Публикуваме отново разговора на Цветан Цветанов с Горан Паскалевич. Големият сръбски режисьор напусна този свят на 25 септември 2020 г. Той често гостуваше в София и лично представяше своите филми на СФФ. Очаквахме го и през март с най-новия му филм „Въпреки мъглата“ в изданието, което пандемията отмени.
Един от най-големите европейски режисьори на нашето време, Горан Паскалевич, отново е гост на София Филм Фест през 2014 г. Той идва, за да получи Наградата на София и да представи филма си „Когато се съмне”.
Филмът „Когато се съмне” е малка история, която ни връща назад към мракобесните години на Холокоста и деликатно и ненатрапчиво поставя фундаменталните въпроси за липсата на толерантност, неприемането на другия, забързаността на съвременния свят и безразличието към миналото. Теми с универсален отзвук, но осмислени от балканска гледна точка. Но все пак това е Паскалевич, така че не очаквайте просто „още един филм за Холокоста”. Както навремето „Ангел-хранител” не беше просто „още един филм на циганска тематика” и „Буре барут” не беше просто „още един филм за насилието”. В „Когато се съмне” ъгълът е различен, няма сензационност и са избегнати всички възможни клишета, с които много автори, обърнали поглед към Холокоста, рядко успяват да се справят. Филмът е майсторски по изтънчен и иносказателен начин, с множество препратки към предишни филми на режисьора, с прекрасната музика на Влатко Стефановски, която звучи толкова автентично, че зрителят наистина да повярва, че е писана от еврейски концлагерист в Белград по време на Втората световна война (гръбнакът на историята, без да я преразказваме), с всичките неочаквани (без да са сензационни) обрати и невербални послания. Свързахме се с режисьора няколко дни преди да дойде в София.
Г-н Паскалевич, нека започнем от края. От финалната сцена във филма ви, когато протагонистът, пенсиониран професор по музика, открил на стари години, че е дете на убити през Втората световна война сръбски евреи, в един студен декемврийски ден (деня, почитащ паметта на тези 6500 евреи, избити в Белград) посредством музиката излиза от реалността и един вид постига цялост, срещайки се с родителите си в съня…
Тази последна сцена кореспондира със сцената със съня на професора за лагера в средата на филма. Исках да избегна класическата ретроспекция и съм убеден, че сънищата често имат повече сила и значение в нашия живот, отколкото реалността сама по себе си. Поетичен изход във филма, по мое мнение, се получава най-добре, когато сънят произлиза от реалността, когато поетичното не е край само по себе си. Последната сцена във филма ми може да бъде разгледана и като друг финален сън на професора, и като реалност отвъд реалността. Както ви харесва, казва Шекспир.
Има друга сцена – когато двамата възрастни мъже – еврейският професор и старият циганин, чието семейство е било атакувано, разговарят за историята. Как бихте формулирали с няколко думи подхода ви към темата за това, което ни остава от историята, и това, което удобно бива забравяно?
Труден въпрос за кратък отговор. Както и да е, ще цитирам думите на равина във филма: „Престъпленията се повтарят, престъпниците остават ненаказани и безразличието в света остава”…
Във филма засягате и темата за безразличието на по-младите. Когато професорът завършва недовършената музикална пиеса на баща си и решава да я представи на възпоменателния ден, всички му отказват по съвсем тривиални причини – и младата хорова диригентка, и собственият му син, зает с кариерата си…
Днес младите хора нямат вече време за нас, възрастните, обсебени са от себе си и собствените си кариери, нетърпеливи са…
Веднъж в едно интервю казахте, че винаги когато завършите филм, започвате много внимателно да се оглеждате за подходяща, не много дискутирана в обществото тема, около която да изградите следващия си филм. „Когато се съмне” е завършен през 2012 г. Накъде продължавате?
Наскоро прекарах два месеца в Индия. Бях председател на журито на най-големия международен фестивал в Гоа и подборка от седем мои филма беше показана в четири града: Бангалор, Тируванантапурам (Керала), Ченай и Пуне. И там се роди идеята за един необикновен филм. През май ще се върна в Индия, този път ще отида на север в подножието на Хималаите да видя дали бих могъл, с помощта на тамошни специалисти, да напиша история, която съм нарекъл „Земята на Боговете”. Освен това работя с македонския сценарист Деян Дуковски по нов проект. Двамата заедно имахме голям успех с „Буре барут” навремето и сега дойде моментът отново да направим филм заедно. Ще излезе нещо от всичко това и ако имам късмет, ще заснема и двата филма за следващите 3-4 години.
И за финал няколко думи за опита ви с българската публика, защото е очевидно, че винаги идвате с удоволствие на София Филм Фест…
Винаги идвам с удоволствие в София по лични и сантиментални причини. Дядо ми по бащина линия е живял дълго време и е починал в София, баща ми е роден в къща в полите на Витоша. Друга причина е, че публиката на фестивала вече познава повечето ми филми. В София чувствам по-голяма отговорност към публиката и съм бил много по нервен от където и да било другаде, с изключение на Сърбия. През последните години София Филм Фест порасна и се превърна в най-важният на Балканите и понеже знам с колко малко средства работят организаторите, за да постигнат това, мога само да ги поздравя за техния продължаващ и днес голям успех!
„Когато се съмне” на София Филм Фест: 14 март, 21 часа – кино „Люмиер”; 16 март, 19:30 часа – Euro Cinema; 23 март, 13:30 часа – Дом на киното
Горан Паскалевич е роден през 1947 г. Учи в известното кино- и телевизионно училище към Академията за изпълнителски изкуства в Прага FAMU. Започва кариерата си с документални и късометражни филми. През 1976 г. игралният му дебют Плажният пазач през зимата печели Специална награда на журито. Оттогава Паскалевич снима 30 документални и 16 игрални филма, сред които: И дните отминават (1979), Неуловимото лято на 68-а (1984), Ангел-хранител (1987), Аржентинско танго (1992), Америка на някой друг (1995), Буре барут (1998), Как Хари се превърна в дърво (2001), Сън в зимна нощ (2004), Оптимистите (2006), Меден месец (2009). През 2001 г. сп. Варайъти определя Паскалевич за един от петимата най-добри режисьори на годината. Музеят на модерното изкуство в Ню Йорк през януари 2008 г. и Британският филмов институт в Лондон през 2010 г. организират ретроспективи на филмите му.
