0
1292

Преструвки и съмнения

„Гнездото“

Преди десет години игралният му дебют Martha Marcy May Marlene привлякъл вниманието на критиката (22 награди, сред които и тази за режисура от фестивала в Сънданс), но дори и след втория му филм, „Гнездото“, името на канадеца Шон Дъркин си остава от онези имена, които вероятно не ви говорят нищо. А това трябва да се промени, защото както с параноичния трилър за момиче, бягащо от секта, така и с обезпокоителната драма за краха на семейната хармония режисьорът Дъркин демонстрира потенциал за въздействие, подобен на онзи, с който Йоргос Лантимос и неговите три „странни“ филма покориха световното кино.

„Гнездото“ атакува празнотата на англосаксонския неолиберален модел от 80-те. Бившият брокер Рори О’Хара, чието его е пораснало до амбициозен предприемач, убеждава американската си съпруга Алисън да напуснат заедно с двете си деца уюта на нюйоркското предградие и да се преместят за четвърти път за последните десет години, този път обратно в Лондон. Рори, вманиачен по идеята да бъде „някой“ и да направи състояние, наема имение от XVIII век в Съри, където Алисън ще може да продължи със заниманията си по отглеждане на коне и училище за жокеи. Но надеждата за успешно ново начало постепенно увяхва и изолацията неусетно пропуква фасадата на семейното равновесие…

„Гнездото“

На моменти филмът звучи като трилър, но в действителност е по-скоро психологическа драма, която изследва разпадането на двойката. Ритъмът е бавен, сякаш в подкрепа на заявеното желание за принадлежност към авторското кино, а в същото време историята тече в унисон с епохата си, защото един разказ за взаимоотношения от 80-те вероятно звучи най-автентично, когато е решен в духа на киното от 80-те. В същото време дребни детайли карат зрителя да изпитва неудобство, за да вникне по-добре в начина, по който се чувстват героите (като постоянното цвилене на стресирания кон, все по-очевидните лъжи на Рори, дискомфорта на децата в една враждебна среда и т.н.).

Стъпка по стъпка „Гнездото“ изгражда своята обезпокоителна атмосфера, която любопитно контрастира със стремежа на главния герой да създаде на всяка цена представа за стабилност и просперитет, и това поставя публиката „нащрек“ за предстоящото. Напрежението се усилва допълнително, когато семейство О’Хара се нанася в изолирания си английски дом – една къща, която сякаш живее собствен живот… Новото начало в старото имение започва почти като вълшебна приказка, докато изникват пукнатините, които рисуват друг портрет на ситуацията. Отвъд стремежа за внушаване на доверие и бясното преследване на финансов възход и проспериращ обществен статус съществуват множество привидности и преструвки, които водят от симулираната увереност на телефонното обаждане в първата сцена до пълната загуба на контрол над ситуацията.

Зад социалната маска на Рори О’Хара е обрисуван портретът на един празен човек, който се „преструва на богат“ и е движен единствено от идеята да се почувства преуспял. Той принадлежи на расата на младите хищни юпита, чието съществуване изглежда се определя изцяло от желанието за социален реванш, характерно за „ерата Тачър“. Шон Дъркин се интересува от представата за успешен мъж, за самоиздигнал се човек, процъфтяваща сред ултралиберализма на 80-те. Но също и от подчиненото положение и униженията, на които често е подложена жената в традиционната двойка (майката на Алисън ѝ препоръчва да остави финансовите проблеми на мъжа си, а после дъщеря ѝ Саманта заявява, че ще си намери мъж, който да я осигури…). И все пак, в семейния и обществения контекст на „Гнездото“ именно Алисън се оказва тази, която може да скрепи единството на домашната  хармония, и когато нейното търпение се изчерпва, започва развръзката.

„Гнездото“, IFC Films

По пътя от разочарованията до провала Джъд Лоу се справя превъзходно с нахаканото очарование и арогантната самоувереност на Рори, а Кари Куун е безукорна като емоционално изтощената Алисън, чийто свят неумолимо се разпада. С грижливо изпипана и леко съзерцателна режисурата (и благодарение на умелата операторската работа в стил 80-те) филмът затваря персонажите си в строго рамкирани кадри, където те (метафорично) се борят за глътка свеж въздух, и с играта на светлини и сенки постепенно ги превръща в силуети, изгубени в „дебрите“ на твърде голямото си имение, свеждайки визуалната страна на разказа до избледнелия образ на разбитото щастие.

Редувайки съспенс и сантименталност, мигове на покой и емоционална агресия, като сценарист и режисьор Шон Дъркин явно е заложил много на ефектната символика на „Гнездото“, пораждайки колебание у зрителя дали усещането за недовършеност (някои мотиви са само бегло засегнати и изоставени в рамките на сюжета), недоизказаност и дори отвореният финал (белязан и с нещо от безнадеждността на екзистенциализма) са грижливо премислена стратегия или недостатък на филма. Но директният диалог без акценти, устремен непоколебимо към целта, социалната картина, изтъкана от безпощаден реализъм и поставена в перспектива от емблематични персонажи, както и безспорната кинематографичност на „Гнездото“ са обещание за бъдещи творчески триумфи.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияЕвропейците странят от нова Студена война
Следваща статияДясно почтен, ляво почтен