили полуслепи, но между тях и мен има нещо общо – и те се хранят с букви, най обичат да гризат Гьоте и Шилер в сахтиянова подвързия. Затова моето мазе постоянно е пълно с мигане на миши очички и с гризене на книги. В свободното време мишките са игриви като котенца, пълзят по ръба на коритото и по хоризонталния вал и чак когато по команда на зеленото копче стената на коритото вкара съдбовно всичката хартия с все мишките в стресова ситуация, когато пищенето на мишките започне да глъхне, останалите мишки в мазето изведнъж стават сериозни, застават на задни крачка, мърдат предни лапички и се заслушват да разберат що за звуци са това, но понеже паметта им е къса, в момента, когато опасността отмине, продължават игрите си, продължават да хрупат текстове от книги, колкото по-стари са книгите, толкова повече им се услажда хартията, както сиренето става по-вкусно, когато отлежи добре, както старото вино е по-хубаво от младото. Животът ми вече е до такава степен свързан с мишките, че дори когато вечер поливам цялата камара хартия с маркуч, поливам здраво, така че всеки ден мокря и мишките, сякаш за миг съм потопил цялото мазе в някакъв басейн, но дори когато ги поливам и струята вода ги събаря и повлича, те запазват доброто си настроение, всъщност очакват тази баня, защото след това цели часове се изблизват и сгряват в хартиените си скривалища. Понякога губя контрол над мишките, отивам в дълбока медитация за бира, замечтавам се до бара, където точат бирата, и когато, дълбоко умислен, си разкопчая палтото, за да платя, на бара, точно под канелката, скача мишка, понякога пък цели две мишки изскачат от крачолите ми и келнерките направо могат да полудеят, покачват се върху столове, запушват си ушите и пищят към тавана като обезумели. А аз се усмихвам, само махвам с хладна длан и си тръгвам, вглъбен в представата как ще изглежда следващият ми пакет. Та, значи, вече трийсет и пет години вкарвам в стресова ситуация всеки пакет, задрасквам всяка година, всеки месец, всеки ден от месеца, които остават до нашето пенсиониране, моето и на пресата ми, всеки ден привечер си нося у дома в чантата книги, жилището ми на втория етаж в Холешовице е пълно догоре с книги, в него почти няма нищо друго, пълното мазе и сайвантът вече не бяха достатъчни, кухнята ми е пълна, килерът и клозетът също, оставил съм само пътечки, за да стигам до прозореца и печката, в клозета има само толкова място, колкото да седна на чинията, а над самата чиния, на височина метър и петдесет, има лавици, дъски, и на тях чак до тавана са наредени книги, към петстотин кила книги, и е достатъчно само едно невнимателно сядане или непремерено изправяне, и ще закача носещата греда, върху мен ще се сринат половин тон книги и ще ме размажат, както съм със смъкнати панталони. Но и тук вече не може да се добави дори една книга, затова накарах да ми сложат над двете почти допрени легла още лавици и носещи греди, те образуват балдахин, върху който до тавана са наредени книги, за тези трийсет и пет години отнесох вкъщи към два тона книги и когато заспивам, тези два тона книги притискат съня ми, а когато понякога започвам да викам и да се мятам в съня си, с ужас чувам как книгите започват да се накланят и е достатъчно само да ги докосна с коляно или да викна малко по-силно, и те ще се сринат върху мен от балдахина като лавина, рог на изобилието ще изсипе върху мен куп ценни книги и те ще ме смачкат като въшка, понякога дори си мисля, че книгите заговорничат срещу мен, и също както аз всеки ден размазвам с пресата стотина невинни мишки, така и книгите ми готвят справедливо отмъщение, защото всяко преследване и злодеяние се връща. Лежа по гръб, с разперени ръце под балдахина от километри текстове и подпийнал, се старая да не мисля за определени случки, за ужасно неприятни обстоятелства, понякога ми се привижда нашият лесничей, който улови в обърнатия хастар на ръкава си под гредата на лесничейството невестулка и вместо просто да я убие за наказание, задето е изпояла пилците, взе гвоздей, заби го в главата на животинката и тя тича напред-назад, пищейки, из двора, докато не умря, друг път се сещам как година след случката с невестулката синът на същия този лесничей загина с пробита глава, докато обслужваше бетонобъркачка, а вчера пък, ни в клин, ни в ръкав, под балдахина ми се появи фигурата на един ловец, който си беше подострил наконечника на бастуна и като се натъкнеше в нашия край на свит на кълбо таралеж, за да не хаби патрон за пушка, забиваше този остър край на бастуна в корема на таралежа, и така умъртвяваше таралеж след таралеж, докато не го събори рак на черния дроб, умира бавно, цели три месеца, заради всички тези таралежи, свит на кълбо, с тумор в корема и с ужас в мозъка… Та сега такива спомени и мисли ми навяват ужас, като чувам как книгите над мен ми готвят отмъщение, и вероятността да ми отмъстят застрашава душевното ми здраве до такава степен, че предпочитам да спя седнал, на табуретка до прозореца, смразен от представата как срутилите се книги най-напред ме размазват в леглото ми, после пробиват дупка в пода, оттам и в пода на първия етаж, в пода на приземния етаж и накрая падат в мазето, все едно с асансьор. И тогава си мисля, че моята съдба е нещо подобно на работата ми, нали там от отвора в тавана на мазето върху мен падат и се изсипват не само книги, но и бутилки, мастилници, машинки за телбод, също както всяка вечер книгите над мен застрашават да ме убият или поне тежко да ме ранят, ако паднат върху ми. Та така живея аз, с дамоклев меч, който сам съм си вързал на тавана на клозета и спалнята, и този дамоклев меч ме кара, също като в работата, да ходя с каната за бира като защита срещу красивото нещастие. Веднъж седмично ходя при вуйчо ми, та да си избера място в голямата му градина за моята преса, като излезем с нея в пенсия. Впрочем идеята да пестя, за да купя след пенсионирането си своята хидравлична преса, не беше моя. Хрумна на вуйчо ми, който четиресет години работи в железниците, спускаше и вдигаше бариерите и поставяше стрелките на блокпоста, четиресет години работи като железничар по сигнализацията и четиресет години, също като мен, едничката му радост беше, че ще ходи на работа, и затова, като се пенсионира, не можеше да живее без блокпоста, затова си купи от пункт за вторични суровини стар блокпост от една закрита гара в пограничен район, откара го в градината си, построи си будка и сложи в нея същия този блокпост, на какъвто беше работил, и понеже имаше приятели машинисти, и те пенсионери като него, взеха че купиха от вторичните суровини малко локомотивче, от тия, дето в мините теглят с тях вагонетки, локомотивче марка „Оренщайн и Коппел“, купиха пак оттам и релси и три вагонетки, прокараха релсите в старата градина между дърветата, всяка събота и неделя палеха локомотива и се возеха с тая пуста машина марка „Оренщайн и Коппел“, и возеха следобед деца, а после, привечер, пиеха бира, пееха и подпийнали, се возеха сами във вагонетките или стояха прави върху локомотива и така, с тях отгоре, локомотивът приличаше на статуя на речния бог, олицетворяващ река Нил – полегнал гол красавец, накачулен с фигурки отгоре… Та, значи, понякога се отбивах при вуйчо и търсех мястото, където един ден и аз щях да сложа своята преса. А междувременно се свечеряваше и малкото влакче, вече със запалени светлини, фучеше по завоите между старите ябълки и круши, вуйчо ми седеше в блокпоста и местеше стрелките, виждах колко е възторжен, как е под пара също като локомотивчето „Оренщайн и Коппел“, тук-там лъсваше двулитрова алуминиева бака с бира, аз се разхождах сред весели крясъци и ликуване на деца и пенсионери и никой не ме покани при тях, никой не ме попита дали не искам да пийна, така се бяха захласнали в игрите си, а тези игри не бяха нищо друго, освен продължение на работата, която бяха вършили и обичали през целия си живот, а аз крачех, носейки на челото си белега на Каин, след около час се измъквах незабелязано, все се обръщах да видя дали някой няма да ме повика при тях, ала никой не ме повикваше, когато този път излязох от вратата, се обърнах пак и на светлината на градинските фенери и блокпоста видях щъкащите силуети на пенсионери и деца, чувах свирката на локомотива и тракането на вагонетките по релсите, разположени в смачкана елипса, сякаш латерна свиреше една и съща мелодия, ама толкова хубава мелодия, че никой не искаше до смъртта си да слуша друга освен нея. И все пак там, на прага, видях, въпреки че никой от тях не можеше да ме види толкова отдалече, че вуйчо ми ме вижда, че ме е гледал през цялото време, докато се мотаех между дърветата, сега вдигна ръка от лоста на блокпоста и ми помаха някак странно, само с пръсти, сякаш ондулираше въздуха, и аз му помахах в отговор по същия начин от тъмното, беше, сякаш си махахме от прозорците на два влака, потеглящи в противоположни посоки. Когато стигнах в покрайнините на Прага, си купих кренвирш и докато го ядях, се изплаших, защото не се налагаше да вдигам кренвирша до устата си, само накланях брадичка и той докосваше горещите ми устни, а когато държах ръката си с кренвирша някъде около кръста си, гледах изплашен надолу и виждах, че кренвиршът почти докосва обувките ми. А ако го хванех с двете си ръце, откривах, че всъщност той си е нормален, а аз самият някак съм се свил, смалил за последните десет години. Когато се върнах вкъщи, свалих на пода в кухнята стотици книги от касата на вратата към стаята и намерих зад тях отбелязани с химически молив чертички с дати срещу тях, които обозначаваха колко съм бил висок на този ден. Взех в ръка една книга, пристъпих заднешком към касата на вратата, притиснах книгата отгоре към темето си и като я задържах така, се обърнах, направих нова отметка и с просто око видях, че за осемте години, откакто не се бях мерил, се бях смалил с девет сантиметра. Погледнах нагоре към балдахина от книги над леглото си и реших, че съм се прегърбил от това, дето сякаш постоянно нося на плещите си този двутонен балдахин от малки и големи книги…