0
1662

Преплитане

Богородичният пост е посветен на Успението на Божията майка и затова всяка вечер се пее поетичният Богородичен канон. По средата на двуседмичния пост е празникът Преображение Господне. На пръв поглед двата празника нямат тематична връзка, но поради тяхната близост те се преплитат и изглеждат съчетани. Това съчетание може да се уподоби на библейските препратки, които правят Библията различна от всички други книги. Чрез тях усещаме нейната цялост. Разбираме, че зад многото автори стои един Автор.

Преображението на Христос е едно от най-мистичните евангелски събития. По тази причина в първия момент то не било разбрано дори от тримата ученици на Христос, пред които Той се преобразил. Те почувствали необикновено блаженство и единственото, което им хрумнало в този момент било да направят сенници, под които да се подслонят до Христос и пророците, за да престоят по-дълго в това неземно състояние. Идеята за сенниците била нелепа, учениците били уплашени и не знаели какво да кажат, но въпреки това познали Моисей и Илия, които били от двете страни на Иисус. Чули и нещо от това, което старозаветните пророци говорели. Пророците като че се явили пред Апостолите да продължат, да допълнят пророчествата за изкупителната смърт на Божия Син. После сън налегнал тримата избрани ученици и те заспали. Също както по-късно ще заспят в Гетсиманската градина, докато Иисус се молел с кървава пот да Го отмине страшната чаша. Едва по-късно осъзнали случилото се и неговия смисъл.

Времето сякаш се преплита. Явяват се древните пророци, които били предначертали съдбата на богоизбрания народ за векове напред. Явяват се, за да потвърдят верността на всички пророчества на Светия Дух, изречени чрез тях. Пророчествата се разкриват с яснота, след като се изпълнят.

По същия начин, тайнствено и недоловимо, се преплитат и събитията. Преображението е описано от тримата евангелисти, които не са били на високата планина, а е премълчано от Йоан, единственият, който е присъствал на събитието. Успението на Божията майка не е споменато с нито една дума в християнските канонични писания. Свещеното писание като че пази трепетно мълчание пред чудното заспиване на Божията майка. А ние сякаш сме в този полусън, в който са изпаднали апостолите, замаяни от сияещото като слънце лице на Иисус и бляскавата му като сняг дреха. Усещаме само сладостния аромат, който е оставил нейното пречисто тяло.

Мелодията на Богородичния канон ни залюлява в своя спокоен ритъм, ние издигаме душа и мисъл и се унасяме в сладките думи на хвалението. Мелодията ни увлича да възпяваме с едни уста неизтощимото съкровище на изцеления, непоклатната стена, извора на милост, прибежището на света и мира, надвишаващ всеки ум. Молим пречистата да разпръсне мъглата на нашите прегрешения с блясъка на своята светлост. И при тези думи като че ли сме осияни от блясъка на таворската светлина, с която блестяло лицето на нейния Син.

Като възпяваме Божията майка, в същото време възпяваме родения от нея Син. Но като го величаем като неин Син, до нас достига тръбния глас на Твореца на всичко видимо и невидимо, който чули тримата ученици на планината: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение; Него слушайте“. Ако не слушаме Него, не бихме могли да почитаме и Неговата майка. Около одъра, на който се изобразява успението на Богородица, са събрани апостолите, но по средата е Иисус отново в бляскава дреха, държащ в скута си душата на своята Майка, както тя е прегръщала Него като Младенец. Той я поема при нейното небесно раждане така, както тя го е поела при Неговото земно Рождество. Иконата на Успение Богородично като че изобразява друг вид преображение. Както Преображението на Христос, така и Успението на Неговата майка ни уверяват във Възкресението.

Светлината на Преображението е нетварна. Нейното придобиване става чрез подвижническо извисяване. Благословената между жените е първата, която придобива тази светлина. Заради своята сияйна чистота тя е избрана да стане майка на Божия Син. Изпълнена е с Неговата нетварна светлина още докато Го е носила в утробата си. Затова я възпяваме като по-чиста от слънчевия блясък. Почитат я всички родове като образец на преображение, към което ни призовава Преображението на нейния Син. Мечът, пронизал душата ѝ, открива мислите на много сърца.

Докато пеем хвалебния канон, прекланяме колене пред одъра на Успението без печал, защото възпяваме тази, която е приела пълнотата на радостта и е премахнала греховната печал, като е родила Христа, Който отрива всяка сълза от всяко лице. Възпяваме я и в Рождеството, и в заспиването ѝ, защото в раждането запази девството, а в успението не остави света. Уповаваме се по нейните молитви да ни осияе вечната светлина на нейния Син.

С колкото по-блажен трепет се вглъбим в преплетените празници, толкова по-съкровено преживяваме тяхната пленителност. Нашата вяра ни преплита в съ-битиè с Божия Син и Божията майка. Траурът на Успението се преобразява в радост.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияДа имаш нужда от красотата
Следваща статияКак са стигнали до „Градът“