0
4003

Преобразяване

Случват се неща, които нямат никаква връзка едно с друго, но в съзнанието ни се свързват от невидими нишки, вписват се едно в друго, допълват се, стават едно цяло.

Наскоро в мен се преплетоха нишките на три преживявания, които, без да имат връзка помежду си, станаха едно.

Имах среща с приятели в една пицария. Знаем как е в тези като че ли безкрайни зимни вечери – към четири и половина започва да се смрачава, а един час по-късно вече е нощ. Станало е тъмно сякаш отдавна, часовете неясно как са се разтегнали и все едно вечерта вече е превалила. Има нещо пустинно самотно в тези следновогодишни вечери, когато новата година току що е започнала, а празничното настроение се е изпарило като трафаретна президентска реч, от която всеки гледа да се отърси. Като че ли празничното настроение на 31 декември вечерта е било някакъв фейк и сега всеки го е осъзнал, и бърза да се прибере в познатите и сигурни ежедневни коловози. Следновогодишната ни среща премина бързо, два часа изтекоха неусетно, пицарията беше уютна, ухаеше на препечено тесто и букет от подправки, такъв разнороден букет беше и нашият разговор. Когато излязохме навън – какво преображение се беше случило! Валеше сняг, а никой не беше забелязал кога е завалял. Беше понатрупал, улиците, дърветата и покривите бяха побелели. Снежинките бяха ситни, но гъсти, въртяха се бавно и весело под светлините, беше неизразимо красиво, приказно, новогодишно, феерично, радостно. Беше станало студено и тъмно, редките минувачи, които притичваха, като че ли бягаха от студа и от самия град, за да се скрият по-скоро в домовете си. Смесваха се тиха радост и тиха тъга.

И после един тролей без никакви обозначения, без никакви хора в него спря на спирката, на която чакахме. Извинете – отидох до шофьорската врата и почуках по стъклото ѝ, подсъзнателно си давах сметка, че май нямаше смисъл да върша това. Извинете, кой номер е тролеят и закъде пътувате? Шофьорът – симпатичен и ведър млад мъж, отвори шофьорската врата и усмихнато обясни защо няма обозначение, защо няма хора в него, в коя посока отива. Беше така необичайно любезен и приветлив този човек. Отношението му беше нещо повече от учтивост. То като че ли обърна атмосферата, както внезапно завалелият сняг покри с белота черните улици и ги направи чисти и приказни. Спогледахме се мълчешком и после коментирахме – значи нормалното човешко отношение претворява, облагородява пространството около нас. А ние бяхме изненадани от нормалното, явно сме привикнали с ненормалното, студеното и безочливото.

И после, докато крачех към къщи и си мислех за този шофьор на автобус, в съзнанието ми като контраст изплува нещо, което същия ден бях прочела в книгата на Георги Фотев „Дългата нощ на комунизма в България” – спомен на Борис Делчев за погребението на Владимир Василев през 1963 година. Главният редактор на „Златорог” не е бил изключен от Съюза писателите, но на него естествено не се е гледало с добро око, бил е от „бившите хора“. Основателят на най-дълго издаваното и най-влиятелно литературно списание умира през зимата, денят на погребението му – 28 декември, се случва необичаен, страшен студ. На погребението са сестра му, един свещеник и около трийсетина писатели. Свещеникът извършва опелото. След това се оглежда – някой няма ли да каже надгробно слово. Настава неудобно мълчание, споглеждане, всеки един от писателите гледа към другите, очаква друг да вземе думата и да каже няколко думи за изпращане, за сбогуване. Но не. Никой не посмява. Никой не взима думата. Свещеникът прочита последна молитва, прелива гроба и гробарите започват да го зариват. Секретар на съюза по-късно обяснил, че имало решение на ръководството да няма никакви слова. Затова и некрологът, който ден преди това бил напечатан, не бил разлепен.

А в снежната вечер аз си мислех – ако някой от тези трийсетина писатели беше проявил елементарна човещина и беше казал няколко думи за сбогом, това би претворило цялата тягостна и мрачна картина – така както ненадейната любезност на шофьора на тролея. Ако някой беше казал две-три думи за сбогом с един мъртвец, той едва ли е щял да получи кой знае какво наказание, най-много някое смъмряне. Могло е всеки един от тези трийсетина души да каже няколко дори и най-банални изречения, те дори да не бъдат свързани с творчеството и дейността на покойника, а просто човешки думи за последно сбогом. За по-малко от двайсет години са били изличени естествените човешки отношения. Всички са били така наплашени, че дори пред гроба са се озъртали безпомощно. Навеждали са гузно глави. Прехапвали са устни. Наплашени до онемяване и до обезличаване. Може би тогава се е счупило нещо в душата на човека, та днес да бъдем така удивени, когато срещнем човешка сърдечност.

В първите часове и дни на новата година сетивата ни улавят неща, които през другите дни са обичайни и неуловими.

Първите дни на новата година са като първите дни от живота на новородено дете, има трепетна мистичност в усещането как това бебе се е появило на света само преди часове, само преди ден-два, едва ден-два е продължителността на живота му в този свят, дошло е от нищото, а му предстои да живее години и години наред, да се превърне в старец. Подобни са и първите дни от всяка година, изпълнени със загадъчност, различност и необикновеност. Постепенно стават някак обикновени и обичайни или просто привикваме към техния калейдоскоп.

Снегът продължаваше да се сипе спокойно в безветрената вечер, постилаше земята и я променяше, правеше я неузнаваема, побелели от снега улиците и градинките ставаха други, мислите и преживяванията ставаха други.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите й "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новата й книга - повестта "Първият рожден ден" излезе в издателство "Сиела" в края на 2016 г.
Предишна статия„Новата предметност“ в България
Следваща статияАнтони Дончев за проектите на Биг бенда