0
5801

Преоткриване на нещата

Мириам Ван хее, „там също пада светлина“, Издателство за поезия ДА, превод от нидерландски Боряна Кацарска, София, 2018 г.

Не знаех нищо за Мириам Ван хее, не бях чела нейни стихове. Разбирам също, че тя е и преводач (Ана Ахматова, Осип Манделщам, Йосиф Бродски). Тази книга, събираща стихове на поетесата, която е сред най-известните и превеждани фламандски автори, ме срещна с поезия, която със сигурност ще подредя сред харесваната от мен, такава, към която ще се връщам, която ще чета в моментите, които ще ѝ подхождат.

Читателите ще добият доста пълна представа за творчеството на Мириам Ван хее – книгата съдържа избрани стихотворения, писани от 1978 до 2013 г. Хронологически погледнато може да се проследи „израстването“, по-точно поетическото съзряване, „успокояването“ на емоциите, постигането на по-голяма дълбочина, но и овладяност на езика. Въпреки това обаче стиховете на поетесата винаги могат да бъдат разпознати, независимо дали са по-ранен, или от по-късен период. В тях ще открием внимание към детайлите, любопитен (все едно радостен или леко тъжен, по-скоро тъжен) поглед към заобикалящия пейзаж, към мястото, към онова, което очите виждат, но което може да се промени и се променя дори след миг. Това е поезия, която или „спира“ – на „борда“, на „гарата“, на „гребния канал“, поема времето – сутрешно, обедно или вечерно, пролетно, лятно или зимно, може би най-вече зимно, но и се отдава на движението – на пътуването, на летенето. Извършва и други движения – чрез паметта или съня. И винаги, дали поетическият поглед и съответно глас ще бъде спрян, или не, ще се изненадате от разкриването на някакъв друг, неочакван смисъл – проумян изведнъж чрез вглеждането във вещния свят и също тъй изведнъж наситен с тъга, удивление или радост.

И все пак, струва ми се, че поезията на Мириам Ван хее се отдава повече на тъгата, на примирения размисъл. Дори ранните ѝ стихове съвсем осезаемо демонстрират самотността на човека, а и бремето на света, на думите, които си създаден да понасяш. В тази поезия днешното неизбежно е уплътнено със спомена. Паметта е онова, което прави човека пълен и по-цялостен, способен да разбира повече и по-добре.

Онези читатели, които харесват философското осмисляне на света чрез индивидуалното поетическо възприятие и изразяване, със сигурност ще бъдат удовлетворени от срещата си с фламандската поетеса. Но и тези, които предпочитат по-експресивния израз, по-драматичните емоции, няма да останат разочаровани от тази поезия. Защото те са умело „скрити“ под уж плавния ѝ и спокоен ритъм. Но ги има. И когато ги усетиш – въздействието е още по-силно…. „така изкупувам в стихове/което е неизкупимо/както някои вярват в бог/понеже съгрешават но никой/никой не ни казва как/трябва да живеем утре“.

филм

1.
някога имаше филм, който не разбирах
когато видях края, след като часове наред
бях се носила в тъмно, безцветно пространство
и слушала разговори за празнота,
истина, самотност на народите

тогава операторът стигна до къща
с градина, люлка, котка
в тревата, спомних си букове и лиственици,
паяжина от светлина в гората, и зелено,
още го виждам пред мен, зелен беше краят

след всичкото сиво и черно и бяло
бе изнамерено зеленото, чудо
на смъртността, краткотрайно и безсловесно

Катя Атанасова е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, специализирала е „Културни и литературни изследвания“ в НБУ. Работила е като преподавател по литература, литературен наблюдател на в-к „Капител“, после редактор в „Капитал Лайт“. Била е творчески директор на две рекламни агенции, главен редактор на списанията EGO и Bulgaria Air. Има издаден един сборник с разкази – „Неспокойни истории“, С., 2006, „Обсидиан“. Автор е на пиесата „Да изядеш ябълката“. Нейният разказ „Страх от глезени“ (Fear of Ankles), в превод на Богдан Русев, бе селектиран за годишната антология Best European Fiction на американското издателство Dalkey Archive Press, която излезе в началото на 2014 г. Води спецкурсове в СУ и НБУ.
Предишна статияОмар Хаким и любовта към барабаните
Следваща статияСлед новините